Изгубената реликва

46

Рим

Труповете на Урбано Тасони и на двамата му охранители отдавна бяха пренесени в моргата, но вилата все още гъмжеше от полицаи и криминалисти. Колата на Дарси и Буитони спря на улицата отпред и двамата минаха между колите, скупчени пред къщата.

Дарси се чувстваше уморена и лепкава от горещината, когато влезе във фоайето на долния етаж. Няколкото часа откраднат сън, хладният душ и чистите дрехи не й бяха помогнали кой знае колко да преодолее парещото разочарование от предната нощ, когато бе допуснала обектът да й се изплъзне. А и цялата сутрин премина в безплодни опити да получи записите от охранителните камери от резиденцията на Тасони, направени малко преди убийството, с които разполагаше италианската полиция. Сега обаче, след като бе наредила на Буитони да позвъни на десетки хора, които или не вдигаха телефоните си, или просто ги препращаха от едно бюро на друго, в съседния отдел, към поредния идиот, който не знаеше коя дата е, изглеждаше, че местонахождението на ключовите улики, свързани с тайнственото изчезване на заподозрения в убийство Бен Хоуп, оставаха пълна мистерия. Дарси Кейн беснееше до точката на кипене, когато й създаваха пречки от този род.

— Не знам защо поиска да дойдеш тук — каза й Буитони през рамо. — Вече направиха оглед на мястото.

— Поради същата причина, поради която исках да видя проклетите записи! — отвърна тя, без да го погледне. — За да открия подробности, които другите обикновено пропускат.

— Какъв късмет имаме, че си сред нас — промърмори Буитони. Беше вкиснат цяла сутрин. Дарси го стрелна с поглед, но замълча и се зае да огледа местопрестъплението.

Три очертания на пода и стълбите показваха къде са били труповете. Като прецени разстоянието и ъгъла, Дарси определи къде горе-долу е стоял убиецът, когато е стрелял. Куршумът, прострелял единия бодигард, беше счупил огледалото на далечната стена и беше издълбал в стената дупка с размер на ананас. Подобен ефект имаше и един от изстрелите, повалили самия Тасони. Куршумът беше излетял под ъгъл, нагоре към стълбата, беше изпълнил предназначението си, след което се беше забил в стената на около метър зад мястото, където е била главата на жертвата.

Дарси прекрачи полицейската лента и се изкачи по стъпалата. Огледа дупката от куршума и видя, че е пробил стената. Намери вратата на стаята и влезе. Беше ярко осветена стая, с блестяща дървена ламперия и скъпи имитации на старинни мебели. След като беше изразходвал може би две трети от енергията си, за да пръсне мозъка на Тасони, куршумът беше влязъл в тази стая и бе заседнал в стенен часовник на отсрещната стена. Експертите вече бяха минали и бяха извадили куршума, за да го изследват. Едва ли беше останало много от него освен сплескано, изкривено парче олово, в чиято основа има следи от нарезите на цевта, която го е изстреляла.

Дарси мина по дебелия килим и разгледа часовника. Позлатените му стрелки бяха спрели точно на шест без три минути. На външен вид часовникът изглеждаше, че е от осемнайсети век, но през пропуканата махагонова кутия се виждаше съвсем модерен кварцов механизъм от онези, които изостават с по секунда на всеки милион години. Това означаваше, че на показанията му можеше да се вярва. Тасони се бе срещнал със Създателя си точно в шест часа без три минути.

Дарси бе по-силно впечатлена от факта, че куршумът бе стигнал чак до тук. Човек като Бен Хоуп не би използвал такъв тип оръжие. Инстинктивната й представа за него говореше друго. Голямото, шумно, пробиващо всичко ръчно оръдие магнум .357 по-скоро би могло да се види в ръцете на нагъл главорез като Томас Гремаж. Оръжие за лоши момчета, както си го представят негодниците, които имитират слабите телевизионни екшъни, държат пистолета косо и крещят: „Върви на майната си, задник“, преди да надупчат жертвата с безброй излишни изстрели. Човек, преминал през мелницата на специалните части, не би възприел такъв стил. Тези мъже бяха научили сериозни уроци — от учебното стрелбище до джунглите на Борнео и бойните полета на Ирак и Афганистан — и едва ли можеха да ги забравят лесно. Дарси беше готова да се обзаложи, че Бен Хоуп инстинктивно би избрал, както миеше зъбите си или връзваше обувките си, заглушен 9-милиметров автоматичен инфразвуков пистолет. Дискретно и елегантно. Без излишен шум, без риска да се изправи срещу трима само с шест патрона в барабана.

И все пак, мислеше си тя, и най-опитният може да излезе от релси. От друга страна обаче, онзи, който й се изплъзна предната нощ, нямаше вид на безумец.

Телефонът в джоба й иззвъня. Носеше два — служебен и личен, който използваше рядко. Сега звънеше личният й телефон. Зачуди се кой ли може да й се обажда.

— Дарси Кейн.

Мълчание.

— Кой е?

Мълчание. Чуваше се само тежко дишане.

— Тогава върви по дяволите! — извика тя и прекъсна връзката.

Провери от кой номер е обаждането. Беше скрит. Все още се мръщеше, когато се появи Буитони.

— Видях достатъчно — каза му тя. — Заведи ме в управлението.

След час седяха в кабинета на Роберто Ларио в управлението на карабинерите. Не й беше до обяд. Кафето от кафенето в сградата беше много силно и й се отрази добре.

Както можеше да се очаква, записите от камерите в дома на Тасони все още не се бяха появили. Нито пък имаше следа от Бен Хоуп. Сякаш се беше изпарил.

Дарси сериозно мислеше да запрати чашата с кафето към стената, когато в стаята влезе Ларио — объркан и изнервен. Хвърли на бюрото пред нея някаква папка.

— Рано тази сутрин агенти на Интерпол са посетили фирмата на Бен Хоуп в Нормандия — обяви той. — Тук са показанията на колегата му Джеф Декър.

Докато Ларио се стовари върху стола, разтрие очи и оправи вратовръзката си, Дарси се бе запознала с показанията. Естествено, пълно отричане на всякаква възможност Хоуп да е замесен. Тя се завъртя със стола си назад, грабна лаптоп с безжична връзка и написа служебния адрес на Бен Хоуп. Разгледа сайта, докато откри името Джеф Декър, чукна върху него и се вгледа в снимката на тъмнокосия мъж, която се появи на монитора. Военното досие на Декър беше защипано за листа с показанията му, който й даде Ларио. Беше две години по-млад от Хоуп. Кралските военноморски сили, после специалните части към флота. След това известно време работа като частен консултант и сега работеше с Хоуп във Франция.

Дарси обърна въртящия се стол към Ларио.

— Говорил си с Бен Хоуп преди убийството на Тасони — отбеляза тя.

— Тук, в този кабинет — кимна Ларио.

— Що за човек е той? Как ти се видя?

Ларио сви рамене.

— Нормален. Спокоен. Интелигентен. Способен.

— Били сте тук лице в лице и не си забелязал нищо необикновено?

Ларио разпери ръце.

— Какво мога да кажа? Седеше ето тук. Беше разумен. Съвършено нормален предвид преживяното малко преди това. Каза ми, че е тук по работа…

— Попита ли го по каква работа? — прекъсна го Дарси.

— Не ми се стори съществено. Във всеки случай следващия следобед трябваше да лети за Лондон.

— И ти му повярва?

— А защо не?

— Провери ли?

— Нямаше причина да го правя. Тогава той не беше заподозрян. Медиите го наричаха герой. Нямах причина да подозирам, че той представлява заплаха за Тасони или за някой друг.

Дарси вдигна ръка и го прекъсна.

— Значи просто го пусна да излезе от тук и толкова? Доста безотговорно от твоя страна, не мислиш ли?

Лицето на Ларио се зачерви, очите му изпъкнаха.

— На колко години си? — попита той и гласът му прозвуча твърдо и предизвикателно.

— Ако изобщо ти влиза в работата, на трийсет и пет.

— Аз съм полицай, откакто ти си била малко момиченце. Няма да търпя някаква си госпожичка да се държи така с мен!

Дарси му се усмихна хладно.

— Да кажем, че изпитвам дълбоко уважение към големия ти опит и интуиция. Тогава… Обясни ми, Роберто. Защо Бен Хоуп е убил Тасони?

Ларио не каза нищо.

— Може би смяташ, че не го е направил той?

Ларио отново не каза нищо, после се изправи и тръгна към вратата.

— Засега нямам какво повече да добавя, синьорина — каза той рязко.

— Тоест командир — натърти тя, но той вече беше излязъл и само затръшна вратата. — Глупак! — промърмори тя под нос и отново се обърна към компютъра, за да намери телефонния номер на „Льо Вал“.

После взе телефона и го набра.

— Джеф Декър, ако обичате.

— На телефона — каза гласът от другата страна.

Звучеше приятно, но беше напрегнат. Когато му се представи, приятните нотки изчезнаха, а напрежението се превърна в неприязън.

— Изчезни! Разкарай се!

Дарси си пое дъх. Постара се гласът й да е мек и равен.

— Не затваряйте, мистър Декър.

— Нямам какво повече да кажа от онова, което казах на гаднярите, които се изтърсиха тук рано сутринта — заяви Декър. — Ако искаш да знаеш какво съм им казал, прочети показанията ми.

— Пред мен са в момента — отвърна тя.

— Тогава знаеш съвсем точно какво си мисля. Гоните не онзи, когото трябва.

— Ако е невинен, няма защо да се страхува от нас. Трябва да се предаде. Трябва да говори с мен.

Декър се засмя мрачно.

— Губиш си времето и го знаеш. Всички вие. Нямате представа с какво си имате работа.

— Напротив.

— А междувременно извършителят някъде се превива от смях.

— Обаждал ли ви се е Бен?

— Защо мислиш, че ще ти кажа?

— Защото искате да помогнете на приятеля си — отвърна спокойно Дарси. — Не може вечно да се крие. Знам колко е умен, но не е Супермен. Ще се появи. Винаги става така, но когато се случи, някой откачен новак, току-що излязъл от академията, най-вероятно ще му пусне куршум в гърба. Според мен най-доброто, което можете да направите за Бен, е да ми помогнете да си свърша работата.

Джеф Декър се замисли, а когато отново заговори, враждебността в тона му като че ли беше понамаляла.

— Бен се е обаждал тук.

Дарси наостри уши. Това го нямаше в показанията на Декър.

— Кога?

— Вчера следобед. Оставил е съобщение на телефонния секретар в офиса, но го прослушах едва преди два часа, след като полицаите си тръгнаха. Тук имаше буря. Телефонните линии понякога прекъсват.

Дарси грабна лист и химикалка.

— Какво гласеше съобщението?

— Не се вълнувай прекалено — каза Декър. — Просто звънна, за да знаем какво става с него. Каза, че бил на летището в Рим и че скоро ще излети за Лондон и ще се върне след няколко дни.

— По кое време е било това?

— Около четири.

— И не е казал нищо друго?

— Само, че полетът му имал закъснение. Казах ти да не се вълнуваш прекалено.

Дарси помръкна.

— И нямате представа къде е той сега?

— Не. Нямам. И да имах, нямаше да ти кажа.

— Защо е заминал за Лондон?

— Това е лично.

— Нищо не е лично, когато се провежда разследване за убийство, мистър Декър.

— Защото там живее приятелката му — добави Декър след секунда.

— Име и адрес?

Декър въздъхна раздразнено и й каза каквото искаше. Дарси записа.

— Брук Марсел. Французойка ли е?

— Наполовина, по баща. Не си мисли, че тя ще ти каже нещо по-различно.

— Защо Бен беше дошъл в Италия?

— Май спомена, че искал да види сметката на някакъв тип, Тас…

— Мистър Декър, моля ви.

— За да предложи работа на някого.

— Работа?

— Тук, в „Льо Вал“. Предполагам, знаеш с какво се занимаваме.

— А аз предполагам, че можете да ми кажете на кого е искал да предложи работа Бен Хоуп.

— Да, мога — отговори Декър. — Макар че това няма да ви е от никаква полза. И ако си мислиш да му звъниш по телефона, нека те предупредя, че той не е мекушав и учтив като мен.

— Благодаря за предупреждението. Все пак ще ви бъда благодарна за името и адреса — настоя Дарси търпеливо.

Джеф Декър й ги каза.

Тя го накара да повтори, после записа всичко в бележника си под информацията за Брук Марсел.

Благодари на Декър, затвори телефона и дълго време остана загледана в името на човека, което току-що беше записала.