Каджанга — синът на светлината

160

Когато отваряш очи, наоколо се развиделява. В мътната предутринна светлина различаваш над себе си протрита рогозка, закрепена върху четири кола. Из въздуха се носи дъх на пушек и страшният мирис на изгоряла плът.

— Каджанга! — възкликва тъничък, мелодичен глас. — Добре ли си?

Над теб се надвесва лицето на момиче от селото. Напрягаш очи, за да фокусираш погледа си и разпознаваш Ейина, сестрата на Камиури. Тя леко погалва лицето ти и изведнъж се разплаква.

— Мислех, че и ти ще умреш, Каджанга. Лежеше като мъртъв. Донесохме те дотук и…

— Стига си циврила! — грубо изрича друг глас и до теб коленичи Камиури. — Нищо му няма, нали виждаш!

С усилие надигаш ръка и вкопчваш пръсти в китката му.

— А останалите? Къде са, Камиури?

Тъмните му очи изведнъж стават безжизнени като изгаснали свещички.

— От твоите… Всички, Каджанга. Всички.

— И цялото племе — обажда се Ейина. — Аймораните ни пресрещнаха в джунглата и избиха всички възрастни. Останахме само четири момичета и шест момчета… седем с Камиури…

Тя продължава да бъбри нещо, но ти не обръщаш внимание на думите. В гърдите ти напира непоносима, разкъсваща мъка и най-страшното е, че не можеш да заплачеш. Очите ти са сухи. Изръмжаваш задавено, прехапваш устни и впиваш поглед в прокъсаната рогозка.

Мъртви! Всички от екипа са мъртви! Родителите ти са мъртви! Тази мисъл обгръща съзнанието ти като черен вихър и няколко минути не си в състояние да се откъснеш от нея. Ала най-сетне болката в гърдите ти постепенно отслабва. Осъзнаваш, че Ейина плаче и гали ръката ти.

— Не се поддавай на страданието, Каджанга — изрича наблизо сух, немощен глас. — Отстъпиш ли, то ще те унищожи.

Изненадата ти е толкова голяма, че не усещаш как си се надигнал. Само на крачка от теб лежи Хий-Ямшар!

Вместо болка изведнъж те обзема люта ненавист. Нейде в дъното на душата си усещаш, че постъпваш несправедливо, но устата ти сякаш сама изкрещява:

— Проклет дъртак! Защо не ни предупреди по-рано?

Пребледнелите устни на стареца потрепват безсилно.

— Защото не знаех, Каджанга. А когато разбрах, вече беше късно.

— Знаеше! — яростно възразяваш ти. — Всички тия приказки за страданието… Очаквал си аймораните!

— Тук имаш право — леко кимва Хий-Ямшар. — Очаквам ги… цял живот ги очаквам… Чуй, Каджанга, когато бях дете, преживях същото. Аймораните изтребиха цялото село, останахме само ние, децата. И накрая оцелях само аз. Но завинаги запомних онзи страх, който идва преди аймораните. Запомни го и ти, Каджанга. Той ще те предупреди.

Готов си да му повярваш, но отново те обзема подозрение.

— А защо от всички възрастни оставиха жив само теб?

Въздишката разтърсва цялото мършаво тяло на Хий-Ямшар.

— Не помниш ли какво съм говорил толкова пъти? Болка и страдание… Това привлича аймораните, Каджанга. Мнозина можеха да оцелеят, ако знаеха как да се борят със страха, болката и страданието.

Той отново затваря очи. Камиури се навежда над него и поклаща глава.

— Унесе се… Той умира, Каджанга.

— Ранен ли е? — трепваш ти, макар че не виждаш по стареца друга рана, освен обгорено петънце малко над лакътя.

— Не — въздъхва Камиури почти като възрастен. — Просто му е дошло времето да отиде при духовете.

Сега съжаляваш за думите си преди малко. Разбираш, че си бил несправедлив. Хий-Ямшар наистина се опитваше да ви предупреди за нещо… но вие не го разбирахте, както все още не го разбираш напълно. Смятахте приказките му за суеверия на неграмотен туземец — и платихте най-скъпата цена за пренебрежението си.

Продължи на 201.