Изгубената реликва

14

Бен прекоси банята. Мислеше трескаво. Нямаше как да разбере колко въоръжени мъже има долу и още колко хора са пострадали. Бръкна в джоба на джинсите си, за да извади телефона.

Рядко се обаждаше на полицията. При ситуациите, в които го беше поставяла работата му, последното нещо, от което имаше нужда, бяха полицаи, които да се мотаят наоколо. Днес обаче той беше само турист. Нямаше оръжие, не знаеше какво става и просто нямаше друг избор.

Набра 112 — номера за спешно повикване на карабинерите. Италианската жандармерия не беше обичана кой знае колко, но разполагаше с нужното въоръжение и оборудване за ситуации като тази. Секундите, докато чакаше да се свърже, му се сториха часове.

Но не се случи нищо. Също като телефона на Донатела. Батерията беше заредена две трети, имаше и чудесен сигнал. А телефонът не работеше. Имаше само едно обяснение — нападателите имаха заглушител. Като онези, които използват полицаите и антитерористичните подразделения, за да изолират заподозрени, преди да ги арестуват. Което означаваше, че случващото се долу не бе обикновено въоръжено нападение, и след като нямаше как да повика външна помощ, трябваше сам да се справи със ситуацията.

Следващият автоматичен откос го накара да се замисли за Донатела и Джани Страда. Представи си ужаса на момчето. Усети как кръвта му кипва. Спомни си стария Марчело Перуци, проснат мъртъв на площадката пред стълбите. И онези хора долу, безпомощни, уязвими, изплашени. Стисна зъби до болка.

По коридора се чуха стъпки и приглушени гласове.

Бен се озърна. В такива моменти почти всяко нещо би могло да се превърне в импровизирано оръжие. Погледът му се спря върху огледалото над мивката. Канеше се да го счупи с крак, но стъпките стигнаха до вратата на банята.

Някой натисна дръжката. Вратата се разтресе. Бравата нямаше да издържи дълго.

Когато първият солиден ритник се стовари върху вратата, Бен се спусна към френския прозорец и излезе на терасата. Беше твърде високо, за да скочи на бетона долу, без да се нарани. Той изви врат нагоре и видя, че там има друга тераса. Фасадата на старата къща беше от каменна зидария и между камъните имаше фуги, по които можеше да се изкачи.

Ритниците продължаваха да се сипят върху вратата на банята, така че нямаше време за губене — Бен скочи на парапета на терасата, обърна се с лице към стената и заби пръсти между камъните вляво от прозореца. После потърси опора за краката си. За миг цялата тежест на тялото му увисна на пръстите, докато накрая успя да се закрепи на стената. Залепен за нея като паяк, вече не се виждаше през прозореца отвътре. Вдигна дясната си ръка и потърси нова фуга. Напипа я. После левия крак, докато намери опора, за да може да премести лявата ръка. Терасата на горния етаж оставаше все така далече. Започна да се катери по-бързо.

Вратата на банята долу най-накрая се отвори с трясък и двама от нападателите нахълтаха с насочени оръжия. Ураган от автоматичен огън надупчи плочките и натроши мивката. Преди да разберат, че в банята няма хора, успяха да я унищожат. Единият посочи към френския прозорец. Изтичаха на терасата. Бен вече се беше прехвърлил горе. Надвеси се през парапета и видя двамата да се озъртат надолу. Не го бяха видели. За момент се замисли дали да не скочи долу, но после се отказа. Подобен героизъм можеше да му излезе скъпо.

Когато бандитите най-после погледнаха нагоре, Бен вече беше влязъл през прозореца. Чуха трошенето на стъклото и разбраха какво е станало. Единият извади радиостанцията от джоба си, натисна бутона и каза на италиански:

— Сканети. С Беломо съм. Имаме беглец.

— Намерете го. Убийте го — беше отговорът.