Изгубената реликва

70

Парченцата от пъзела започваха да се подреждат. Бен вече съзираше в мрака първите лъчи на прозрението.

— Представи си очарователния княз до нещастно омъжената млада жена и жестокия й съпруг и резултатът е очевиден — обяви Дарси.

— Княз Лео бе пълна противоположност на студения бездушен еснаф, чиято робиня се бе оказала Габриела — съгласи се Мими. — Е, да, беше неизбежно двамата да станат много близки. Князът насърчаваше любовта й към изкуството, а тя на свой ред му довери, че продължава да рисува в тайната стаичка зад гърба на графа. Започваха да се влюбват, макар че нямаше… — Мими се намръщи. — Как се казва?

— Прелюбодеяние? — подсказа Бен.

— Точно така. Нямаше прелюбодеяние. Нищо подобно. Граф Де Крешенцо обаче не смяташе така. Побесня от ревност заради все по-голямата близост между жена му и техния гост и я обвини в изневяра, изгони Боровски от къщата си и го предизвика на незаконен дуел.

Габриела знаеше, че съпругът й е отличен стрелец с пистолет. Нощта преди дуела тя се измъкна тайно от дома си и отиде при Лео, за да го моли да се откаже. През онази нощ тя остана при него. Преди зазоряване му казала: „Сега наистина сме любовници. Има изневяра, така че вече не е въпрос на чест да се защитаваш, няма причина да се биеш“. Убеждавала го, че е безсмислено да остава и да се излага на риск. Че биха могли да избягат заедно. Тя щяла да рисува, той да преподава музика. Може би никога нямало да бъдат богати, но какво от това? Нали щели да бъдат заедно?

— Но Лео не я послушал — подхвърли Бен.

— Чувството му за чест беше твърде силно — отвърна Мими. — По никакъв начин обаче не е искал тя да пострада. Казал й, че ще й даде нещо, което ще я осигури до гроб. Че ще може да напусне съпруга си и да бъде независима от него. Че ще може до края на живота си да следва мечтите си, без той да я тормози. Тогава й разкрил тайната за „Черната медуза“. Дал й картата с местоположението на скривалището. Бил убеден, че бедите, сполетели страната му, скоро ще отминат и тя ще може да отиде до там и да вземе съкровището без риск за себе си. След онова романтично рандеву с княза… нали това беше думата…

Бен кимна.

— Продължавайте.

— След това тя се прибра бързо у дома, скрила безценната карта в дрехите си. Пуснах я да влезе, преди графът да я хване. Изтичахме заедно в тайната стаичка и започнахме отчаяно да търсим къде да скрием картата. Тогава ми хрумна да я мушнем зад копието на Гоя — никой никога нямаше да я открие там. Така и направихме. Отворихме рамката и мушнахме картата зад картината.

— Какво стана с Боровски? — попита Дарси.

— На сутринта той и графът отидоха на уговореното място край Рим. Всеки изстрелял по един изстрел от четирийсет крачки. Лео не улучил. Граф Де Крешенцо улучил Лео в рамото. — Мими сви рамене. — Защитиха честта си.

— Значи Лео оцеля?

— Във времето, когато нямаше антибиотици, раната се оказа фатална. Той живя още три дни. Габриела беше край леглото му до края. — Гласът на възрастната жена прегракна от дългото говорене. Тя отпи голяма глътка от питието си. — Когато Габриела се върнала от болницата с разбито сърце и обляна в сълзи, с кинжал, скрит в полите си и решена да отмъсти за своя любим, тя открила, че графът е оставил куфар с вещите й пред вратата. На ужасния Уго беше наредено да не я пуска в къщата.

Тогава я намерих — добави Мими тъжно. — Седеше сама в градината, неутешима. Прегърна ме. И двете плакахме, когато ми каза, че трябва да си тръгне и вече никога няма да се видим. Пожелах да отида с нея. Тя ми каза: „Полудя ли момиче?! Тук имаш работа. Аз не мога да ти предложа много. Единствените пари, които ще имам, са монетите, които ще получа, като заложа гривната и тези обеци“. Аз обаче настоях, че искам да съм с нея. „И картата — казах й. — С картата пак ще си богата.“ Габриела не се интересуваше от това. „Загубих моя Лео!“ — само това повтаряше. „Лео искаше да я използваш — настоях аз. — Нека отида до стаичката да я донеса…“

Гласът на Мими секна. Обърна бавно глава и се загледа в тъмнеещото море. Когато отново погледна към Бен, той видя, че уморените й старчески очи са пълни със сълзи, които се стичат надолу по лицето й.

— Предадох я… — прошепна тя.

Бен се намръщи, но не каза нищо.

— Върнах се в тайната стаичка — продължи Мими. — Картините на Габриела бяха подпрени до стената. Намерих Гоя. Отворих задната част на рамката — знаех как. И направих нещо, за което съжалявам от двайсет години, откакто Исус Христос влезе в живота ми и се покаях за греховете си.

— Запазихте картата за себе си? — попита Бен.

Мими избърса очи.

— Бях само дете. Предполагам, че можех просто да я взема, да я скрия и да си тръгна. Обаче изпаднах в ужас, че Габриела може да научи какво съм направила. На масата имаше листове и моливи. Прекопирах картата и върнах оригинала на мястото му. После се върнах в градината и казах разплакана на Габриела, че Уго ме е видял и ми е попречил да вляза в тайната стаичка. Беше лъжа, но в следващия момент чух да лаят кучетата. Сега Уго наистина ни беше видял. Трябваше да бягаме. Отидохме в града.

Габриела заложи малкото си останали скъпоценности и с парите успя да наеме евтина квартира в много беден квартал на Рим. Работехме каквото намерим. Чистехме. Кърпехме дрехи. Габриела рисуваше нощем и често се докарваше до изтощение с надеждата един ден да успее като художничка. И през ум не й минаваше, че може да стане известна — или че преди да го постигне, ще минат толкова много години. Светът на изкуството тогава беше безмилостен и тесногръд, какъвто е и днес, а в Италия той беше почти недостъпен за жена.

Мими се загледа за момент в пространството, сякаш за да съживи спомените си.

— Не постигна истински успех чак до средата на седемдесетте години, когато беше прехвърлила шейсет. По това време отдавна се бяхме разделили. Живяхме заедно като приятелки близо трийсет години — добави тъжно тя и поклати глава. — И през цялото това време изобщо не й казах, че съм направила копие на картата.

— Кога отидохте за „Черната медуза“? — попита Бен.

Възрастната жена го изгледа особено и каза:

— Досетихте се, мистър Хоуп.

— Всичко тук е дошло отнякъде — отбеляза той.

— Дълги години кроях планове зад гърба й. Научих много за Русия, за историята и политиката й, дори малко учих и езика. Знаех, че в тази страна не може да се проникне. Йосиф Сталин я беше оковал в пръстен от стомана и беше твърде рисковано жена като мен да се опита да се измъкне от там със съкровище като „Медузата“. Непременно щяха да ме хванат и щях да умра в трудов лагер в Сибир. Затова чаках.

После, през петдесет и трета година, дойде вестта за смъртта на Сталин. Същата година започнах работа в една фабрика, където се запознах с Едуардо. Беше три години по-голям от мен, представител на синдикатите и член на Италианската комунистическа партия, която по онова време беше много силна и имаше връзки със Съветска Русия. Започнах да посещавам политически събрания с него и покрай тези връзки получихме шанс двамата да пътуваме до Русия със специална виза. Моето време най-накрая дойде. Отидохме до мястото, отбелязано на картата. Гробището на полуразрушена църква край Петербург, в гроба на мъж на име Андрей Безухов, точно както беше казал Лео. Беше там. Чакаше ме. Истинска красота.

Мими млъкна за момент.

— Но не задържахте яйцето дълго? — подкани я Бен.

— Трябваше да сме внимателни. Намерихме търговец, който го оцени и срещу доста висока комисиона пое ангажимент да бъде дискретен. Това отне много месеци. Човекът, който в края на краищата го купи, беше арабин, шейх, с много милиарди долари от петрол. Срещнахме се в апартамент на хотел „Риц“ в Париж на двайсет и седми юли петдесет и пета година сред армия от неговите бодигардове, адвокати и експерти, които беше довел, за да потвърдят автентичността на яйцето. Още помня изражението на шейха, когато за пръв път видя „Черната медуза“. Парите бяха в два куфара. Девет милиона щатски долара в единия, осем милиона в другия. След десет минути бяха наши.

— Обзалагам се, че Италианската комунистическа партия не е видяла и цент от тези пари — подхвърли Дарси.

Мими не й обърна внимание.

— С Едуардо така и не се върнахме в Италия. Вещите, които оставихме там, не си струваха завръщането ни. Вместо това се преместихме тук, в Княжество Монако, където знаехме, че парите ни ще бъдат защитени от посегателства от страна на данъчните власти.

— И двамата заживяхте доволно и щастливо — каза Дарси.

Мими въздъхна.

— Първо беше като сън. Цял живот сме били бедни и изведнъж такова богатство. Животът ни стана едно голямо парти. Нямахме истински приятели, но ни беше все едно, защото можехме да си купим колкото искаме фалшиви приятели и се чувствахме добре. Едуардо започна да колекционира скъпи коли — ферарита, бугатита. Купи си и яхта. — Старицата се тупна по гърдите. — Минаха две години и тази дребна италианка на четирийсет и пет вече не го задоволяваше. Започна да търси връзки с други жени. После, когато осъзна, че красивите французойки са с него само заради парите му и че му се смеят зад гърба и го наричат стар женкар, започна да пие. Една вечер беше много пиян и се скарахме жестоко. Едуардо излезе бесен от вилата ни, качи се на една от бързите си коли и… повече не го видях жив. На следващата сутрин полицаите намериха разбитата кола в подножието на скалите.

За миг на терасата настъпи тишина. Дарси седеше със скръстени ръце. Лицето й не изразяваше и капка съчувствие. Мими беше свела очи и стискаше броеницата с кокалести пръсти, покрити със старчески петна, и леко се поклащаше на стола си. Бен я погледна. Видя единствено една отчаяна старица, обладана от срам. Съвестта й се бе пробудила късно в живота й, но пък я измъчваше сериозно. Разяждаше я, но тя нямаше как да върне миналото и да поправи извършеното зло.

И част от Бен идеално разбираше това чувство.

— Предадох единствената истинска приятелка, която имах — изхлипа Мими. — Когато имах богатство, а тя нямаше нищо, какво направих, за да й помогна? Нищо. И после, благодарение на измамата ми, през хиляда деветстотин осемдесет и шеста година онези мъже влязоха в дома й. И я убиха, за да намерят яйцето. Аз съм виновна, че умря сама в страх. Ако двете бяхме отишли в Русия, за да намерим „Черната медуза“, ако я бяхме продали открито, на търг, както би трябвало… — Мими тъжно поклати глава.

— Мисля, че хората, нахлули в дома на Габриела, са същите, които ограбиха галерията — каза Бен. — Мисля, че онази вечер са открили нещо в дома й. Някаква следа, която ги е отвела до картината на Гоя, която в крайна сметка се появи на изложбата. Мисля, че е бил дневникът й. Вероятно Габриела е написала в него, че картата е в рамката.

Мими кимна тъжно.

— Заради това са знаели, че трябва да търсят „Покаялият се грешник“. Записваше всичко в дневника си.

— Освен местонахождението на тайната стаичка — отбеляза Бен. — Това е останало неизвестно. — Замълча за миг и добави: — Мими, трябва да ви кажа, че човекът зад всичко това е руски гангстер на име Григорий Шиков.

Мими премигна.

— Руснак?

— Той е безмилостен човек, който определено много държи да се сдобие с „Черната медуза“, защото не се колебае да убива заради нея. През всичкото това време някой обръщал ли се е към вас, заплашвал ли ви е? Или някой около вас?

— Не — отговори Мими. — Никога.

Бен си спомни какво му беше казал Пиетро де Крешенцо за мистерията около компаньонката на Габриела Джордани. Никой не знаел второто й име — и Габриела, изглежда, не го беше споменала в дневника си. Човек с ресурсите и влиянието на Шиков би могъл да открие Симонета Ренци, но не и „Мими“. Тя е била свободна да живее богато и комфортно, докато в същото време други са страдали и умирали заради присвоеното от нея.

Бен вече разбра всичко — с изключение на едно.

— А защо искахте да се свържете с мен, Мими? — попита той тихо.

Възрастната жена избърса една сълза от лицето си и го погледна тъжно.

— Мистър Хоуп. „Покаялият се грешник“ не е само картина. Той е жив човек и сега седи пред вас. Не мога да върна назад престъпленията, които извърших в миналото, но е дошло време да платя за тях така както мога. Когато ви видях по телевизията — един добър човек, който рискува живота си, за да спаси други хора, героя от галерията, си дадох сметка, че искам точно този човек да ми помогне да платя дълга си.

Бен мълчеше.

— След смъртта на Едуардо започнах свой собствен бизнес. Работих много и успях. Сега не съм по-малко богата, отколкото в деня, в който продадох „Черната медуза“ на петролния шейх. Мистър Хоуп, искам да вземете парите ми. Всичките, с изключение на малка сума, с която да доживея дните си. Искам тези пари да бъдат разпределени между семействата, засегнати от трагедията, която причиних. Знам, че не мога да върна скъпите им покойници. Мога да направя само това. — Наклони се напред и се вгледа в очите на Бен. — Ще го направите ли?