Изгубената реликва

57

Североизточна Португалия

Няколко километра от испанската граница

Няколко часа почивка призори не помогнаха особено на Бен да се почувства отпочинал и силен, но страхът, че някой фермер или работник може да го открие свит в стария джип, му беше достатъчен, за да го накара да продължи по пътя си рано сутринта.

Няколко коне от близката конюшня престанаха да пасат и наостриха уши боязливо, когато Бен пи вода от варела, в който се стичаше дъждовна вода от покрива над тях. После странното боязливо същество изчезна също толкова внезапно, колкото се бе появило, конете се успокоиха и продължиха да пасат.

Сутринта и ранния следобед Бен се движеше пеша. Общественият транспорт щеше да е по-безопасен в големия град, където хората не се интересуваха от околните и не бе трудно да изчезне сред тълпата. В провинцията обаче хората бяха много по-любопитни, особено към непознатите, така че сънливата гара или безлюдната автобусна спирка можеха да му донесат куп неприятности. Достатъчно беше някой местен да разпознае лицето му от новините и Дарси Кейн с цялата й армия отново щяха да го подгонят, както глутница хрътки гони заек. Да опита на автостоп също беше опасно; да открадне кола от някоя ферма наоколо означаваше да си навлече беля, а можеше да отнесе и шепа сачми за лов на птици от някой нервак.

Държеше се настрана от големите шосета, избираше малки междуселски пътища и избягваше застроени райони. Усилието от продължителното ходене бързо го изтощи. Ръката силно го болеше под новата превръзка. Имаше още няколко таблетки кодеин, но те щяха да забавят преценките му и времето за реакция. Трябваше да пази разсъдъка си максимално бистър.

Малко след четири следобед, близо до град Кастело Бранко, Бен чу зад гърба си боботене на стар дизелов мотор и бързо се скри в храстите край пътя. Пикапът сигурно беше видял и по-добри дни. Двигателят ужасно тракаше, а отзад се стелеше димна завеса от изгорели газове. Пикапът теглеше ремарке, натоварено с огромен куп слама. Бен видя шанса си да спечели малко време да си отдъхне. Беше по-добре от автостоп. Шофьорът, полузаспал старец с набръчкано като древен пергамент лице, с увиснала през прозореца ръка, едва ли щеше да забележи неканения спътник, качил се на ремаркето му отзад. Бен изчака пикапът да отмине, после се затича, улови се за задницата на ремаркето и скочи. Разрови бодливата слама и се намести, за да се скрие от преминаващи коли.

След двайсетина километра в западна посока пикапът сви по разклон и се насочи към напечена от слънцето ферма в далечината. Бен скочи от ремаркето, изчисти няколко сламки от косата си и продължи нататък. Според изчисленията му до къщичката на Брук имаше още десетина километра.

Колкото повече приближаваше, толкова повече мислеше за нея и така забравяше болката, която го пронизваше с всяка крачка, но започваше да го измъчва друга, по-дълбока болка, усещане за празнота и ужасна самота. Искаше му се да може да й се обади само за да чуе гласа й. Питаше се къде ли е и какво прави. И продължаваше напред.

Мина още един час. Крачките му ставаха все по-тежки, сякаш вървеше през пустиня. Наложи се да заобиколи някакво село, което още повече го забави. Жегата беше жестока и задушаваща. Бен избърса потта от лицето си и погледна тъмните облаци, които се събираха в далечината и постепенно скриха синьото небе. Устните му бяха сухи и напукани, гърлото му беше пресъхнало, но той знаеше, че съвсем скоро щеше да пие вода до насита. Задаваше се буря.