Каджанга — синът на светлината

134

Без да чакаш втора покана, ти се настаняваш до огъня и лакомо се нахвърляш върху нечаканото угощение. Седнала до теб, Ейина бъбри развълнувано:

— Задигнах това от склада. Ако разбере, Айгучи ще ме пребие, ама няма как да усети — вътре има толкова много работи. Той е ужасен човек, Каджанга. Кара ни по цял ден да газим из плитчините и да събираме лъскави камъчета. Спомняш ли си Найдала? Ухапа я отровна пиявица. Сега лежи под навеса и кракът й съвсем се е подул. Айгучи казва, че ще умре. Пази се от него, Каджанга. Вярно казваше Хий-Ямшар — душата му е черна като прогнил дънер. Толкова те мрази… Даже мъртвите мрази. Онзи ден ни накара да изкопаем гроб, обаче преди да заровим труповете, дойде да плюе върху тях. А пък каквото беше оцеляло от вашето имущество…

Подскачаш и едва не се задавяш.

— Какво направихте с него, Ейина?

Тя навежда глава.

— Айгучи ни накара да съберем всичко. Каквото изглеждаше здраво — натроши го с камъни. После пренесохме парчетата и ги изхвърлихме в Черната яма. А пък той през цялото време ни дебнеше да не задигнем нещо. Казва, че не бивало да остане и спомен за небесните пришълци. Тъй повелявали боговете. Затова се пази от него, Каджанга. Сега той съжалява, че не те е убил и ако пак му се падне случай, няма да го пропусне.

— Как ме намери? — питаш ти.

Ейина се усмихва.

— Търсих те и снощи, и по-миналата нощ. Който търси — намира. Лека нощ, Каджанга. Утре вечер ще дойда пак.

Тя леко те погалва по бузата, после грабва празната торбичка и изтичва в нощта.

Мини на 151.