Изгубената реликва

68

— Родена съм като Симонета Ренци през хиляда деветстотин и дванайсета година — започна старицата. — Това е много отдавна. Вече наближавам стоте, но Бог запази паметта ми бистра. Макар че понякога ми се ще да не беше така — добави тя и посочи наоколо. — Невинаги съм живяла така. Родителите ми бяха работници във ферма, и двамата неграмотни, и не бяха напускали селото до деня на смъртта си. Имах шестима по-големи братя. Всичките вече са покойници. — Замълча за миг, сякаш за да си спомни всеки един поотделно. — Може би защото бях единственото момиче и още от самото начало разбрах, че трудностите на фермерския живот не са онова, което искам от живота. Научих се да чета и пиша съвсем малка, а също да шия и бродирам. Бях на дванайсет, когато се разчу, че местен аристократ търси прислужница за новата си жена.

— Граф Родинго де Крешенцо — отбеляза Бен.

Мими кимна.

— Бях доста зряла за възрастта си. Излъгах, че съм на четиринайсет, и някак успях да убедя шефа на прислугата на графа, че съм подходяща за работата. Така за пръв път се запознах с Габриела, тогава млада съпруга на граф Родинго де Крешенцо. Бързо се сприятелихме. Тя първа ме нарече „Мими“, като шивачката от операта на Пучини „Бохеми“. Така това име остана с мен цял живот.

Елиз се върна с питиетата и възрастната дама млъкна за момент. Прислужницата остави чаша мартини със сода пред Мими, бутилка изстудено бяло вино и кана лимонова вода с лед пред Бен и Дарси. Когато се отдалечи, Мими продължи разказа си:

— В много отношения съдбата на Габриела приличаше на моята. Беше родена през хиляда деветстотин и осма година в обедняло семейство от горните слоеве на средната класа от Милано. Когато станала на седемнайсет, баща й вече бил пропилял повечето от наследеното богатство. Можел да продаде само красивата си дъщеря. За да помогне семейството й да се спаси от мизерията, тя се съгласила да се омъжи за граф Де Крешенцо, по-стар от нея с двайсет и пет години, и неохотно отишла да живее в имението му. Спомням си къщата много добре. Беше истински палат, толкова огромен, че някои части от него никога не се използваха. И беше стар. Толкова стар, че някои помещения просто бяха забравени. Габриела обичаше да се разхожда сама из стаите, да ги изучава. Един ден попаднала на скрит коридор към тайна стаичка, останала неизползвана дълги години. След като разпитала прислугата много дискретно, тя разбрала, че никой дори не подозирал за съществуването й.

Тя стана нейно убежище. Беше ужасно нещастна, не забравяйте. Съпругът й беше жесток и слаб човек, който живееше в сянката на властната си майка и измъчваше нещастната си съпруга заради собствените си неуспехи и разочарования. Правеше всичко възможно, за да унищожи самочувствието й. Караше слугата си Уго, същински звяр, от когото всички се страхувахме, да я шпионира. В същото време той и майка му редовно тършуваха из личните й вещи, така че тя нямаше никакво лично пространство. Освен дневника й, който беше заключен, а ключето висеше на шията й. Аз бях единствената й приятелка. Прекарвахме заедно дълги часове и си говорехме за времето, когато животът ни щеше да бъде различен.

Старицата въздъхна и помълча, потънала в мислите си. Бен се зачуди какво изразява погледът й. Съжаление — със сигурност. А може би и вина?

— Единствената истинска утеха в живота на Габриела тогава беше любовта й към изкуството — продължи Мими след малко. — Графът обаче сложи край и на това. Когато Габриела реши да кандидатства в художествената академия, отказаха да я приемат. Обяснили й, че няма талант. Нямала око за композиция и категорично нямала бъдеще като художник.

— Гадняри! — възкликна Дарси и си наля чаша вино. Бен я стрелна с поглед.

Мими продължи:

— Стана подозрителна, защото знаеше, че има талант. Стана още по-подозрителна, когато научи, че директорът на академията, който най-енергично я бе отхвърлил и бе окуражил колегите си да направят същото, е близък приятел на съпруга й. Тогава Габриела си даде сметка, че Родинго е действал зад гърба й срещу нея, за да унищожи всичките й шансове. Три месеца по-късно графът обяви, че дава официална вечеря, и тя видя името на въпросния директор в списъка на гостите. Получи възможност да си отмъсти. През седмиците преди вечерята тя се зае да направи копие на една по-малко известна творба на един от любимите й художници. Мисля, че знаете за коя творба говоря, мистър Хоуп?

Не беше трудно да се досети.

— „Покаялият се грешник“ на Гоя. Въглен на хартия верже.

— Точно така — кимна Мими.

— Каква е била идеята? — попита Дарси и отпи глътка вино. Бен видя, че разказът я увлича.

— Идеята й беше да изобличи така наречения академик по изкуствата, който я бе унизил. Когато копието беше готово, аз й помогнах да му направим рамка, както ме бе учила. Един час преди вечерята да започне, докато графът беше твърде зает, за да обърне внимание, Габриела ме накара да окача копието в трапезарията, така че известният експерт да може да го вижда през цялото време. — Лицето на Мими се сбръчка в усмивка. — И планът се осъществи чудесно. Светилото, директор на академията, изведнъж скочи на крака и изкрещя: „Де Крешенцо! За бога! Не си ми казвал, че имаш Гоя!“. Преди Родинго да успее да отвори уста, директорът на академията се спусна към картината, за да я разгледа отблизо. „Великолепно!“ — не преставаше да повтаря той. Аз гледах през ключалката. Видях триумфа по лицето на Габриела.

— Тази жена ми харесва — отбеляза Дарси.

— В този момент Габриела стана и се обърна към него: „Радвам се, че й се възхищавате толкова, господине, но не Гоя я е рисувал, а една жена, която според вас няма таланта да заслужи място във вашата престижна академия“. Родинго побесня. Когато гостите си отидоха, той преби горката Габриела и й забрани да рисува. Даде й един час, за да унищожи всички свои картини, като заплаши да го направи сам, ако тя откаже. Габриела се видя принудена да запали огън в двора на имението. Но не изгори всичко. Много от картините си запази в тайната стаичка, включително съвършеното копие на „Покаялият се грешник“.

— Графиката, заради която хората са убивали и убиват и днес — каза Бен. — Искам да знам защо.

Мими се усмихна.

— Ще научите, мистър Хоуп. За да разберете защо поисках да се срещна с вас, ще трябва да ме изслушате. — Млъкна за момент. — Познавате ли руската история?

Бен се учуди.

— Малко.

— За момент ще трябва да оставим разказа за Габриела и Родинго — каза Мими — и да се върнем към хиляда деветстотин и трета година. В дните на имперска Русия и един аристократ на име Александър Боровски, далечен братовчед на управляващата династия Романови. Боровски бил собственик на най-големите мини за добив на злато в Сибир и един от най-богатите хора в цялата империя. Той и съпругата му Соня имали три деца — Наташа, Кити и най-малкия, Лео, роден през хиляда осемстотин деветдесет и пета година. — Мими пое дълбоко дъх. — А сега стигаме до най-важното. Александър Боровски станал собственик на предмет с невероятна красота и стойност, известен като „Черната медуза“. Когато ви кажа какво представлява, ще започнете да разбирате.