Изгубената реликва

35

Грузия

Далеч над хълмовете се носеше вълчи вой и пронизваше тъмната нощ — жален, тъжен звук, като оплакване на изгубени души. Григорий Шиков се обърна с гръб към парапета на балкона и бавно влезе в тъмната притихнала къща, за да напълни чашата си с ледена водка.

Не беше говорил с никого, откакто научи за смъртта на стария си приятел.

Първо Соня. После Анатолий. Сега Урбано. Толкова много смърт навсякъде около него.

И щеше да има още. Винаги имаше още.

В кабинета си Шиков отвори една от стъклените витрини. Сложи ръце върху гладката хладна повърхност на старо сандъче от черешово дърво, внимателно го извади и го сложи на бюрото. Отвори капака и се вгледа за миг в старинните пистолети за дуел, поставени върху подложката от червено кадифе. Изящна италианска изработка от по-цивилизована епоха, когато мъжете са решавали споровете си достойно, с кръв. Той прокара пръсти по гладките цеви на оръжията. Мислите му се върнаха двайсет и пет години назад.

Беше през 1985 г., когато за пръв път се замисли за политическа кариера и приятелят му Урбано Тасони, тогава двайсет и девет годишен, му направи великолепен подарък. За любител на историята като Шиков дори чифт обикновени пистолети за дуел би бил много ценно допълнение към колекцията му, но Тасони имаше особена причина да подбере точно тези пистолети. Той познаваше страстта на приятеля си към всичко, свързано с имперска Русия, и си даваше сметка, че историята на пистолетите е от особено значение.

Пистолетите бяха принадлежали на италианския аристократ граф Родинго де Крешенцо — човек без особено значение за историята, като се изключеше малко известният факт, че точно преди шейсет години със същите тези пистолети той бе участвал в един от последните незаконни дуели в Европа. Дуелът представляваше особен интерес за Шиков, защото другият участник бил руски принц в изгнание, който впоследствие умрял от раната си. Секундантите на графа се постарали да прикрият дуела. Така и не били предявени официални обвинения и нищо не било доказано. Само шепа историци, включително и търговецът на антики, който бе продал пистолетите на Тасони, знаели за скандалния епизод.

Когато получи подаръка, Шиков беше трогнат от жеста на приятеля си. Когато обаче Тасони му каза името на руския принц, участвал в дуела, той беше стъписан и изумен. Беше твърде невероятно, за да е съвпадение. За пръв и единствен път в живота си Шиков беше убеден в намесата на съдбата.

Принц Леонид Александрович Боровски. Потомък на една от най-богатите и силни благороднически фамилии в имперска Русия, превъзхождана само от династията Романови и самия цар Николай II. Прогонен от Русия след революцията през 1917 г. и падането на империята на Романови и — според легендата, която поколения твърдоглави и късогледи историци отказваха да приемат — собственик на безценна реликва, на уникално фантастично съкровище, за което си струваше да се убива и да се умре.

В недостъпните кръгове на богатите, страстни и всеотдайни колекционери на антики, към които принадлежеше и Шиков, реликвата беше известна като „Черната медуза“. През целия си съзнателен живот, още когато за пръв път спечели много пари и се зае да събира ценности с историческа стойност, Григорий Шиков бе искал да я притежава и беше готов да предложи всякаква цена за нея.

Опитваше се да си представи как изглежда. През дългите години след изчезването на великолепната реликва никой не беше твърдял, че я е виждал. В историческите архиви не съществуваха нито нейни снимки, нито рисунки, а само бегли описания. От пристигането му в Европа след руската революция до смъртта му през 1925 г. нямаше разкази на очевидци, на които принц Лео да е показвал съкровището си. А след безвременната му смърт, причинена от италиански граф, следите на „Черната медуза“ бяха безвъзвратно изгубени.

Но нищо не беше в състояние да отклони Григорий Шиков от стремежа му да я открие, особено след като съдбата го бе дарила с невероятното откритие. Тогава той беше на четирийсет и осем, в разцвета на силите си и готов да не се съобразява с нищо, за да получи онова, което желаеше.

От опит знаеше, че хората не разкриват лесно тайни с такава стойност. Затова, когато откри търговеца на антики, от когото Тасони беше купил пистолетите, и реши да го притисне, за да измъкне от него информация, която да хвърли светлина върху съдбата на безценната реликва, бруталността на разпита накара някои от най-закоравелите му горили да пребледнеят. Когато най-накрая Шиков се убеди, че антикварят не знае нищо полезно, човекът беше толкова увреден, че едва ли някога пак щеше да се движи, храни и разговаря нормално. Шиков лично сложи край на страданията му, като преряза гърлото му с бръснач.

После търсенето бе продължило, но без резултат. В онези дни Шиков често си мислеше, че Родинго де Крешенцо може би е знаел къде е реликвата — дори може би я бе присвоил, след като бе убил собственика й. Но ако бе така, къде се намираше тя? Следите бяха малко и ненадеждни. Проучванията показаха, че графът е починал от туберкулоза през 1934 г. Синът му Федерико бил убит в Судан през Втората световна война. Единственият жив потомък на Родинго бе внукът му Пиетро де Крешенцо, още ненавършил трийсет, но вече виден меценат на изкуствата и до голяма степен публична фигура.

Известността на младия граф не би попречила на Шиков да измъкне от него информация с насилие. През октомври 1986 г. обаче, когато се канеше да нареди графът да бъде завързан за стол и да се заемат с него, търсенето неочаквано пое в съвсем различна посока. Графът така и не разбра какъв огромен късмет е имал.

Докато бе прелиствал рядка книга за европейската аристокрация от двайсети век, Шиков бе открил, че Родинго де Крешенцо е бил женен за кратко за жена, която впоследствие бе станала една от най-известните художнички на Италия, Габриела Джордани. Доколкото можеше да се разбере от краткия текст, бракът беше приключил внезапно през 1925 г. Годината на дуела.

Откритието бе възбудило въображението на Шиков. Не беше трудно да отгатне възможните мотиви двама мъже да участват в дуел заради жена. Въпросът беше какви тайни бе успяла да научи бившата графиня от Лео Боровски, преди съпругът й да го убие.

Шиков бе продължил да търси. Нито една от биографиите на художничката не споменаваше този епизод от живота й. Фактът, че самата Габриела бе мълчала за това толкова години, го бе заинтригувал още повече.

За хората му не бе трудно да я открият. По онова време тя наближаваше осемдесет и живееше усамотено в къща в провинцията близо до Чезена в Северна Италия.

Шиков помнеше онази звездна нощ, когато с хората му я бе посетил. Радостното чувство, когато нахълтаха в усамотената къща, че най-после е постигнал целта си. Но не беше.

Вместо реликвата бе намерил стар пожълтял дневник, изписан с избледняло от времето мастило. През следващите двайсет и пет години не бе минала и седмица, без той отново да го препрочита като религиозен фанатик, който не се отделя от Библията, сигурен, че в нея е ключът. В края на краищата се бе оказал прав. Въпреки всичко сега, когато отново си бе помислил, че най-накрая ще сложи ръка на желаната реликва, надеждите му бяха попарени за втори път в изоставеното руско гробище. Картата от картината беше точна. Някой обаче го беше изпреварил.

Дали търсенето на „Черната медуза“ най-накрая бе приключило?

Може би, помисли си Шиков. А може би самият той щеше да отиде в гроба, преди търсенето да приключи.

Утешаваше се, че нямаше да бъде единственият.

Той взе единия пистолет. Дръпна ударника и старинният механизъм щракна. Насочи пистолета и натисна спусъка. Ударникът изтрака сухо.

— Бен Хоуп, ти си мъртвец — каза той.

Оттук нататък само тази мисъл би могла да му достави някаква радост.