Каджанга — синът на светлината

120

Макар че трепери от глава до пети, Камиури прави героична гримаса, после омотава въжето около кръста си и нарамва торбата, която сте изработили също от тапицерията на седалките.

— Готов съм, Каджанга.

Премяташ свободния край на въжето около най-близкото дърво и се приготвяш да отпускаш постепенно. Камиури сяда на ръба, после се извърта и започва да слиза. Преди главата му да изчезне в пропастта, той те поглежда и се усмихва измъчено. Сетне остава само да чакаш.

Никога не си предполагал, че очакването може да бъде толкова мъчително. Нямаш друга работа, освен да отпускаш въжето, да хапеш устни… и да се тревожиш. Хиляди пъти съжаляваш задето се съгласи с Камиури. Навярно щеше да ти е много по-леко, ако сам поемаше смъртоносния риск.

Вече си отпуснал три четвърти от дължината на въжето, когато откъм пропастта долита приглушен вик:

— Каджанга-а-а-а!

Трепваш, но веднага се успокояваш. Викът не е тревожен — просто изглежда, че Камиури иска да ти каже нещо. Връзваш здраво въжето за дънера и отиваш до ръба.

— Какво-о-о-о?

— Дърпай! — раздава се през бученето гласът на Камиури. — Намерих разни работи.

Започваш да теглиш със всичка сила и след няколко минути торбата е в ръцете ти. Изсипваш съдържанието й настрани и отново я спускаш в тъмнината. После ще проверяваш какво сте намерили.

Надявал си се на още много находки, но след втората торба Камиури извиква отдолу:

— Няма повече! Водата е отнесла останалото. Помогни ми сега да се измъкна.

Излизането от пропастта се оказва далеч по-трудно, отколкото спускането. На няколко пъти Камиури се подхлъзва и ти едва успяваш да го удържиш. А какво ли би станало, ако той трябваше да удържа теб? Като нищо можеше и двамата да отидете на дъното.

Най-сетне Камиури изпълзява през ръба и безсилно се просва на камъка. Помагаш му да се отдалечи малко, после го оставяш да си почине.

— Страшно беше, Каджанга — избъбря Камиури с треперещи устни. — Долу реката реве като звяр. По едно време си мислех, че там ще остана… Има една тясна площадка… тия неща се бяха задържали върху нея. Другото… водата го е отнесла… — Изведнъж очите му пламват и той надига глава. — Откри ли нещо полезно?

— Не знам — вдигаш рамене ти. — След малко ще разберем.

Продължи на 208.