Изгубената реликва

24

Когато линейките пристигнаха пред входа на спешното отделение на болницата „Сан Филипо Нери“ в Рим и ранените бяха поети от болничния персонал, навън вече се спускаше мрак. Бен отказа инвалидната количка, на която парамедиците се опитаха да го сложат. След няколко минути го вкараха в ярко осветена манипулационна, дадоха му да попълни някакъв формуляр и го оставиха известно време сам. Той седна на леглото и подпря главата си с длани. Не вдигна поглед, когато дойде сестрата, за да се погрижи за рамото му. Не й каза нищо, когато тя сряза окървавената тениска и започна да почиства раната му. Почти не усети паренето на спирта и убождането на иглата с упойката, когато тя се готвеше да зашие раната. Беше твърде далеч, обзет от бурни чувства на гняв, вина и отчаяние.

За пръв път в живота си доброволно беше оставил полицаите да провалят деликатна операция със заложници. Това противоречеше на цялото му обучение и опит. И какъв беше резултатът?

Къде ти беше умът?

Нямах избор.

Нищо подобно. Имаше. Можеше да спасиш тези хора.

Вече нямаше значение колко силно стискаше клепачи и юмруци. Нямаше да прогони образа на мъртвите Донатела и Джани. На изцъклените им очи. На разкъсаните от куршумите дрехи, на кръвта им, която лъщеше на пода. Спомни си как го гледаше момчето, когато го улови за ръка и го поведе по пътя. Спомни си облекчението по лицето на младата майка, когато заведе детето при нея. Беше толкова сърдечна и жизнена. И момчето й, толкова умно и будно… с цял живот пред себе си…

Сега двамата лежаха в моргата в същата тази болница. И всичко това можеше да бъде предотвратено.

Бен не забеляза кога сестрата е излязла от стаята. Времето минаваше неусетно. После някакъв глас наруши мислите му. Вдигна очи, за да види кой споменава името му, и видя двама души в тъмни костюми.

Веднага разбра, че са полицаи. Единият остана край вратата, другият се приближи.

— Синьор Хоуп? — повтори полицаят. — Аз съм капитан Роберто Ларио от подразделението на карабинерите в Рим.

Говореше английски свободно, макар и с акцент. Бен се вгледа в него продължително, без да отговори. В него напираха стотици чувства, искаше да каже хиляди неща. Не само той обаче се чувстваше зле. Усещаше осезаемо гнева и отчаянието на двамата мъже. Виждаше мрачните изражения на лицата им и тъмните кръгове около очите. Нямаше да спечели нищо, ако излееше гнева си срещу тях.

— Аз съм Бен Хоуп — отвърна той накрая.

Ларио му подаде бяла риза, изгладена и сгъната.

— Дано да е точният размер.

Бен я взе и я облече. Леко му стягаше на гърдите и притискаше превръзката на рамото му.

— Трябва да ви задам някои въпроси — каза Ларио. — Долу ни чака кола.

Затворил очи, Бен мълчеше, докато полицейската кола без отличителни знаци „Алфа Ромео 159“ се носеше по улиците на Рим. Никой не говореше. След петнайсет минути въоръжени войници пуснаха колата в охраняван вътрешен двор. Ларио и колегата му въведоха Бен в сграда с тежки решетки на прозорците. Италиански знамена и емблемата на карабинерите украсяваха главното фоайе. Същата мрачна атмосфера цареше и по кънтящото стълбище, и по коридора към някакъв кабинет. Въведоха го вътре и мълчаливият изчезна. Ларио предложи кафе. Бен учтиво отказа.

Бюрото на полицая беше затрупано с документи. Той разчисти купчината настрана, извади бележник и химикалка и се впусна в дълга тирада за кошмарните събития от деня.

— Колко са оцелелите? — прекъсна го Бен.

Ларио изду бузи.

— Единайсет.

— От трийсет?

— Трийсет и един посетители на изложбата, тримата собственици на галерията и две секретарки. Плюс момчето. Общо трийсет и седем. — Ларио направи пауза. Следеше изражението на Бен. — Аз също загубих много хора. Седемнайсет души мъртви, трима, които може и да не оживят, и още осем ранени.

— Не бих нарекъл това успешна операция — каза Бен.

Ларио разпери ръце, сякаш се канеше да каже още нещо, после ги отпусна.

— Не е.

— Какво стана с момичето? — попита Бен. — На около петнайсет, русокосо. Беше в библиотеката.

— Клаудия Ардженто. Изпаднала е в шок. Сега я лекуват. Родителите й също са оцелели.

— Радвам се — промърмори Бен.

И наистина се радваше.

— Сега… знам, че денят е бил дълъг и труден, но трябва да ми кажете всичко, което знаете.

Бен обясни как се е озовал далеч от групата, когато започнало нападението.

— Така че не видях всички нападатели. Очевидно обаче си имаме работа с професионална банда. Имаше италианци и руснаци. Колко арестувахте?

— Двама — отвърна Ларио. — Много искам да разбера следното… намерихме двама души да висят от един балкон, завързани за глезените с маркуч.

— Успях да се справя с тях — каза Бен. — Извадих късмет, това е.

Ларио кимна. Чукна с пръст папката на бюрото си и я отвори. Бен се досети какво съдържа полученият факс.

— Запознах се с военното ви досие, синьор Хоуп — каза Ларио. — Тоест с онази част, която ми позволи да видя британското вътрешно министерство. Разбирам, че сте човек… как да се изразя… със специфични умения.

— Бях — кимна Бен. — Сега съм пенсиониран.

— Разбира се. Кажете ми следното. Пръстите на лявата ръка на един от арестуваните липсваха. Хората ми ги намериха в сградата. Интересно ми е да чуя вашето обяснение как това би могло да се случи.

Бен сви рамене.

— Наистина нямам представа. Може да си ги е прищипал на някоя врата.

Ларио се усмихна и записа нещо в бележника си.

— Намерихте ли двамата в пещта? — попита Бен.

Ларио го погледна с недоумение.

Така си и мислех.

— На втория етаж има секция по керамика — каза Бен. — В една от пещите ще намерите двама от руснаците. Живи, разбира се, ако не са се задушили досега.

Ларио го изгледа, после грабна телефона и изстреля водопад от инструкции.

— Отбележете още нещо — добави Бен, когато Ларио свърши. — Един от нападателите, които вашите хора допуснаха да избяга, има характерна особеност. Хетерохромия.

Ларио го изгледа с недоумение и Бен обясни:

— Очите му са с различен цвят. Едното е кафяво, а другото с цвят на лешник. Забелязва се само ако се вгледаш отблизо. Още повече го отличава физиката му. Не е кой знае колко висок… едва ли е повече от един осемдесет и пет, но е як като танк. Вероятно се занимава с бодибилдинг и взема стероиди.

Ларио продължи да записва.

— И този тип… руснак или италианец беше?

— Не го чух да говори.

— Информацията взе пак е полезна — отбеляза Ларио. — Благодаря. — Замисли се, присви устни озадачено. — Питам се дали бихте могли да ме осветлите за двамата мъртви престъпници, които заварихме… Единият беше на аварийното стълбище, застрелян с деветмилиметров пистолет. Другият беше в библиотеката, където открихме Клаудия Ардженто.

— Анатолий Шиков — каза Бен.

— Знаете името…

— Дочух какво си говорят.

— Разбирам. Пропуск от тяхна страна. Така, Шиков. Смъртта му е настъпила по необикновен начин, меко казано. Предполагам, нямате представа защо в черепа му се е забила брадва.

Брадва ли? Бен сдържа усмивката си и лицето му остана безизразно. Като че ли можеше да се хване на такъв стар номер…

— Боя се, че нямам никаква представа как е станало това.

— Разбирам.

— Освен това бандитите се караха помежду си — добави Бен. — Не ме питайте защо, но ми се стори, че са на нож. Така успях да заключа онези двамата. Стреляха си един друг в краката. Може би това обяснява и брадвата. И отрязаните пръсти. Кой знае?

Ларио го погледна.

— В краката ли казахте?

— Да. Вашите хора ще потвърдят, когато ги намерят.

Ларио се вгледа в Бен продължително, сякаш искаше да открие и най-малкия знак за лъжа. Устните му отново се извиха в едва доловима усмивка.

— Предполагам, никога няма да разберем какво точно се е случило.

— Беше много объркано — каза Бен. — Събитията се развиха много бързо.

— Предполагам, вече сте отвикнали да сте… как да се изразя… в центъра на събитията?

— Както се вижда от досието ми, напуснах армията преди няколко години. Най-страшното нещо, което ми се налага да правя напоследък, е попълването на данъчната ми декларация.

— В такъв случай няма да ви отегчавам повече, синьор Хоуп. — Ларио стана и издаде брадичката си напред. — От името на правителството и народа на Италия — каза той тържествено — искам да ви благодаря за онова, което направихте.

Бен стана и двамата се ръкуваха.

— Не беше кой знае какво.

— И така да е, пак сме ви благодарни. — Ларио посочи през прозореца с решетка към двора. — Колата ви е там. Намерихме паспорта и личните ви вещи вътре и си позволихме да я докараме при нас. Ключът е при дежурния сержант.

— Значи съм свободен да си тръгна?

Ларио кимна.

— Макар че може да се наложи да ви извикаме да дадете показания на определен етап от разследването. Ако възникне такава необходимост, предполагам, можем да ви открием на адреса ви във Франция.

— Разбира се — кимна Бен и тръгна към вратата.

— Синьор Хоуп?

Бен се обърна. Ларио се беше подпрял на бюрото си и го гледаше с любопитство.

— Разбира се, нямаше да ви разреша да си тръгнете, ако допусках, че има и най-малката… нередност в разказа ви за събитията. Разбирате ли какво искам да кажа?

— Нередност като…

Ларио махна с ръка.

— Няма значение. Намирам за съвсем правдоподобно онези мъже да са се простреляли един друг в краката. Както съм сигурен и че има обяснение за инцидента с ръжена и отрязаните пръсти.

— Значи е било ръжен? — учуди се Бен.

— Моя грешка.

— Когато бандитите се карат… Знаете по-добре от мен какви неща се случват.

— Да — кимна Ларио. — И сигурно не е нужно да се тревожа за каквито и да било нередности по време на остатъка от престоя ви в Италия?

— Ни най-малко. — Бен се усмихна. — Защо?

— Прав сте. Защо?

— Така или иначе, утре летя за Лондон. — Бен погледна часовника си. Минаваше един часът. — Или по-скоро днес. Полетът ми е в четири следобед.

Ларио се канеше да отговори нещо, но телефонът на бюрото му иззвъня.

— Извинете. — Вдигна слушалката. — Ларио.

Докато слушаше, лицето му се намръщи. Отпусна се на стола и прокара пръсти през косата си. Очевидно новината беше лоша.

— Ще се оправи ли Страда? — попита Ларио на италиански.

Бен изтръпна, когато чу името. Челото на Ларио се сбърчи още повече.

— Жалко. Да загуби семейството си и после… Да, добре. Благодаря, че се обади.

Остави слушалката, въздъхна дълбоко и разтри лицето си с длан.

— Страда — каза Бен. — Фабио Страда?

Ларио го изгледа изненадано.

— Познавате ли го?

— Запознах се с жена му Донатела и сина им Джани в галерията. — Не беше лесно да произнесе имената. — Какво се е случило?

— Фабио Страда е катастрофирал сериозно. Прибирал се от работа, когато му се обадила сестра му и му съобщила за смъртта на жена му и сина му. — Ларио се намръщи. — Una isterica. Истерична жена. Не е трябвало да постъпва така. Страда бил дотолкова потресен от новината, че изгубил управлението на колата. — Ларио поклати глава. — Слава богу, не е ранен много тежко. Закарали са го в болницата, в която бяхте и вие.