Изгубената реликва

71

— Тя е смахната, порочна, лъжлива стара кучка — обяви Дарси между две хапки пържола от филе. — Не ми харесва.

Беше малко след девет вечерта, а нощта все още беше топла и от морето се носеше лек бриз. Масата за двама беше поставена в задния двор край басейна, пред пристройката за гости към вилата на Ренци, в която Мими настоя да прекарат нощта. Старицата беше помолила да я извинят, че няма да вечеря с тях, защото винаги си лягала рано, като преди това изпивала само чаша топло мляко. Храната и напитките, които беше поръчала за тях, идваха от най-добрите ресторанти в Монако. Вече пиеха втора бутилка „Шато Мутон Ротшилд“.

— Имаше нужда да се изповяда пред някого какво е направила — каза Бен.

Дарси изсумтя.

— Тогава да говори със свещеник.

— Иска да плати за стореното. Разбирам я. Хората грешат, Дарси.

— Да, естествено. — Тя не изглеждаше убедена. — Хората грешат. Само че не чакат да дойде време да ритнат камбаната, за да започнат да се разкайват. Е, ще й помогнеш ли?

— Казах й, че ще помисля — отвърна Бен. — Нещата в момента обаче са малко комплицирани.

— Може да се каже.

Бен бутна чинията си настрани. Вече не беше гладен. Стана, влезе през двойната стъклена врата в луксозната двустайна пристройка и отиде до креслото, на което беше хвърлил чантата си. Разкопча каишките. До намаляващата пачка пари беше списъкът с осем телефонни номера, които беше извадил от апарата на Спартак Гурко, докато пътуваха с влака към Милано. От тези осем Гурко беше говорил най-често и най-продължително с три. Бен ги беше подчертавал с химикалката толкова много пъти във влака, че почти бе разкъсал хартията.

Сега той знаеше какво да каже. Седна на ръба на креслото, включи апарата на Гурко и набра първия номер от списъка. Веднага се свърза с телефонен секретар. Бен изчака сигнала и остави съобщение. Кратко и просто, отчетливо и бавно.

— Това е съобщение за Григорий Шиков. Знаеш кой съм. „Черната медуза“ е при мен. Обади се, ако проявяваш интерес.

Другите два най-често използвани телефонни номера също не отговориха. Остави същото съобщение и се зае с останалите. Отговориха само два номера от списъка. Първият му се стори някакъв бар, защото в слушалката се чуваше силна музика. Не остави съобщение. Вторият беше италианец, който му затвори, преди да е казал и три думи.

Сега можеше само да чака и да се надява съобщението му да стигне целта си.

— Изглеждаш уморен — отбеляза Дарси, когато той се върна на масата. — Може би трябва да поспиш.

— Добре съм — възрази той.

— Не, не си. — Чашите им бяха празни. Дарси вдигна бутилката, но тя вече беше празна. — По дяволите! — изруга тя. — Само толкова ли ни даде?

— Сметнали са, че по бутилка „Мутон Ротшилд“ на човек е достатъчно — каза Бен.

— Трябва да има още бутилки някъде тук.

Дарси скочи и изчезна в пристройката. Върна се след пет минути с доволна усмивка, с бутилка и с две кристални чаши за бренди.

— Ето. Сега вече знаем какво има зад малката врата в края на коридора. Трябва да видиш избата. Пълна е с шампанско. Но виж какво намерих. „Арманяк“, осемнайсетгодишен. Не искаш ли капка силно питие?

— Въздействаш ми лошо, Дарси Кейн.

— И ще продължавам — отвърна тя и разкъса фолиото от гърлото на бутилката. — Дори и да ми струва живота.

Напълни две чаши почти догоре, а Бен запали с кибрит цигара от пакета „Голоаз“, който купи от павилион на гарата в Монако. Още не беше прежалил запалката си. Предложи пакета на Дарси.

Тя поклати глава.

— Не.

След миг колебание добави:

— Добре де, по дяволите! Дай.

Пъхна цигарата между устните си и Бен драсна клечка кибрит, за да й запали. Дарси дръпна силно и се закашля.

— Е, а сега кой на кого влияе лошо? — попита тя. — Какви са тези цигари? Ще ни убият.

— Всички казват така — отвърна Бен. — Ако мога да избирам обаче между цигарите, руската мафия и британското разузнаване, избирам цигарите.

Известно време пушиха мълчаливо и отпиваха отлежалото ароматно бренди. Някъде откъм брега се чуваше смях. Някой свиреше тъжна, меланхолична мелодия на испанска китара.

— Ще й се обадиш ли? — попита Дарси.

Бен вдигна поглед.

— На Брук ли?

— За нея мислеше, нали?

Така беше.

— Не знам как да постъпя — отвърна Бен. — Може би не мога да направя нищо. Може би всичко между нас е приключило и толкова.

Той отпи голяма глътка бренди и реши да смени темата.

— Ти имаш ли си някого? — попита той.

Дарси поклати глава.

— Не в момента. — Усмихна се тъжно. — Е, това е меко казано. Моментът продължава вече две години.

— Доста време — съгласи се Бен.

— Достатъчно, за да се притъпи болката. Казваше се Сам.

Бен я погледна.

— А… не е умрял. Нищо подобно — каза тя, като видя изражението му. — Макар че си го заслужаваше. Вече е щастливо женен за Анджи, която беше най-добрата ми приятелка, а сега държи второто място в личния ми списък на боклуците. — Челото й се сбърчи от гняв. После Дарси се отпусна и се усмихна. — Искам да кажа, разбирам как се чувстваш, Бен. Известно време бях доста зле заради онази история. Една сутрин обаче се събудих в малкия си апартамент и си дадох сметка колко свободна съм всъщност.

Бен се усмихна.

— Благодаря ти, Дарси. — Протегна ръка и докосна дланта й. Тя не я отдръпна.

— Свободна да правя всякакви лоши и чудесни неща — добави тя.

Сплете пръсти с неговите и се премести малко по-близо. Бен също не се отдръпна.

Дарси стана и го дръпна да я последва. Вгледа се в очите му и усмивката й се стопи. Той се изправи, тя обгърна врата му с ръце и устните й се устремиха към неговите. Бен затвори очи. Не можеше да прецени дали му се вие свят от умора, от виното или от нещо друго. Стоеше на ръба на пропаст, всичко се случваше като на забавен каданс и част от него полагаше усилие да не падне в топлите, подканящи го води долу.

— При всички случаи тя губи — промърмори Дарси.

Първата целувка беше предпазлива, почти плаха. После тя го дръпна и впи устни в неговите. Той почувства тялото й да се притиска към неговото и си даде сметка, че всъщност той я притиска. Усещаше колко учестено бие сърцето й.

Дарси се откъсна задъхана и със зачервено лице.

— Ела — каза тя, стисна ръката му и го поведе към пристройката.

Започна отново да го целува още преди да стигнат до стаята. Отвори вратата заднешком и го дръпна на леглото с изненадваща сила. Бен легна на меката завивка, Дарси свали тениската си без ръкави и го възседна, после продължи с целувките, без да му даде шанс да мисли дали иска да продължава, или не. Дарси се плъзна от него, легна по гръб и изрита джинсите си. Отново го възседна, като се опита да откопчае токата на колана му.

Телефонът й иззвъня. Беше в джоба на джинсите на пода. Двамата се вцепениха.

— Може да е само един човек — каза Дарси.

Устните й бяха на сантиметър от неговите. Тя се откъсна от него, скочи от леглото и опипа джинсите си. Телефонът продължаваше да звъни упорито. Тя го извади, включи го на високоговорител и натисна бутона за връзка.

— Дарси? — Беше мъжки глас, непознат за Бен.

— Мик?

— Добре ли си? Звучиш малко задъхана.

Дарси махна кичур коса от очите си. Усмихваше се.

— Трябваше да тичам за телефона. Какво става?

— Беше в шкафчето — отговори Мик. — Както предположи. Взех го без проблем. — Сниши глас и добави сериозно: — Това е досие, Дарси. Мисля, че трябва да го видиш веднага. Имаш ли факс наблизо?

Бен посочи през отворената врата на спалнята. В началото на коридора имаше поставка с малък телефон и факс.

— Почакай, Мик — каза Дарси.

Отидоха заедно с Бен до апарата и тя издиктува номера на Мик.

— Разбрах — отговори Мик. — Изпращам го. Мисля, че трябва да го пазиш добре, Дарси. Оригиналът ще влезе в банков сейф утре рано сутринта. Ще разбереш защо, когато го прочетеш — добави той тайнствено. — Ще държим връзка, нали?

Секунди след като прекъснаха линията, малкият факс апарат смукна първия лист и принтерът започна да печата.

— Какво ще кажеш? — попита Дарси и бързо се облече.

Бен се вгледа в дисплея на апарата.

— Не знам какво е това, но са дванайсет страници.

Цветният принтер отпечата всичко за по-малко от две минути. Беше цялото досие на операция „Йерихон“.

— Джейми Листър трябва да го е измъкнал от офиса си, преди да изчезне — прошепна Дарси. — По дяволите! Виж това!

Класифицираната операция беше описана подробно. Имаше и официални печати и подписи на високопоставени служители. Някои имена като Ферис, Блекмор и Йем се появяваха непрекъснато. Първите две страници бяха профили на Григорий Шиков и сина му, сниман на борда на голяма яхта с руса красавица по бикини.

Едва когато стигна до третата страница, косата на Бен се изправи. Тя съдържаше безспорни доказателства, че шефовете на разузнаването, които са ръководили отдела на Листър, са знаели за обира в галерията доста преди да бъде извършен, защото информаторът им, Урбано Тасони, ги е държал в течение.

На следващата страница Бен видя познато от обира лице. Бруно Беломо, един от двамата, които бе провесил от терасата. Истинското му име беше Марио Бели и беше агент под прикритие с ясни инструкции, подписани и потвърдени от шефовете на Листър.

— Било им е все едно, че могат да загинат невинни хора — отбеляза Дарси с отвращение. — Виж какво пише тук: „Допуска се неизбежен процент косвени жертви, с цел да се улесни изпълнението на операцията“. Точно както каза Листър.

Следващите страници съдържаха сухо, официално описание на натиска, оказан върху Тасони, придружено от няколко снимки, на които се виждаше той с малолетни проститутки, както и резюме на сделката, която му е била предложена. Само тази информация би била достатъчна, за да се предизвика сериозен международен скандал.

И после на следващата страница дойде изненадата.

— Боже! — възкликна Дарси.

Снимка на Тасони с червен печат „Елиминиран“ косо през лицето. Отдолу се виждаха кодовото име на агента, изпълнил задачата, и подписът на шефа, който я бе възложил — Мейсън Ферис. На следващата страница имаше снимка от охранителна камера, на която се виждаше как убиецът влиза в къщата на Тасони няколко минути преди Бен.

Последните страници бяха военното досие на Бен и няколко сателитни снимки как крачи из улиците на Рим в нощта на стрелбата. Той беше твърде стъписан дори да ги погледне.

— Загуба на време, а? — Дарси сияеше.

Точно тогава отново иззвъня телефон. Но този път беше апаратът, който Бен взе от Гурко. Той остави факса на масата, извади телефона от джоба си и се обади. Гласът от другата страна беше дълбок, мрачен и твърд като титан.

— Аз съм Григорий Шиков. У теб има нещо, което искам. Така ли е?