Изгубената реликва

49

Саламанка, Испания

След дългото пътуване на запад под палещото слънце часовникът на таблото на мазератито показваше 22:31 ч. и здрачът премина в мрак, когато Бен най-накрая наближи целта си.

Саламанка, на северозапад от Мадрид, недалеч от португалската граница, на северното плато на Испания. Бен не беше идвал в този исторически град, но с Брук бяха мечтали да го разгледат заедно. Да се разхождат, да обикалят църквите и музеите, да се отбиват в малките ресторантчета по задните улички, които туристите рядко посещават. Бен беше чел някъде, че наричат Саламанка Златния град заради великолепните му златисти сгради. Някога бил обсаден от картагенската армия под командата на Ханибал, а столетия по-късно за него се сражавали маври и християни.

Древната и пъстра история и културното наследство на Саламанка в момента не бяха сред приоритетите на Бен и той упорито отказваше да се отдаде на меланхолични мисли за Брук, докато сателитната навигация на колата го водеше през Стария град към къщата на колекционера на произведения на изкуството Хуан Каликсто Сегура. Слънцето залязваше сред пожар от червено и пурпурно, който се отразяваше във водите на река Тормес и караше купола на далечната катедрала да блести. Камбанарии и минарета се извисяваха към тъмнеещото небе и хвърляха дълги сенки над покривите.

Бен остави колата на безлюдна странична уличка, на около километър от адреса на Сегура. Беше стигнал до тук бързо и тя беше изпълнила предназначението си, но да се върти около такава скъпа кола означаваше да си търси белята. Погледна пак адреса, който беше преписал в Рим, разкърши се след дългото шофиране и се отправи към целта си пеша. Нощта се спускаше бързо. Беше горещо и задушно. Задаваше се дъжд.

Колекционерът живееше в четириетажна внушителна къща с балкони, капаци на прозорците и червен керемиден покрив. Намираше се на висок хълм с изглед към целия град, сред цветна градина. Улицата беше безлюдна. Единствените хора, които Бен видя, бяха двойка младежи, които се разхождаха. Когато се разминаха, те го поздравиха и му се усмихнаха.

Бен огледа колите, паркирани край бордюра. Сребристото волво на Пиетро де Крешенцо не беше сред тях. Продължи предпазливо към къщата, да не би колата на графа да се появи зад ъгъла. Не се появи. Не се изненада, че го беше изпреварил.

Както можеше да се очаква за човек, който държи у дома си множество скъпи произведения на изкуството, охранителната система на Сегура беше добра. На Бен му бяха нужни цели четири минути, за да влезе в къщата. Тръгна от стая в стая незабелязано, безшумен като сянка. Из цялата къща се долавяше ароматът на тютюн за лула. Имаше много картини с голи тела, някои от които доста натуралистични, и Бен си помисли, че или сеньора Сегура е твърде свободомислеща, или Хуан Каликсто е ерген. Женската ръка винаги оставя следа във всяка къща. Колкото повече Бен оглеждаше къщата, толкова повече се убеждаваше, че няма сеньора Сегура. Още по-добре. По-малко хора щяха да се притеснят от присъствието му.

Някъде отгоре се чуваше цигулка. Той последва звука на музиката по стълбата, като стъпваше на ръба на стъпалата, за да не скърца. Горе имаше тъмна площадка. Сега цигулката се чуваше съвсем ясно — може би Бах, може би Хайдн — а миризмата на дим стана по-силна. На площадката имаше три врати — една наляво, една надясно и една в средата. Дясната беше леко открехната. Музиката идваше от там. През пролуката се процеждаше лъч светлина. Бен приближи безшумно и надникна.

Беше кабинет. В дълбоко зелено кожено кресло пред старинно бюро седеше едър солиден мъж, прехвърлил петдесет, с грива от сива коса, сресана назад над високо чело. Беше по риза с разкопчана яка и копринена вратовръзка, в ръката си държеше чаша, наполовина пълна с червено вино, и разглеждаше каталог за търг на произведения на изкуството. От устата му висеше лула, от която се извиваше струйка дим на светлината на настолната лампа. Сегура изглеждаше напрегнат — непрекъснато поглеждаше часовника си, като че ли очакваше някого.

Бен много внимателно открехна средната врата на стълбищната площадка и видя спалня. Вероятно беше стая за гости. Затвори вратата и се върна да наблюдава Сегура.

Часовникът на бюрото на колекционера показваше 23:15 ч., когато на пътната врата се позвъни. Сегура остави лулата си, стана и тръгна към вратата на кабинета. Бен бързо се скри в съседната стая и чу тежките стъпки на испанеца надолу по стълбата.

След малко се чуха гласове, първо неразбираеми, после все по-отчетливи. Бен приклекна и през ключалката видя Де Крешенцо да се изкачва след домакина. Костюмът на графа беше изпомачкан след дългото шофиране, а лицето му беше пребледняло и изопнато. Говореха английски. Сегура въведе италианеца в кабинета си и дръпна вратата след него. Бен излезе на площадката и с облекчение забеляза, че не я е затворил напълно. Двамата се виждаха през пролуката. Бен приближи и наостри слух.

— По същество — заговори Сегура със силен акцент.

Де Крешенцо изглеждаше толкова напрегнат, че едва дишаше.

— Гоя — прошепна той. — Искам да видя.

Сегура кимна. Отвори едно чекмедже на бюрото, извади дистанционно управление и го насочи към голяма маслена картина на стената на кабинета. Картината се плъзна настрани и отдолу се появи врата на сейф с бутони отстрани. Сегура прикри с длан бутоните и набра комбинацията. Дванайсет цифри — дванайсет пиукания. Сейфът се отвори.

— Естествено — каза той и се обърна към Де Крешенцо, — по-голямата част от колекцията ми се съхранява в трезор в сутерена. Донесох тази графика тук, за да я видите.

Бръкна в сейфа с две ръце и извади правоъгълен предмет, увит в бял плат. Занесе го на бюрото и го остави внимателно, като че ли всеки момент можеше да се разпадне. Когато най-накрая свали плата, Де Крешенцо изпъшка.

— Може ли да я взема? — попита той.

— Внимателно, моля — каза Сегура с усмивка.

Графът пое картината. Стоеше с гръб към вратата, така че Бен я видя. Изглеждаше същата като графиката от изложбата — коленичил мъж, който се моли на Бог с такава страст, сякаш животът му зависи от това.

Откраднатата графика.

Бен се вгледа в нея. Какво ставаше тук?

Де Крешенцо се олюля от изненада и не можеше да откъсне очи от графиката.

— Сега разбирате защо ви поканих да дойдете тук — каза Сегура и взе лулата си. — Нямаше как да го опиша по телефона. Това, приятелю, е истинският „Покаялият се грешник“. Доказано автентичен.

Той запали лулата със запалка, която извади от джоба си, и изпусна кълбо дим.

Бен беше толкова изненадан, че едва не се разкашля. Откраднатата картина е фалшификат?

— Откъде… как мога да съм сигурен, че… — Де Крешенцо не успя да довърши.

— … че тази е истинската? — Сегура се усмихна. — Аз съм внимателен. По-внимателен от вас, приятелю.

После испанецът се впусна в техническо обяснение за оловно датиране, рентгенова дифракция, инфрачервен анализ, дендрохронология и тестване със стабилни изотопи. Бен не разбра нито дума от всичко това, но Пиетро де Крешенцо изглеждаше убеден от тези аргументи.

— И притежавате тази графика от…

— Седемнайсет години — довърши Сегура и кимна. — Като частния колекционер, от когото я купих, и аз предпочитам да избягвам публичността. Поради същата причина често отказвам да предоставям картини от колекцията си за изложби. — Усмихна се мрачно и добави: — Както знаете, това може да се окаже много рисковано.

Графът остави графиката на бюрото и се отпусна на близкия стол. Сегура го наблюдаваше внимателно, а Бен следеше изражението на испанеца. Сегура не беше глупав. Опитваше се да огледа нещата от всички страни. Взираше се в Де Крешенцо и се опитваше да долови и най-малкия признак за неискреност или измама. Дали Крешенцо не бе наел дискретен фалшификатор, който да направи копие на графиката, бе уредил да я „откраднат“, така че да не възникнат подозрения и да получи застраховката, а после, когато някой се появеше с оригинала, се преструваше на невинен.

Реакцията на италианеца обаче разсея всякакви подозрения. Никой не би могъл да играе роля чак толкова добре. Де Крешенцо изведнъж се състари и изглеждаше на двеста години. За миг Бен имаше чувството, както и Сегура, че графът ще припадне.

— Нещо за пиене? — предложи Сегура и кимна към гарафата на шкафа.

Де Крешенцо попи челото си с кърпа, опита да се усмихне и поклати глава.

— Не, благодаря. Ще се оправя.

— Сигурен съм, че това е сериозен шок — продължи съчувствено Сегура. — Макар че, трябва да призная, изненадан съм, че не сте направили същите експертизи, за да се убедите в автентичността на графиката.

Де Крешенцо подпря глава на дланите си.

— Реших, че… — Гласът му секна.

Сегура се засмя.

— И аз съм допускал подобни грешки в миналото и съм плащал за тях. Може да се случи на всеки.

Де Крешенцо обаче не слушаше. Започна да трепери, като че ли едва сега си даваше сметка за станалото.

— Ако знаех… ако си бях направил труда да проверя, вместо да допусна емоциите да ме заслепят, цялата тази трагедия можеше и да не се случи. За всичко съм виновен аз.

Сегура го гледаше.

— Не носите вина за стореното от онези зверове.

Де Крешенцо поклати глава.

— Не, не… Не разбирате. Целта на крадците беше именно графиката на Гоя.

— Защо? Би трябвало да знаят колко малка е стойността й в сравнение с…

— Не знам защо — прекъсна го графът. — Знам само, че ако не бях решил да я включа в изложбата, нямаше да загинат невинни хора. — Замисли се за момент, после се намръщи. — Историята се повтаря — засмя се той горчиво. — Първия път престъпниците си тръгнаха с празни ръце. Сега си тръгнаха с фалшификат.

Бен се зачуди какво имаше предвид графът.

Сегура сви рамене. Той също не разбираше.

— Пиетро, имате вид на човек, който се нуждае от питие. Не мога дори да си представя какво сте преживели. — Стисна мундщука на лулата си със зъби, отиде до шкафа и взе гарафата и една чаша. — Ето. Малко коняк ще отпусне нервите ви.

Де Крешенцо отново поклати глава.

— Мисля да тръгвам и да си потърся хотел. — Той стана и подаде ръка. — Благодаря. Утре ще се върна в Рим и ще информирам властите.

— Бих предпочел да не се разгласява, че съм собственик на истинската графика — каза Сегура. — Разбирам обаче, че вече не мога да се радвам на такъв лукс.

— Благодаря за разбирането — отвърна дрезгаво Де Крешенцо.

Сегура изпрати графа до вратата в две минути след полунощ. Италианецът взе шлифера си „Бърбъри“ от старинната закачалка във фоайето, после двамата ценители на изкуството се ръкуваха и се разделиха.

Де Крешенцо излезе от къщата в горещата нощ и се запъти към колата си. Опипа джобовете си, за да намери ключа. Нямаше го. Беше толкова разстроен, че не помнеше дали е заключил колата и дали ключът не е останал вътре. Замаян, улови дръжката на вратата. Отвори я и се качи.

Ключът не беше в стартера. Изруга тихо и пак провери джобовете си.

— Добър вечер, граф Де Крешенцо — чу глас зад себе си.