Изгубената реликва

10

Бен влезе в елегантната стара къща и видя, че вътре действително има частна изложба. Фоайето беше пълно с поставки с плакати, брошури и наръчници, посветени на експонатите вътре. Огледа присъстващите и преброи около трийсет и пет души. Освен една-две възрастни двойки повечето гости бяха на около четирийсет, със старателно поддържан артистичен вид. С изключение на един-двама бохеми, всички бяха добре облечени и понеже бяха италианци, сякаш водеха помежду си мълчалива война кой да изглежда по-шик. С джинсите и дънковата си риза Бен се чувстваше не на място. Вероятно победител щеше да бъде мъж с квадратна челюст и блейзър на „Валентино“, който явно разпределяше времето си между поддържане на слънчевия си загар и изучаване на филмите на Робърт Редфорд. Господин Елегант. Бен се усмихна вътрешно и поклати глава.

След Джани най-младото същество в помещението беше намусена тийнейджърка с дълга, къдрава руса коса, която правеше всичко възможно да се дистанцира от родителите си и да покаже, че би предпочела да е където и да е другаде.

— Донатела Страда — представи се майката на момчето и протегна ръка.

— Бен Хоуп.

Пое дланта й. Беше слаба и нежна. Донатела беше дребна, миниатюрна, почти ефирна. Допадаше му проницателната интелигентност в погледа й. Не долавяше претенциозността, която виждаше навсякъде около себе си.

— Англичанин сте. Говорите италиански добре.

— Половин ирландец — отговори той. — Пътувал съм доста, това е.

— Е, синьор Хоуп, искам да ви благодаря още веднъж. Наблизо ли живеете?

— Само минавам. Какво е това място?

— Академия „Джордани“ — отговори тя. — Една от най-добрите и авторитетни художествени школи в района. Откриват съвсем ново изложбено крило на сградата, което беше завършено наскоро.

— Модерната сграда. Видях я от пътя.

Жената се усмихна.

— Модерното чудовище като че ли е по-точно.

— Защо чудовище? Хубава е. И новите сгради могат да бъдат хубави.

— А цените ли изкуството, синьор Хоуп?

— Донякъде. Доколкото изобщо разбирам от изкуство. Не съм сигурен дали предпочитам овце във формалдехид или неоправени легла и мръсно бельо… или това е прекалено еснафско?

Донатела оцени шегата му.

— Не и според мен. Тук няма нищо такова. Никакви фокуси, рекламни трикове или измами. Само чисто изкуство. Собствениците са събрали чудесна експозиция на произведения от всички времена, които са заели от различни галерии по целия свят.

— Значи заради това е охраната — отбеляза Бен. Беше мярнал стъклените очи на камерите, които дебнеха от дискретни ъгълчета.

— О, да… Усмихнете се, снимат ви! Охранителната система, изглежда, е последна дума на техниката. Нормално е галериите да го изискват, щом по стените ще висят стотици милиони евро.

— Да смятам ли, че сте част от артистичния свят наоколо? — попита Бен, докато я следваше към мястото, където проверяваха поканите на гостите и ги пускаха през двойна стъклена врата към новото крило на сградата.

— Съпругът ми Фабио. Той е един от най-добрите реставратори на картини и антики в региона. Аз съм само любител. Което е добре, защото покрай него ходя на всички изложби.

— Той тук ли е?

— Трябваше да е тук. Обади се обаче и каза, че може и да не успее да дойде. Фирмата му реставрира стара църква край Рим и имат някакви проблеми. Ще се разочарова, ако не успее да дойде. И ще съжалява, че не е успял да ви благодари лично.

— Няма за какво толкова да ми благодари — възрази Бен.

Донатела показа поканата си, обясни на жената зад бюрото, че Бен е неин гост, и ги въведоха през сводестата врата към остъклен коридор. В края му излязоха в ярко осветеното просторно ултрамодерно ново изложбено крило на академия „Джордани“. Подът беше от лъскав бял камък, червени пътеки се виеха около експонатите. Аранжирани по автори и периоди, картините бяха поставени зад антирефлексни стъкла. Някои от гостите вече разглеждаха картините и разговаряха. Прииждаха все повече хора и след малко тихият говор изпълни помещението. Повечето изглеждаха впечатлени от новото крило, макар че имаше и недоволни.

— Ужасно! — мърмореше на съпруга си кльощава белокоса дама в синя рокля. Той беше на около деветдесет и ходеше с бастун.

— Може би не е чак толкова отвратително, колкото пирамидата пред Лувъра, но въпреки това е грозно.

— Намирам концепцията за… органично свързана, а ти? — обърна се един от бохемите към жената, която беше с него. — Искам да кажа, че е толкова… как се казва…

Той шляпаше из галерията със сандали и рошавата му коса и брада предизвикваха повече недоволство, отколкото архитектурата на сградата. Почитателят на Редфорд не му обръщаше никакво внимание.

— Е, какво ще кажете, синьор Хоуп? — попита Донатела.

— Както вече споменах, не разбирам много от изкуство — отвърна Бен.

Той обаче разбираше достатъчно, за да си даде сметка защо галериите по света са били толкова придирчиви, преди да заемат картините си на тази галерия. На платната по стените имаше подписи, от които на всеки колекционер можеше да му се завие свят. Пикасо, Шагал, Моне.

— Има и Да Винчи — каза гласно той и повдигна вежди.

— О, да — усмихна се Донатела. — Има картини от всички велики художници. Идеята бе да открият центъра с истинско събитие. Фабио ми каза, че са искали да изложат и Делакроа, но не е имало достатъчно място. — Докосна ръката на Бен и кимна към другия край на галерията, където стоеше мъж над четирийсет в безупречен син копринен костюм. — Това е Алдо Силвестри, един от собствениците. А виждате ли онзи, който е до картината на Пикасо?

— Ниският дебелак ли?

— Сигурна съм, че ще се зарадва, ако чуе това. Луиджи Корсини е съдружник на Силвестри. Парите обаче осигурява граф Пиетро де Крешенцо. Без неговото влияние галерията нямаше да е факт. Нямаше да има и изложба на такова ниво.

Донатела го посочи. Наближаваше шейсет, висок и слаб, пригладена с гел коса… Можеше да мине за погребален агент, ако не беше стилната папийонка. Стоеше с група хора в един ъгъл с чаша вино в ръка.

— Де Крешенцо е една от най-старите аристократични фамилии в региона, с много пъстра история — добави Донатела.

— Познавате ли ги?

Тя кимна.

— Преди време графът финансира няколко проекта на Фабио.

Де Крешенцо сякаш долови, че говорят за него. Усмихна се на Донатела, извини се на събеседниците си и се приближи. Тя му обясни, че Фабио ще закъснее, и представи Бен.

— Да си говорим на „ти“ — предложи графът и стисна ръката на Бен. — Използвам титлата си само за да отварям врати и да впечатлявам надути политици и бордове на музеи. Значи въпреки чудесния италиански не си от тук?

— Само минавам — отговори Бен.

— Турист? Ще останеш ли поне няколко дни в Италия?

— Не, за жалост. Утре летя за Лондон.

Де Крешенцо потрепери.

— Полет! Не мога да си помисля, че ще се кача на самолет! Ирационално е, знам.

— Създали сте впечатляваща галерия — отбеляза Бен.

Де Крешенцо се усмихна широко и показа два реда неравни сивкави зъби.

— Благодаря, благодаря. Голямо щастие е, че успяхме да съберем такава великолепна експозиция с картини на фантастични художници.

— Фамилия Де Крешенцо винаги ли е подкрепяла изкуствата? — попита Бен, съзнавайки, че възможностите му да води разговор на културни теми са ограничени.

— О, не. Дядо ми, граф Родинго де Крешенцо, беше груб и тираничен човек, който презираше културата с цялата си душа, както и артистичния талант на първата си жена Габриела. Семейството ни дължи на нея артистичното си наследство. След като направил всичко възможно да потисне таланта й, дядо ми всъщност му дал нужния тласък, като я прогонил от дома им през хиляда деветстотин двайсет и пета и я оставил без никакви средства. След като се отървала от контрола му, тя станала богата и известна. Рисувала под моминското си име Габриела Джордани.

Бен кимна и се усмихна учтиво, донякъде изненадан от драматичния разказ на Де Крешенцо за миналото на семейството му. Изведнъж си даде сметка, че графът очаква реакцията му при споменаването на Габриела Джордани. Сви рамене извинително.

— Както казах на Донатела, познанията ми за изкуството са доста ограничени. Боя се, че не познавам творбите на Габриела Джордани.

Де Крешенцо се смръщи и поклати глава.

— Родинго и Габриела нямали деца. Баща ми се родил едва от втория брак на Родинго с жена с невероятна красота. Иначе щях да имам честта да съм свързан не само по име, но и по кръв с една от най-завършените и почитани италиански художнички на двайсети век.

Той посочи ентусиазирано зад себе си към един ъгъл от изложбата. Бен проследи жеста му с поглед.

— И тази ли? — попита той и кимна към маслен портрет на хубав мъж на около трийсет с червено кадифено сако с висока яка.

— Имаш око за стил, Бен — отбеляза Де Крешенцо. — Да, това също е Джордани.

Бен се приближи до картината и я разгледа внимателно. Мъжът от портрета излъчваше аристократизъм, но не надменност или арогантност. Художничката беше доловила някакво смирение и благородство у модела си. На табелката отдолу пишеше само „Лео“, с година — 1925-а. Бен се зачуди кой е Лео.

— Една от многото й ценни работи, които сме изложили тук — обясни Де Крешенцо. — Включително и едно невероятно неотдавнашно откритие — добави той много тихо и почтително, сякаш говореше за мощи на Исус Христос. — При последната реставрация на семейния ми дом, Палацо де Крешенцо — разбира се, той е прекалено голям, за да се живее в него — работниците попаднаха на тайна стаичка, в която, както изглежда, младата и ужасно нещастна графиня е рисувала тайно от мъжа си, който й забранявал да рисува. Открихме няколко неизвестни нейни работи, които сега се показват за първи път. — Де Крешенцо се развълнува още повече и добави: — Най-сензационното е, че сред нейните творби намерихме и няколко на други майстори — включително и великолепна миниатюра, въглен, на Гоя, която се смяташе за изгубена.

Бен погледна натам, където му сочеше графът, и видя малка графика, изобразяваща мъж, коленичил за молитва, вероятно в монашеска килия.

Бен долови, че Де Крешенцо го гледа в очакване на компетентен коментар, но той само му кимна утвърдително и се опита да не мисли за чашата вино, която Донатела му беше обещала. Устоя на изкушението да погледне часовника си.

— Естествено, в сравнение с някои други творби, изложени тук, тази графика не е особено скъпа — продължи графът, — но аз открих академията през хиляда деветстотин осемдесет и седма, за да отбележа тъжната кончина на Габриела Джордани предишната година, и не мога да изразя с думи колко много се вълнувам, че мога да ознаменувам откриването на нашия нов изложбен център с експозиция на личната й колекция. За мен тази изложба е много специална тъкмо заради това.

— Много се радвам — кимна Бен. — Поздравления.

— Сигурно вече много ти се пие вино — прошепна Донатела, когато оставиха графа да се занимава с гостите си.

— Не знам какво те кара да мислиш така — отвърна Бен. Що за птица е тази жена? — добави наум.

Донатела се усмихна лукаво.

— Насам — поведе го тя през тълпата към далечния край на галерията, където имаше две врати.

Едната беше затворена и на нея пишеше „Частна зона“. Другата беше отворена и водеше към зала, в която имаше дълга маса, отрупана със скъпи хапки и напитки. Чашите бяха кристални, бялото вино се охлаждаше в лед, а червеното беше отворено предварително, за да се темперира. Всичко беше безупречно. Донатела взе чаша бяло вино, а Бен си наля скъпо кианти и веднага се почувства доста по-добре.

Джани получи позволение да обиколи изложбената зала, без да се отдалечава и срещу обещание да се държи прилично. Далеч от бъбренето на гостите, Бен и Донатела продължиха да разговарят. Тя беше приветлива, мила, и усмивката не слизаше от лицето й. Бен се чувстваше приятно отпуснат в компанията й. Тя му разказа за църквата, която реставрира съпругът й, и се поинтересува с какво се занимава Бен. Той отдавна се беше научил да отговаря на подобни въпроси, така че да не звучи уклончиво, но и без да навлиза в подробности за предмета на обучение в „Льо Вал“. Тя беше посещавала този край на Франция преди няколко години и го попита дали случайно домът му не е някъде край Мон Сен Мишел. Бен отговори утвърдително.

Докато разговаряха, никой от двамата не забеляза белия ван мерцедес, който спря отпред, нито мъжете, които изскочиха от него.