Изгубената реликва

52

За минути тъмната тиха улица пред дома на Хуан Каликсто Сегура се изпълни с шум и суматоха, след като отпред спря цяла флотилия полицейски коли, от които изскочиха въоръжени полицаи. Сегура стоеше на пътната врата по копринен домашен халат със стъписано изражение на лицето, когато осем полицаи нахлуха и хукнаха нагоре по стълбата с извадени пистолети. След миг долетя съобщение по радиостанциите, че мястото е чисто.

На два километра от там във въздуха патрулираше хеликоптер на Групата за специални операции — испанската специална тактическа полицейска част. Летеше ниско и осветяваше улиците с мощния си прожектор, когато изведнъж екипажът видя сребристо мазерати гран туризмо, което се движеше към изхода от града. Хеликоптерът настигна колата, завъртя се на сто и осемдесет градуса и се спусна надолу, за да й препречи пътя. От машината се спуснаха въжета и шестима тежковъоръжени мъже в черни гащеризони с каски и очила за нощно виждане се спуснаха на шосето.

Колата спря по средата на пътя, те я заобиколиха и насочиха автоматите си към фигурата зад стъклото. Мъжете бяха инструктирани за обекта на търсенето. Не бяха готови да поемат никакви рискове. Командирът на групата изрева с цяло гърло „Обектът засечен!“ в микрофона на ревера си, за да надвика шума от хеликоптера. Другите закрещяха към колата: „Излез веднага! С ръце на тила! Движи се бавно или ще стреляме!“.

Вратата на мазератито се отвори и под ослепителната светлина на прожектора слезе изплашеният шофьор и падна на колене на асфалта. Червените точки на лазерните мерници затанцуваха по гърдите му като ято светулки. Ченгетата приближиха предпазливо. Мъжът обаче не приличаше на страховития противник, когото очакваха да видят. Нямаше нищо общо с него. Този беше доста по-възрастен, слаб и висок. Шефът кимна на хората си да го задържат въпреки всичко.

— Не съм направил нищо! — извика Пиетро де Крешенцо на италиански, когато го бутнаха да легне по очи и закопчаха китките му на гърба. — Той ми каза да закарам колата на жена ми у дома… — Възраженията му се загубиха в шума. Брониран полицейски ван спря до него и го вкараха отзад.

След три минути бърз спринт по тиха странична уличка между високи сгради Бен закрачи покрай паркираните коли и потърси подходяща за себе си. Не му харесваше да краде коли, но когато видя ръждясалото рено 5 край бордюра, си помисли, че собственикът вероятно би му благодарил, задето го е отървал от него. Нямаше аларма, нито имобилайзер. Кражбата бе извършена по класическия начин. Стъклото на дясната врата се спусна само след няколко удара. После Бен отключи вратата отвътре, качи се и се зае с кабелите за запалването. След малко двигателят забръмча.

Бен потегли и продължи спокойно по безлюдните нощни улици. Не бързо, но не и бавно, без да привлича вниманието, без да нарушава правилата за движение. През старческото пърпорене на двигателя на колата той чуваше ритмичното чаткане на полицейския хеликоптер и воя на полицейските сирени — като че ли всички патрулни автомобили се бяха отправили към къщата на Сегура.

Бен спря на червен светофар на голямо Т-образно кръстовище и даде десен мигач, следвайки стрелките, сочещи изхода от града. Улицата отпред беше безлюдна. След няколко секунди светлините се смениха и той потегли.

Страхотен удар изтръгна волана от ръцете му и го отхвърли настрани. Колата се завъртя, качи се на бордюра и се блъсна в стена.

Няколко секунди Бен беше зашеметен. Виждаше разфокусирано, ушите му пищяха. Минаха секунди, преди да си даде сметка, че ослепителната светлина, която виждаше през напуканото предно стъкло, е здравият фар на колата, която беше профучала през кръстовището и го беше блъснала. Беше останала на няколко метра от него на уличното платно, със силно смачкан десен фар и счупено странично огледало, което висеше като наполовина отрязано ухо.

От колата слязоха двама души и тръгнаха към реното на Бен. Той видя, че са с униформи и че колата им е тъмносин ситроен C4 със сигнални светлини на покрива и надпис „Полиция“ отстрани.

Единият от полицаите беше по-възрастен, на около петдесет. Устата му беше разкървавена от отворилата се при удара въздушна възглавница. Другият, който още нямаше и трийсет, вече съобщаваше по радиостанцията за инцидента. Бен се опита да отвори вратата, за да излезе, но тя беше заяла. Обърна се странично и я изрита с крака. Тя се отвори със стържещия звук на изкривен метал. Когато се измъкна, двете ченгета се спуснаха към него с хиляди извинения и обяснения на испански.

После млъкнаха. Вторачиха се в него намръщено, спогледаха се. Леко кимване, после и двамата посегнаха към кобурите.

Младият беше по-бърз, но така и не успя да вдигне оръжието достатъчно. Бен стигна до него с една крачка за около половин секунда. Изби пистолета му надолу и изви ръката на ченгето, като заби лакът в лицето му. В същото време с левия крак изрита коляното на по-възрастния и го събори по гръб. Преди младият да успее да падне, Бен прекрачи до колегата му и с ритник в главата го неутрализира.

Не им причини някакви тежки увреждания. Взе зиг зауера на младия и го мушна в колана си, после взе оръжието и на другия — измъкна пълнителя и го прибра в джоба си, разглоби го, взе цевта и я пусна в решетката на уличен канал. После счупи с крак радиостанциите и на двамата.

Реното беше неизползваемо, за разлика от полицейската кола. Когато потегляше, Бен съзнаваше, че ходът е лош и че ще трябва да изостави колата съвсем скоро, преди полицията да научи за инцидента.

Само след няколко секунди стана ясно, че вече е твърде късно. Когато сви по една улица, той видя, че зад него се движат две полицейски коли. Все още не го преследваха. Можеше да продължи да се преструва и да рискува да го разпознаят или да се опита да се измъкне, преди след него да се спуснат още петдесет коли плюс хеликоптер и специалните части. Щеше да му дойде малко в повече точно сега.

Решението не беше трудно. Натисна рязко газта и неочаквано направи ляв завой. Двете полицейски коли сякаш се поколебаха за миг, после завиха след него. От радиостанцията в колата някой започна да крещи. Той не му обърна внимание. Вече нямаше смисъл да се преструва. Качи колата на тротоара и я спусна по широка стълба, която слизаше към пешеходна улица. Машината заподскача и се разтресе по стъпалата, докато не се удари най-долу сред дъжд от искри. Бен погледна в огледалото и видя, че полицаите не са се осмелили да го последват по стъпалата. Четирима полицаи бяха излезли от колите. Изтрещяха пистолетни изстрели. Задното стъкло се счупи. На двайсет метра по-нататък Бен зави и форсира двигателя. Излизаше от Стария град и влизаше в новите квартали около него.

Започна да се оглежда вляво и вдясно, за да открие подходящо място, където да отбие и да изостави полицейската кола, когато чу боботенето на хеликоптера над главата си. След миг попадна в кръга ярка бяла светлина на прожектора. Натисна педала още повече и за миг изпревари хеликоптера, защото стрелката му показа сто и двайсет километра в час. Стомахът му се качи в гърдите, защото улицата изведнъж мина под надлез. Хеликоптерът се издигна рязко, за да го избегне, после отново полетя над него, докато се движеше към индустриалната зона. Наоколо се издигаха високи складови постройки. Хеликоптерът се спусна ниско, на трийсетина метра вляво от него. Страничната врата се плъзна назад и се появи стрелец с каска и бронежилетка, с голяма карабина в ръце. Прицели се в предницата на колата.

Бум! Бен почувства удара в предния калник. Стрелецът се целеше в гумите. При тази скорост една предна спукана гума би преобърнала колата и би го направила на кайма. Той натисна спирачката и сви в следващата пряка. Продължаваше да навлиза все по-дълбоко в индустриалната зона.

Вой на сирени го накара да отдели очи от пътя и да погледне в огледалото. От всички страни прииждаха полицейски коли и заемаха цялата улица под море от сини светлини.

Лошо. Хеликоптерът обаче го безпокоеше повече. Висеше успоредно с него, сега малко по-близо, и стрелецът се готвеше за нов изстрел. Бен видя как ръката му с черна ръкавица се свива около ръкохватката. Четвърт секунда преди да отекне изстрелът, Бен натисна спирачката и куршумите попаднаха пред муцуната на ситроена.

Спирачката обаче означаваше, че е загубил скорост, а полицейските коли го настигаха бързо. Последва още един изстрел. Този път куршумите се забиха в ламарината на колата.

Стрелецът от хеликоптера стреля отново. Този път успя. Предницата на колата изведнъж потъна, защото предната гума се спука и разкъса на ивици. Бен стисна волана и едва успя да овладее колата, която поднесе към тясна улица между някакви складове. Хеликоптерът рязко се издигна.

Колата на Бен силно се тресеше, но въпреки това той форсира двигателя максимално. Напред имаше строителен обект — жълт багер, миксер за бетон и огромен самосвал, който беше изсипал голяма купчина чакъл отстрани на улицата. Светлините на хеликоптера се отразяваха в складово помещение точно в края на улицата.

Една полицейска кола следваше Бен по петите. Докато той се бореше с управлението на реното, тя го изпревари и се опита да препречи пътя му. Улицата се стесняваше заради строителните работи. Колата отпред наби рязко спирачки и Бен си даде сметка, че пред него няма път.

След като половината испанска полиция го следваше неотлъчно, нямаше начин да намали скоростта. Натисна газта докрай и насочи колата към купчината чакъл зад самосвала.

Ако не го убие, това можеше и да свърши работа.

По дяволите! Бен се подготви за удара. Докато летеше към купчината чакъл със сто и шейсет километра в час, проехтяха още изстрели и предното стъкло се превърна в непрозрачна паяжина. Нещо го удари силно в лявата ръка, но сетивата му нямаха време да го регистрират, защото колата се заби в чакъла и въздушната възглавница експлодира в лицето му. Почувства смазващия удар в камъните. Предницата на колата се вдигна рязко нагоре, разкъса предпазната пластмасова мрежа и излетя нагоре във въздуха като изтребител, пуснат от борда на самолетоносач.

За миг, който сякаш продължи цяла вечност, всичко изглеждаше спокойно. Бен си помисли за летния бриз и поляните с диви цветя. Помисли си за Брук. Смехът й отекна в съзнанието му.

После го погълна буря от оглушителни звуци, болка, хаос и разрушителни сили, когато колата се заби в сградата насреща в доста високия приземен етаж. Премина през стъклата и сред дъжд от парчета и искри се плъзна по бетонния под, удари се в някакви сандъци и спря край носеща колона.

Изведнъж отново настъпи тишина. Чуваше се само пукането на метала от смачканата кола. Полицейските сирени звучаха приглушено отдалеч. Бен изпъшка и откопча предпазния колан. Излишно беше да отваря вратата — нямаше я. Измъкна се от ситроена и огледа пораженията на проблясващите светлини от полицейските коли вън. Преди малко мястото може би беше склад за мебели. В момента повече напомняше руините на Дрезден от февруари 1945 г.

Едва сега Бен усети парещата болка в лявото рамо и си спомни удара, който бе почувствал. Докосна мястото. От пръстите му капеше кръв. Усети как кръвта се стича в ръкава му. Прилоша му и сърцето му заби ускорено. Премигна, за да отстрани потта от очите си, и напрегна сили. Не трябваше да спира.

Погледна през счупените прозорци и видя полицаи да излизат от колите с насочени оръжия и да се разпределят на групи. Хеликоптерът, който го преследваше, все още висеше над улицата.

Тогава дойде втори хеликоптер и кацна край полицейските коли. Още преди да докосне земята, вратата се отвори и на земята скочи фигура в черно.

Черната й коса се развяваше от въздушната струя на ротора. Дори и от това разстояние Бен видя мрачната решителност, изписана на лицето й.

Дарси Кейн.

Бен се усмихна. Знаеше, че ще я види отново. Какво искаше тази жена?

След нея слезе високият плешив мъж, когото Бен беше видял с нея в катакомбите в Рим. Набързо им докладваха за случилото се, после Дарси Кейн извади пистолета си и решително тръгна към входа на сградата.

Бен се дръпна от прозореца и се огледа, за да потърси изход.

Дарси влезе в сградата с отряд командоси. Скоро ги лъхна остра миризма на нагорещен метал и бензин, а фенерите им осветиха останките на колата.

— Боже! — промърмори Буитони. — Не може да е оцелял след това.

Дарси се приближи до колата.

Нямаше го в нея. Бен Хоуп се беше изпарил. Тогава видя капките кръв и ги проследи с лъча на фенера по бетонния под към стъклото, където се беше събрала малка локва.

— Ранен е — каза Буитони.

— Не много тежко — уточни Дарси. — Наблюдавал ни е оттук.

Друга кървава диря водеше в обратна посока.

— Насам — извика тя.

Буитони и останалите я последваха. Кървавите петна стигаха до метални стъпала в стената, които се изкачваха до метален капак на тавана. Някои от стъпенките бяха изцапани с кръв, на капака горе се виждаше следа от длан. Дарси се изкачи по стъпалата, вдигна капака и изпълзя на плосък покрив. Насочи лъча на фенера си и видя редица покриви достатъчно близо, за да може Бен да избяга по тях.

Тогава на лицето й падна първата тежка капка дъжд. После още една. Вдигна очи към небето.

— По дяволите! — изруга тя.

Изведнъж небето сякаш се продъни. Всички освен Дарси хукнаха да се скрият от потопа. Покривът на склада заблестя от водата.

Дарси видя как кървавата диря изчезва и с нея и шансовете да залови Бен Хоуп.

— По дяволите! — изруга отново тя.