Каджанга — синът на светлината

1

Въздухът между пластмасовите стени на бунгалото е натежал от горещина и влага. Прозорците са широко разтворени, но откъм нощната джунгла не долита ни най-лек полъх на вятъра. Легнал върху походната кушетка, ти се въртиш под чаршафите и напразно търсиш съня.

На няколко крачки от теб до сгъваемата маса седят две човешки фигури и нощната лампа ги очертава като плътни черни силуети. Единият — едър и широкоплещест — е на твоя баща, доктор Дик Джагър. Другият — дребен, прегърбен и мършав — леко се поклаща в такт с напевните думи на стария Хий-Ямшар.

— Не, Диджанга — тихо изрича старецът, поглаждайки дългите си провиснали мустаци. — Вие, небесните пришълци, никога не ще ни разберете. Прости ми за обидата, но всички до един сте варвари.

Баща ти се разсмива.

— Ако искаш вярвай, старче, но някои от нашите говорят точно същото за вас. Щом нямате летящи лодки и самоходни каруци, щом измирате от болестите на джунглата и се криете от дивите зверове, значи сте варвари — така казват те. А според мен е чиста глупост да обявяваш когото и да било за варварин.

Хий-Ямшар поклаща глава.

— Ето, знаех, че ще се обидиш. Прикриваш го, но думите ми те засегнаха. Чуй ме добре, Диджанга…

— Името ми е Дик — прекъсва го баща ти. — Или ако предпочиташ да проявиш почит, наричай ме доктор Джагър.

— Диджанга! — упорито повтаря старецът. — Това е твоето име тук, шамане от небето. Ди-Джанга, тоест Голямата светлина. Настоявам, защото искам да разбереш, че не бихме те кръстили така, ако не изпитвахме към теб дълбоко уважение.

Виждаш как баща ти леко кимва към теб и когато проговаря, в гласа му отново звучат весели нотки.

— Сигурно и прозвището на Кайл идва от дълбокото ви уважение, а?

— Точно така — сериозно отвръща Хий-Ямшар. — Както знаеш, Каджанга означава Синът на светлината. Ако се замислиш, сигурно ще разбереш, че едва ли само случаят е отредил да носите подобни имена. Диджанга… Каджанга… и нека не забравяме твоята съпруга Лиджанга — Спътница на светлината.

— Съвпадение! — категорично заявява баща ти.

— Може би — свива рамене старецът. — Както и да е, не за това исках да ти говоря. Споменах, че всички вие сте варвари въпреки летящите лодки, вълшебните лекарства и страшните огнени копия. Защото като умен човек ти несъмнено ще се съгласиш с мен: варварин е онзи, който не проумява простите истини на света. Вече две години живеете тук, в нашето село. Вече две години лекувате нашите болести, давате ни съвети, изтребвате хищниците… и все още не можете да ни разберете. Научихте нашия език, ала въпреки всичко през тези две години сякаш разговаряхме на два различни езика.

В полумрака дочуваш тежката въздишка на баща си.

— Е, добре, старче, опитай да ме просветиш още веднъж. Може би този път най-сетне ще проумея.

Старецът леко размърдва острите си космати уши — явен знак на вълнение у хората-котки.

— Чуй ме, Диджанга. Слушай с душата си. Вие, небесните пришълци, сте тръгнали по неверен път — навярно още преди векове и хилядолетия. Много сте постигнали, ала в същото време оставате все тъй далече от щастието, както и в началото. Търсите щастието навън, а не в душите си. Какво е щастието? Не те питам, защото знам как ще ми отговориш. Разбирам по онова, което вършите за нас. Здраве, спокойствие пълен стомах — всичко това са приятни неща, ала щастието е нещо друго.

— И сега ще ми заговориш за страданието, нали? — прекъсва го баща ти.

— Да, Диджанга. В страданието се крие пътят към щастието. Знам, това противоречи на всичките ви представи, но ако се замислиш, ще разбереш, че съм прав. Не говоря за съзнателно търсеното страдание. Има хора, които го търсят, ала те просто са с болен разсъдък…

Преди старецът да довърши разсъжденията си, откъм входа долита гласът на майка ти:

— Добър вечер на всички. Ужасно е задушно, нали?

— Добър вечер, Лиджанга — почтително отвръща Хий-Ямшар. — Въздухът наистина е тежък, но не се тревожи. Сухият сезон свършва и тази нощ ще завали.

— Да, така изглежда — кимва майка ти, после сяда до масата и си налива от термоса студен чай. — За какво си говорехте тук?

— Все същото — отвръща баща ти с леко раздразнение. — Страданието като път към щастието. Разбери, старче, това са суеверия. Нима ако синята плесен плъзне по кожата ти, ще откажеш да те намажа с целебен мехлем?

— Не това имах предвид — въздъхва Хий-Ямшар. — Сам знаеш, че никой от нас не желае да страда. И всички сме ви искрено благодарни, защото откакто дойдохте, живеем по-добре. Но в живота винаги има страдание. Чрез него мъдрият извисява духа си…

Внезапно откъм отворената врата полъхва хладен вятър и в същия миг по покрива започват да тропат тежки капки.

— Ето че пак позна, Хий-Ямшар — усмихва се майка ти. — Какво ли щяхме да правим без твоята мъдрост? Ти ни научи на толкова много неща.

— Ала на най-важното не успях да ви науча — отвръща старецът и в гласа му звучи дълбока скръб. — Така и не разбрахте нашия свят. Дано не се наложи да платите скъпа цена за това.

Разговорът продължава да се върти все около странните вярвания на тукашните племена и ти постепенно губиш интерес. Дъждът се засилва, в стаята е нахлула приятна прохлада и не след дълго се унасяш в дълбок сън.

Мини на 49.