Смъртта не те плаши. Изпитваш само някакво тъпо любопитство — защо тъкмо Хий-Ямшар са оставили жив? Прекрачваш към него и сядаш направо в локвата. Кървавите отблясъци от пожарището играят по изпитото лице на стареца, а очите му приличат на дълбоки, мрачни кладенци.
— Отпусни се, Каджанга — прошепва той, без да помръдва устни. — Всичко това е сън. Не е истина. Няма страх, няма болка, няма смърт.
Тихият, дрезгав шепот сякаш прониква право в мозъка ти. Усещаш, че те унася дрямка — дрямка с отворени очи, в която продължаваш да виждаш всичко, но вече не се интересуваш от каквото и да било.
Ала преди странният унес да те обземе докрай, един блестящ силует излиза измежду горящите колиби и насочва оръжието си към вас. Старецът не го вижда, но се досеща по изражението ти и леко извива очи настрани. После отново се вглежда в теб.
— Сън, Каджанга… — шушне гласът му. — Няма болка… Няма страх…
И в този момент огненият лъч пронизва ръката му.
Ако останеш да седиш, мини на 118.
Ако скочиш и побегнеш, продължи на 156.