Изгубената реликва

36

Манчестър

Малко след полунощ цивилни агенти придружиха Дарси Кейн от хеликоптерната площадка на покрива на регионалната централа на Агенцията за борба с тежката организирана престъпност, записаха името, ранга и номера й и прибраха оръжието й в сейф. След по-малко от три минути я въведоха в голям луксозен офис на последния етаж. Оказа се сама с мъж, за когото дотогава само бе чувала.

Сър Уилям Апълуд, старши директор на разузнаването в Агенцията, назначен лично от вътрешния министър, беше едър мъж на шейсет и две, чиято кожа беше придобила цвета на тебешир от напрежението в работата. Под очите му зад бифокалните очила тъмнееха кръгове. Може би в края на краищата не бе верен слухът, който шепнешком се разпространяваше, че му били нужни само три часа сън на нощ. Когато я въведоха, той вдигна очи и с безизразно лице й кимна да седне на стол срещу полираното бюро пред него.

Дарси остана права.

— Сър, ще ви бъда благодарна, ако ми обясните защо бях изтеглена от операция, по която работя денонощно от три месеца, точно в момента, когато…

Апълуд я изгледа ледено.

— Седнете, командир — нареди й той.

Дарси млъкна и се подчини. Апълуд известно време мълча, докато подреждаше някакви листове на бюрото си. Отворената папка пред него беше нейното досие. Апълуд прегледа текста, като очите му се спираха тук-там и веждите му едва забележимо помръдваха. Най-накрая затвори папката, облегна се на стола си и се вторачи в нея.

— Дарси Кейн. Трийсет и пет годишна. Започва като полицай през април двехилядната година. Бързо израстване, после три години в екипа за бързо реагиране. Специализира в отдела за огнестрелни оръжия. Най-добра сред колегите по бързина и точност както на стрелбище, така и в реална обстановка. Отлични лидерски качества и умения за вземане на решения. Владее пет езика, както и всички видове бой. Богат опит в ситуации със заложници, осемнайсет важни ареста. Напуска полицията на трийсет и четири, за да постъпи в Агенцията. Как беше първата година при нас?

— Отлична, сър — отвърна тя.

Искаше й се да добави: „Докато на някой задник не му хрумна да ме отстрани от операцията“.

Апълуд я гледаше с леден пронизващ поглед, сякаш четеше мислите й.

— Изминала си дълъг път, Дарси. Както знаеш, следим отблизо работата на нашите агенти. Някои хора са на мнение, че можеш много повече, отколкото позволява сегашната ти позиция. Имаме усещането, че не използваме оптимално възможностите ти.

Тя вече започваше да се досеща за какво става дума. Сдържа усмивката си.

— Някои хора, сър?

Апълуд насочи показалец към тавана, сякаш към въображаем горен етаж.

— Да кажем, че са боговете. — Позволи си да се усмихне за миг, после пак стана сериозен. — Тази вечер при мен дойде задача, за чието изпълнение е нужен много способен агент. Съгласен съм с твърдението, че може би е дошло времето да те оставим да разпериш криле. — Студеният му поглед я прониза. — Какво ще кажеш?

Мислите й препускаха и тя едва се сдържа да не скочи от стола и да го сграбчи за гърлото. Външно обаче остана напълно спокойна, с подпрени на коленете ръце.

— Мисля, че ми допада, сър.

— Така и очаквах.

Апълуд дръпна стола си леко назад и отвори едно чекмедже. Извади отвътре друга папка и я бутна по полираната повърхност към нея.

На корицата с големи букви беше изписан гриф „Поверително“, който поставяха на документите с много ограничен достъп.

— Операция „Йерихон“? — попита тя.

— Прочети — подкани я Апълуд.

Дарси отвори папката. Първото, което видя, беше снимка на мъж, закачена с кламер за първата страница. Помисли си, че изглежда добре, докато се опитваше да запомни чертите на лицето му. Руса коса, не много къса. Волево лице. Сини очи, които излъчваха задълбоченост и интелигентност. И болка. Зачете бързо текста отдолу. При полицейските тестове за оценка на способностите беше показала, че може да се запознае със сложен текст от осемдесет страници за по-малко от три минути и да запамети всички подробности. Психолозите на полицията го нарекоха „ейдетична“ памет и бяха направили всичко възможно, за да я изобличат в лъжа, но не успяха.

После тя беше станала още по-бърза.

Беше й нужно малко повече от секунда, за да си даде сметка, че мъжът на снимката не е само едно хубаво лице. Информацията, която изпълваше листа, я накара да присвие устни. Дочете страницата, обърна следващата, зачете и нея. Навсякъде се виждаха предупрежденията за конфиденциалност на Министерството на отбраната. Имаше достатъчно сведения за неофициални черни операции във военни зони, в които британската армия не би трябвало да е замесена, които можеха да предизвикат сериозен скандал на много високо ниво в правителството. Това не беше документ, който можеше да бъде разсекретен след няколко десетилетия. Данните от тази папка нямаше да бъдат видени от никого извън коридорите на властта, докато бяха живи онези, които бяха дори бегло свързани с тях.

Дарси добре си даваше сметка, че през последните минути бе направила по-голям скок нагоре, отколкото през единайсетте години на кариерата й досега.

Боговете — наистина. Била е избрана. Целият тежък труд сега й се отплащаше и пред нея се отваряха нови възможности. Усещането беше главозамайващо. Сърцето й биеше ускорено.

— Бен Хоуп — промърмори на себе си тя. — Име, Бенедикт. На трийсет и девет, уволнил се от специалните десантни части, звание майор, понастоящем живее във Франция, консултант по системи за сигурност.

— Специалист по системи за сигурност — каза Апълуд. — Доста широко понятие, нали? — Когато се усмихваше, приличаше на алигатор. — Искам да се запознаеш отблизо с този човек. Той е следващият ти обект. Очаквам резултати.

Дарси присви очи. Липсваше само един отговор.

— Защо го търсим?

— Ще получиш пълна информация по време на полета.

Какво ли е направил Хоуп, за да привлече такова внимание, чудеше се Дарси. Умът й търсеше възможните обяснения. Тероризъм, оръжие, наркотици. Поредният бивш герой, поддал се на порока. Всъщност нямаше значение. Тя вече дебнеше обекта си. От този момент нататък той беше неин, не я интересуваше нищо друго.

— Къде заминавам? — попита тя.

— За Рим. Разбира се, ще ръководиш операцията изцяло и ще отговаряш единствено пред мен. Кога можеш да се приготвиш?

— Готова съм — отговори Дарси.

— Уморена ли си?

— Никак, сър.

— Тогава иди и хвани този човек — каза Апълуд. — Долу те чака кола. Самолетът излита точно след двайсет и четири минути.