Изгубената реликва

11

Ванът се появи на алеята и спря в двора на академия „Джордани“ точно в 6:45 ч. вечерта. Стъклото се плъзна надолу, когато двамата мъже от охраната приближиха намръщени. Джини, мустакатият, пръв забеляза смущаващите размери на шофьора, който се надвеси от прозореца, за да говори с тях. Видя смешните отражения — своето и на шефа си Бурати, в огледалните му слънчеви очила. Скръсти ръце на гърдите си, за да изглежда по-заплашително, и остави Бурати да говори.

— Май сте объркали мястото, момчета — каза Бурати.

Шофьорът доби озадачен вид и поклати глава.

— Нали това е академия „Джордани“? Има доставка за вас.

— Никой не ми е казал.

Едрият извади жълт напечатан лист от джоба на ризата си.

— Виж сам.

Бурати го огледа внимателно. Поръчката изглеждаше достоверна.

— Имаме проблем. В момента тук се открива изложба.

— Е, и?

— Не виждаш ли, че вътре има гости? Не мога да позволя хора с работно облекло да се мотаят пред прозорците. Ще трябва да дойдете утре.

— Няма начин, приятел. Чак другия месец. Претоварени сме с работа.

— Ще видим дали е така, като поговоря с шефа ви.

— Аз съм шефът.

Бурати прехапа устни и се замисли. Ако върнеше доставката, щеше да има неприятности.

— Добре — каза той накрая. — Обаче действайте бързо. Искам да разтоварите и вана ви да го няма след пет минути.

— Добре.

Бурати им махна да влизат и ванът заобиколи сградата отстрани по покритата с чакъл алея и спря пред новото крило. Дизеловият двигател потрепери и спря.

Роко Маси отвори вратата си и скочи долу. След него слязоха Беломо и Гароне. Никой не каза нито дума. През високите прозорци се виждаха хората в залата, които се разхождаха наоколо и разглеждаха картини. Разговаряха, сочеха, неколцина стояха встрани и отпиваха вино. Самодоволни тъпаци. Твърде заети със себе си, за да забележат нещо. Роко се ухили. След пет минути нещата за тези добри хора щяха да изглеждат доста различно.

Двамата охранители ги гледаха от портала. Роко им кимна да дойдат и те закрачиха по чакъла. Самоувереността им намаляваше с всяка крачка. Роко беше с една глава по-висок и от двамата, а черната му тениска очертаваше всеки мускул. Беломо и Гароне наблюдаваха мълчаливо, облегнати на вана.

— Какво има? — попита Бурати.

— Промяна в плана, момчета — отговори Роко. — Ако искате да изчезнем след пет минути, ще трябва да ни помогнете да разтоварим.

— Какво?

— Ако сме петима, ще стане бързо. — Роко посочи парче разкопана земя, останала от строителните работи. — Ей там. Става ли?

— Майтапиш се.

— Не. Носим много неща. Виж сам.

Роко им посочи задницата на вана, където нямаше да се виждат откъм залата.

Бурати полагаше сериозни усилия да прилича на професионалист, но не успяваше.

— Слушай, приятел, ти върши своята работа, ние ще вършим нашата. Не ни плащат, за да разтоварваме материали за градината.

— Аха — обади се Джини. — На какви ти приличаме?

— На двама задници — невъзмутимо ги изгледа Роко и отвори рязко вратите на вана.

Първото нещо, което Джини видя вътре, беше последното, което видя на този свят. Спартак Гурко беше приклекнал до самата врата и го следеше с поглед. Джини го погледна, после видя странния нож в ръката му. Беше насочен към гърдите на Джини, но не помръдваше. Тогава се чу чаткане и острието излетя като ракета. Острото като бръснач желязо се заби моментално в гърдите му, сряза ребро и прониза сърцето му. Той умря, преди да се свлече на земята.

Бурати отстъпи изненадано назад, после изпусна хриптяща въздишка, защото Беломо заби бойна кама в гърба му. Падна върху Джини.

Спартак Гурко изскочи от вана. Ръкохватката на ножа все още беше в ръката му, но от там, където би трябвало да е острието, стърчеше дълга стоманена пружина. Трофей от службата в специалните части. Разрита труповете и извади острието на ножа от гърдите на Джини. Мушна го в металната ножница и с усилие го притисна на мястото му, докато щракне. После го закачи на колана си. След него от вана изскочиха Анатолий Шиков и тримата руснаци, стиснали големи брезентови мешки. Силните им ръце сграбчиха Джини и Бурати за коланите и яките и ги хвърлиха във вана.

Декоративните плочи и бордюрите се търкаляха в канавка на километри от там.

Анатолий затвори вратите, вдигна ръкава на якето си и погледна циферблата на блестящия „Таг Хоер“. Точно навреме. Радиото изпращя. Той го грабна. Чу гласа на Петрович някъде от другата страна на гората, на около километър.

— Можете да действате — каза Петрович на руски.

— Справихте ли се с кабелите?

— Напълно.

— Добре. Двамата с… как се казваше… чакайте.

— Карачоло, шефе. Разбрах. Ще се видим, когато приключите.

Анатолий изключи радиото. Дръпна ципа на обикновен черен сак, извади отвътре заглушителя за мобилни телефони, който му беше дал баща му, активира го и го пусна на предната седалка. С това всякакви комуникации към или от академия „Джордани“ бяха блокирани. В сака беше и тапицираното куфарче, изработено по размерите на графиката на Гоя. Анатолий го взе и преметна ремъка през рамо. Осмината мъже прекосиха алеята и спряха пред входа на старата сграда, за да отворят мешките. Първо извадиха черните скиорски маски — стандартни, армейски, с три дупки. Роко не обичаше да сваля очилата си, но нямаше как. Свали ги неохотно и ги мушна в джоба си. После се появиха черни кожени ръкавици и накрая оръжията. Пет свръхкомпактни 9-милиметрови автоматични пистолета „Щаер“ с пълнители по двайсет куршума. Анатолий грабна един както дете сграбчва нова играчка, а Роко взе един от двата щурмови автомата AR-15, оборудвани с 40-милиметрови подцевни гранатомети. Гурко взе другия. Последна бе късоцевната 12-калиброва самозареждаща се пушка „Ремингтън“ със сгъващ се приклад. Биваше я за разбиване на брави и, общо взето, за унищожаване на всичко от близко разстояние. Попадна при Гароне.

Разполагаха с достатъчно огнева мощ, за да спрат цял полк.

След като всички бяха готови, погледнаха Анатолий в очакване. Трябваше да даде знак. Той обичаше този момент.