Каджанга — синът на светлината

67

В паметта ти изплуват предсмъртните думи на Хий-Ямшар: „Болка и страдание… Това привлича аймораните, Каджанга. Мнозина можеха да оцелеят, ако знаеха как да се борят със страха, болката и страданието“.

Без колебание сядаш на калната земя, отпускаш ръце върху кръстосаните си крака и отправяш спокоен поглед към Огледалните. За момент дълбоко в душата ти трепва страх, но ти го прогонваш с усилие на волята. Трябва да вярваш в мъдростта на стареца — нали тъкмо благодарение на нея той оцеля единствен от всички възрастни в селото.

Огледалните бавно се приближават и спират само на две крачки от теб. Мозъкът ти е като вцепенен. Не можеш да мислиш, не изпитваш нищо и само гледаш с тъпо любопитство блестящите тела, в които различаваш собственото си изкривено отражение. Зловещият хлад в душата ти е станал почти непоносим, но сред него усещаш и още нещо — разочарованието на Огледалните. Това е като… като… — хрумва ти странно сравнение — като обидата на прегладнял човек, който захапва зрял плод, само за да открие изведнъж, че плодът е направен от восък.

Двете лъскави фигури се обръщат едновременно и изчезват в джунглата.

Оставаш да седиш неподвижно. Едва след като е минал цял час, ти се изправяш и тръгваш обратно към селото.

Мини на 122.