Каджанга — синът на светлината

174

По-късно така и не успяваш да си припомниш отчетливо как е станало всичко. Ако знаеше какво ти предстои, за нищо на света не би приел да слезеш в тази зловеща пропаст. Спускането е едно безкрайно усилие, вкопчване с нокти в пукнатините на мократа, хлъзгава скала, смъртоносен риск на всяка крачка… На няколко пъти увисваш над бездната и само въжето те спасява от гибел.

Сякаш е минала цяла вечност, докато накрая, разтреперан от напрежение, спираш върху тясна скална площадка само на два метра над бушуващата подземна река. С краката си напипваш наоколо някакви предмети, но падащата отгоре светлина е толкова оскъдна, че не различаваш нищо. Смъкваш от рамото си торбата, която също си направил от тапицерията на седалките, и започваш да тъпчеш вътре каквото ти падне под ръка. Когато се напълва догоре, извикваш на Камиури да я изтегли.

Успяваш да напълниш още една торба, но това е всичко. Буйните води са отнесли останалото. Потискайки разочарованието си, ти започваш да се катериш нагоре.

Чувал си, че изкачването било по лесно от слизането. Във всеки случай сега не е така. Напротив — силите ти бързо се изтощават и единствено сляпото упорство те тласка нагоре. Вече си изминал половината път, когато един мокър ръб се изплъзва от пръстите ти и политаш надолу с цялата си тежест.

С какво си нарязал ремъците за въжето?

С джобно ножче — мини на 189.

С парче метал — продължи на 204.