Изгубената реликва

47

Ричмънд, Лондон

Маршъл изгаси мъркащия двигател на бентлито си, пое си дълбоко въздух, слезе и тръгна към познатата викторианска тухлена къща, която му се присънваше непрекъснато. Не можеше да мисли за нищо освен за Брук. Не можеше да седи спокойно, не можеше да гледа телевизия, дори не можеше да чете вестник. Страната можеше да влезе във война, можеше да хванат министър-председателя с момче на повикване — нямаше да забележи, беше му все едно.

Маршъл спря пред вратата на Брук, прокашля се и почука силно два пъти. Под костюма на „Версаче“ сърцето му се разтуптя. Премигна изненадано, защото отвори млад азиатец.

— Здрасти — промърмори Маршъл.

— Здравей. Ти си Маршъл, нали?

— Какво?

— Познаваме се. Срещнахме се на партито на Брук преди няколко месеца, помниш ли? Ти си съпругът на Фийби.

— А ти си Амал. Сега си спомням.

Амал се усмихна, но изглеждаше малко нервен.

— Слушай, ако търсиш Брук, не е тук.

— Ооо — измънка Маршъл и се вгледа в него.

— Замина за няколко дни. Поливам й цветята. — Вдигна лейката, за да покаже.

Аха, каза си Маршъл. Младежът определено се държеше, сякаш криеше нещо. Зачуди се защо ли.

— За Франция ли замина пак?

— Не — отговори Амал. — Искам да кажа, обърках се… да, за Франция.

Всеки ден в офиса Маршъл се сблъскваше с доста по-големи лъжци от Амал и годините практика го бяха научили да ги хваща безпогрешно. Беше известен — и се страхуваха от него — заради ума му, който складираше информация като банков трезор и беше способен да извади и най-малката подробност, която би могла да му свърши някаква работа, дори години по-късно.

Усмихна се сърдечно.

— Жалко, че Брук не е тук. Както и да е. Ей, ти по какво работиш напоследък? Нали спомена, че пишеш пиеса?

Амал го изгледа изненадано за миг, после изведнъж омекна.

— Да, така е.

Суета. Най-лесният за експлоатиране порок под слънцето.

— Всъщност онзи ден си мислех точно за теб — продължи Маршъл.

— Така ли?

— Абсолютно. Един от клиентите ми се кани да купи голям театър. Този мъж не си знае парите. Сега не мога да говоря много за това, защото още не е сключил сделката, но си мисля, че ще му се наложи да търси талантливи драматурзи. Ще прави страхотни продукции с висок бюджет. Мисля си, че твоите пиеси могат да му допаднат. Ако искаш, мога да му спомена за теб. Не е за изпускане като възможност.

— Страхотно! Благодаря, Маршъл!

Маршъл пусна най-щедрата си усмивка. След като събеседникът омекне, идва време да наложиш предимството си.

— Слушай, тук съм, защото Брук трябваше да ми даде една книга. Минах наблизо и си помислих да се отбия да я взема. Знам къде е. На библиотеката до бюрото й. Пусни ме да я взема, какво ще кажеш?

Амал вече се усмихваше широко, забравил всяка предпазливост.

— Разбира се. Няма проблем.

След секунди Маршъл се устреми към кабинета на Брук, а Амал продължи да полива цветята, без да му пречи. Маршъл беше експерт в тези неща и знаеше точно къде да потърси онова, което го интересуваше. Един бърз поглед към бюрото не му подсказа къде може да е заминала, така че включи компютъра.

— Франция, друг път — промърмори той, когато огледа имейлите й и намери потвърждението за полета.

Беше в Португалия. И той знаеше точно къде в Португалия. Спомни си кошмарната седмица през миналия май, която той и Фийби прекараха в порутената селска къща на Брук. Най-лошата ваканция в живота му. Нямаше басейн, нямаше нищо, дори и сигнал за мобилен телефон, за да се свързва със света. На Фийби й беше харесало, а той се чудеше как да си тръгне по-рано. Поради някаква причина Брук смяташе, че онова място е рай. Не се съмняваше, че е отишла там.

Маршъл бързо изключи компютъра, грабна някаква книга от библиотеката, за да не се усъмни Амал, и излезе.