Изгубената реликва

28

На рецепцията в хотела го чакаше тайнствено съобщение от Роберто Ларио. Бен се поколеба, посегна към телефона си и си спомни, че не работи. Когато попита дали може да ползва стационарен телефон, от новия му фен клуб бяха повече от щастливи заради възможността да го въведат в претрупания малък офис зад рецепцията и да го засипят с предложения за чай или кафе. Отне му няколко минути, докато успее учтиво да ги отблъсне.

— Тази сутрин получих странно обаждане — каза Ларио. — Реших, че е добре да ти кажа за него. Жена, която много настояваше да говори с L’eroe della galleria, след като те гледала в новините по телевизията.

Бен изпъшка.

— Роберто, не се чувствам герой. Какво искаше тя?

— Не ми спомена. Но ми се стори доста разстроена. Италианка. Живее в Монако. Казва се Мими Ренци.

— Ти какво й каза? Нали не си й разкрил къде съм отседнал?

— Обещах само да предам съобщението. Нищо повече.

— Много добре. Изглежда, е поредната побъркана репортерка.

— Стори ми се възрастна — възрази Ларио. — Много възрастна. Не мисля, че е репортерка.

— Все ми е едно, Роберто. Скоро заминавам и не ме интересуват никакви възрастни жени от Монако, които и да са те.

Бен се качи горе и събра багажа си бавно и спокойно. Още не се беше възстановил от падането по аварийното стълбище, а и рамото го болеше. Подремна малко, защото почти не беше спал през нощта, а и за да даде почивка на ума си.

Не се получи съвсем. Неспокойни сънища с много шум и болка го събудиха малко преди два. Стаята го задушаваше. Взе отново душ, облече се непохватно, после взе багажа си и слезе долу, за да уреди сметката си. Собствениците не искаха да вземат никакви пари, така че се наложи доста да ги убеждава. След като най-накрая успя да се откачи, прекоси Рим и измина трийсетте километра на югозапад до летище „Фиумичино“. Остави джипа до офиса на фирмата за коли под наем и провери полета си. Оказа се, че поради технически причини ще се забави с един час. Нямаше да излети преди пет.

Намери телефонен автомат и се обади на Джеф Декър в „Льо Вал“. Джеф не вдигна и той му остави съобщение, че е на летището и чака полет за Лондон и че ще се върне след няколко дни. В действителност нямаше представа какво го очаква там и не му се искаше да мисли за това, преди да стигне.

След като остави съобщението, той намери тихо място в дъното на залата за излитащи пътници и се загледа в хората. Наблюдаваше родителите и децата им. Двамата влюбени в ъгъла и смръщените съпрузи насреща. Бизнесмена, който преглеждаше документи с изписана на лицето тревога. Тълпата отегчени пътници, подмамени в множеството бутици и лъскави магазини с безмитни стоки. Витрината на магазина за електроника беше изпълнена с екрани с различни размери, някои от които излъчваха филм, а други — новинарска емисия. Бен очакваше отново да се появи собствената му физиономия, така че всички наоколо също щяха да я видят. След миг щяха да го разпознаят, да започнат да го сочат с пръст, а той нямаше къде да се скрие.

За негов късмет опасенията му не се оправдаха. Вместо това предадоха репортаж за ареста на някой си Тито Палацо, еколог, обвинен преди няколко дни, че е хвърлил буца въглища по кандидата за президент Урбано Тасони в знак на протест срещу предизборното му обещание да построи още електроцентрали на въглища в страната.

Това обясняваше червенината на лицето на Тасони. Бен се усмихна замислено.

После показаха как полицаи извеждат Палацо от апартамента му и го качват в полицейска кола. Той крещеше:

— Да, хвърлих буцата! И пак ще я хвърля!

Някои от хората гледаха телевизионните екрани.

— Браво на него — засмя се един мъж. — Жалко, че не застреля това копеле.

На екрана репортерът с каменно лице млъкна за по-голям ефект, после обяви, че полицията разследвала възможни връзки на Палацо с радикална екологична терористична организация, известна като Фронт за освобождение на Земята, или ФОЗ, която беше поела отговорност за различни акции, от забиване на стоманени клинове в дървета, предназначени за изсичане, до взривяване на мачти с антени за мобилни телефони. После показаха кадри от самото нападение. Тасони изглеждаше невъзмутим, докато крачеше към голямата лимузина, заобиколен от бодигардове с черни костюми и тъмни очила. Всички бяха едри здравеняци. Един от тях очевидно си шиеше костюмите по поръчка, тъй като едва ли можеше да си купи готов костюм за своите размери. Журналистите наобиколиха Тасони, светкавиците засвяткаха, заваляха въпроси, полицаите едва удържаха тълпата. Когато Тасони се канеше да се качи в лимузината си, съвсем ясно се видя как природозащитникът Тито Палацо си проби път през полицейския кордон и улучи лицето на Тасони с нещо черно, голямо колкото юмрук.

Тасони се олюля от удара. Тълпата полудя, полицията едва я удържаше. Операторът, който снимаше, показа в едър план как раненият политик се качва в колата. Едрият бодигард се спусна, за да избута камерата настрани. Един от демонстрантите го удари и свали очилата му. Настъпи суматоха и кадърът замръзна върху лицето на бодигарда.

Остана на екрана около секунда, но изображението се запечати в паметта на Бен и остана пред очите му дори и след като говорителят премина към следващата тема.

Бен беше толкова стъписан, че дори не забеляза кога е разлял кафето си.

Изобщо не го интересуваше предизборната платформа на Урбано Тасони или популярността му сред италианските избиратели.

Последният кадър го извади от релси. Едрият мускулест мъж. С едно тъмнокафяво и едно лешниково око.

Бен все още гледаше към телевизионния екран, когато чу като в просъница, че обявяват полета му. Погледна часовника си. Пет без пет. Взе багажа си и все още като замаян тръгна с върволицата хора, която се изнизваше от залата.

Докато крачеше, звуците и гледките наоколо като че ли се сляха в един неразгадаем хаос. Забави крачка, загледан в пода. Някой с тежък куфар се блъсна в него и възмутено зацъка с език, но Бен не си даваше сметка, че пречи на движението.

Спомни си как Тасони отпрати мъжете пред стаята на Фабио Страда в болницата, когато видя, че Бен е вътре. Сега разбра. Имаше само една причина политик от ранга на Тасони да отпрати охраната си по този начин. Свидетелят вътре би могъл да разпознае едрия бодигард, участвал в грабежа.

Което означаваше, че Тасони е знаел.

Бен все още беше доста далеч от изхода, когато спря като закован. Пътниците започнаха да го заобикалят, както бърза река заобикаля скала.

Не, помисли си. И каза гласно: „Не!“.

Обърна се решително и тръгна в обратна посока. Стигна до сейфовете за багаж. Извади от портфейла си солидна сума, мушна портфейла си в сака и заключи сака в сейф №187. За онова, което възнамеряваше да направи, не му трябваше много багаж. Излезе вън и потърси с очи опашката на такситата.