Изгубената реликва

72

— Довери ми се — каза Бен на Шиков.

Дрезгав смях.

— Точно тук е проблемът. Защо да ти вярвам, че „Черната медуза“ е у теб?

— Защото в момента е пред очите ми — отговори Бен. — Да видим… Бих казал, че яйцето е високо около двайсет сантиметра, бяло злато, инкрустирани диаманти, с изображения от класическата митология отстрани.

Шиков млъкна за момент.

— А вътре? — попита той недоверчиво.

— Самата Медуза ли? Миниатюрната фигурка е от халцедон, с червени петънца. Страховита дама. От какво са очите й ли? От александрит, нали?

— Къде я намери? — попита Шиков. Беше потресен и едва прикриваше трепета в гласа си.

— В гроба на Безухов — отвърна Бен. — Точно както беше описано на картата. Ти закъсня съвсем малко, Шиков.

Безумен блъф. Беше достатъчно руснакът да зададе един сериозен въпрос и всичко щеше да приключи. Бен знаеше, че трябва бързо да отклони разговора в друга посока.

— Е, искаш ли я, или не? Има и други заинтересовани купувачи.

— Как е възможно това? — попита Шиков.

— Възможно е, защото съм по-умен от теб — отвърна Бен.

— Искам я — каза Шиков. — Трябва да се срещнем и да разговаряме.

— Аха. След което ще накараш хората си да ме убият заради Анатолий.

— Синът ми беше безполезен боклук — каза Шиков. — Както и Тасони. Яйцето означава нещо много повече. Повярвай ми, аз съм бизнесмен. Освен това трябва да дойдеш сам.

— Смяташ, че ще доведа ченгетата? Помисли още. Аз съм беглец, издирван за убийство. Тасони може да е бил боклук, но е бил важна клечка.

— Тогава имаме сделка. Ти ми даваш каквото искам и аз ти давам каквото искаш. Яйцето срещу живота ти.

— Не става. След това аз ще трябва да изчезна, Шиков. Искам пари.

Докато говореше, Бен занесе телефона в спалнята и затвори вратата след себе си.

Отвън Дарси го чуваше да говори, но не различаваше думите. Крачеше, прехапала устни, и се питаше защо Бен я изолира. След около минута той млъкна. Телефонът иззвъня отново, тя го чу да говори още известно време. Минаха близо двайсет минути, преди Бен да излезе от стаята и Дарси да го засипе с въпроси.

— Е?

— Уговорихме си среща. По средата. В Берлин.

— Какви бяха тези приказки за пари?

— За да го накарам да повярва, че яйцето наистина е у мен. Никой не би го дал без пари.

— Кой ти се обади след това?

— За миг Шиков остана без покритие. После се обади отново.

— Срещата в Берлин… Определихте ли точно място?

Бен кимна.

— Не смяташ да отидеш, нали?

Бен не отговори.

— Ще бъде лудост, Бен. Не разбираш ли? Всичко се нарежда чудесно. Ще се обадя на Апълуд. Ще заложим най-голямата клопка на всички времена и ще тикнем Шиков в затвора, където му е мястото. Ако някой се опита да ни прецака, имаме това. — Тя посочи страниците от факса. — Нашият билет към свободата. Информацията тук ще ни осигури силни позиции при преговорите, за да можем да се върнем към предишния си живот.

Бен се засмя.

— Знаеш ли, че си права?

— Права съм, разбира се.

— Да го отпразнуваме. Не спомена ли, че има шампанско в края на коридора?

— Достатъчно бутилки, за да се напият всички в княжество Монако — отвърна тя.

— Иди и донеси една. Аз ще взема чаши от кухнята.

— Ето това е приказка, Бен Хоуп.

Дарси изтича по коридора и отвори малката врата, която водеше към избата. После слезе надолу по каменните стъпала. Избата беше като лабиринт. С безброй рафтове до тавана с наредени върху тях прашни бутилки. Дарси извади една и издуха паяжините. „Моет“. Отлежало. Идеално. Докато разглеждаше етикета, тя се замисли за мига, в който бутилката щеше да свърши, тя щеше да дръпне Бен в спалнята и…

Вратата на избата се затръшна. Дарси чу как резето се плъзна на място.

— Бен! — извика тя. Хукна нагоре по стълбите, стиснала бутилката.

На последното стъпало имаше нещо, което преди не беше там. Поднос с цяло печено пиле, увито в целофан, извадено от хладилника. До него имаше двулитрова бутилка с минерална вода. На бутилката беше подпряна бележка, на която пишеше:

Дарси заудря по вратата на избата.

— Пусни ме да изляза, копеле такова!

Но Бен вече не беше там.