Кралска кръв

Гедер

Астер беше по-нисък от Гедер с половин глава, а Гедер не беше от най-високите. Обсегът на момчето беше по-малък от неговия, по сила бяха равни. Принцът имаше едно безспорно предимство — беше бърз.

Мечът му разсече въздуха, докато Гедер се опитваше да вдигне своя, за да блокира удара. Остриетата звъннаха едно в друго, вибрацията на сблъсъка ужили пръстите на Гедер. Астер се завъртя, прибрал меча близо до тялото си, после мушна под малък ъгъл нагоре. Гедер твърде късно схвана замисъла на атаката. Ударът закачи рамото му, хлъзна се по кожените доспехи и свърши при ухото. Болката беше остра и срина концентрацията му. Забравил за мечовете, той притисна ухото си с длан, залитна назад и падна по задник. По пръстите му имаше кръв. Чу меча на Астер да пада на земята и вдигна поглед. Принцът го гледаше разтревожено.

Гедер се засмя и му показа окървавената си ръка.

— Виж! Първият ми белег от дуел. Добре, че мечовете са с изтъпени ръбове, иначе щеше да ми отрежеш ухото.

— Съжалявам — каза Астер. — Съжалявам. Не исках да…

— О, стига — прекъсна го Гедер. — Знам, че не искаше. Добре съм.

Дуелисткият терен в градското му имение се намираше в задната градина, далеч от улицата. Високи ясени обточваха отъпканата пръст, корените им повдигаха и пропукваха стария каменен зид. Белите рози се бяха разлистили обилно, но пъпките им още не се бяха разпукали. Когато цъфнеха, дворът щеше да потъне в бяло. Гедер се изправи. Ухото го болеше, но поносимо. Астер се усмихна неуверено, Гедер се ухили широко.

— Вие сте воин и мъж с безкрайни добродетели, мой принце — каза Гедер и се преви в нисък поклон, дори театрално размаха ръка. — Признавам се за победен в този двубой на честта.

Астер се разсмя и също се поклони. После каза:

— Да извикаме някой да намаже ухото ти с мед?

— По-добре да ми го намажат в къщата. Да тръгваме.

— Хайде да се надбягваме.

— Какво? Искаш да се надбягваш с един беден ранен… — започна Гедер, после хукна към централното крило на къщата. Чу зад себе си възмутения вик на Астер, после и бързия тропот на стъпките му.

В по-голямата си част детството на Гедер беше минало в Сламенкърш. Като син на виконт, той се ползваше с всички привилегии на нобилитета, но те не му служеха за нищо. Баща му имаше достатъчно слуги и крепостни селяни, но пропастта между тях и наследника на имението беше твърде голяма и никакъв мост не можеше да я прехвърли. Баща му не обичаше кралския двор, което попречи на Гедер да се запознае с други момчета от своята класа. Четеше книги и строеше сложни модели от летви и канап. Зиме се разхождаше по брега на замръзналата река, навлечен в черни кожи. Напролет отиваше с книга при гроба на майка си, сядаше до каменната плоча и четеше, докато вечерните сенки не захлупеха долината.

Така и не му беше хрумнало, че е самотен. Нямаше база за сравнение, затова смяташе живота си за съвсем нормален. И не бе очаквал да настъпи промяна.

Когато навърши пълнолетие и влезе в света на кралския двор, промяната беше зашеметяваща, вълнуваща и унизителна. Всички се справяха по-добре от него. Понякога му се струваше, че има таен език, който всички знаят, всички освен него. Някой казваше нещо, което в ушите на Гедер звучеше съвсем невинно — за дължината на ръкавите, някоя проста рима или как драконовите пътища минавали покрай Сламенкърш, но никога през него, — и приятелите му започваха да се смеят. Гедер не знаеше на какво се смеят, затова реши, че се смеят на него. Не след дълго наистина стана така, без значение дали беше започнало по този начин, или не. Чак след Ванаи Гедер си беше спечелил уважението на двора. Уважението им, или по-скоро страха им. Гедер обичаше хората да се страхуват от него, защото това означаваше, че никой няма куража да му се присмее.

Астер, от друга страна, му беше истински приятел. Вярно, принцът беше с десетина години по-млад и винаги бе живял сред другарчета и приятели. Вярно, Астер познаваше двора по-добре, отколкото Гедер би го опознал някога. Но беше още момче и повереник на Гедер, така че никой от двамата не представляваше заплаха за другия. С него Гедер можеше да се катери по дървета, да се упражнява с меч, двамата се надбягваха, смееха се и се къпеха посред нощ във фонтаните. С мъж на своята възраст Гедер би се страхувал да не изглежда глупаво и дори че отчаяният му копнеж за приятелство може да бъде сбъркан с романтична любов. С жена едва ли би събрал смелост да говори с цели изречения. Но с принца можеше да играе, да се смее, да се шегува и никой не би го упрекнал, напротив, щяха да го похвалят, че отделя от времето си да забавлява едно дете.

Раната на ухото му беше малка, но кървеше обилно. Един от слугите, пъргав едноок дартин, я намаза с мехлем от мед и счукана коприва. Учителят на Астер — суров мъж, нает лично от крал Симеон — дойде и отведе принца с нескрито възмущение, което разсмя и двамата. Когато остана сам, Гедер легна на едно канапе и затвори очи. Ухото го болеше повече, отколкото беше показал пред Астер, но мехлемът помагаше. Тъкмо се унасяше в дрямка, когато откъм прага долетя тих звук. Той отвори едното си око. Беше икономът.

— Мм? — подкани го Гедер.

— Посетител, милорд.

— О — изпъшка Гедер. После си спомни последния път. — Кой?

— Сър Джори Калиам, милорд. Въведох го в…

— Северната гостна — сети се Гедер. — Добре. Идвам.

Икономът се поклони и тръгна, а Гедер се протегна, дръпна ризата върху шкембето си и стана.

Ако имаше приятел на своята възраст, това беше Джори Калиам. Бяха служили заедно под командването на сър Алан Клин, когато антийската армия превзе Ванаи, и след това, докато Клин беше протектор на завладяния град. Бяха заедно, когато Ванаи изгоря, и по-късно, когато потушиха бунта на наемниците, организиран от Маас, Клин и Исандриан. Бащата на Джори беше уредил триумфалното посрещане на Гедер, когато той се върна в Камнипол, уплашен почти до смърт от очакваната присъда. Без Джори и неговото семейство Гедер и досега щеше да е синът на дребен виконт, крайно неизвестен освен с любовта си към философските есета. Гедер охотно би нарекъл Досън Калиам свой ментор, само дето сега собствената му титла беше по-висока от неговата.

Зимата се беше отнесла благосклонно към Джори. Лицето му беше необичайно спокойно, сякаш най-сетне е излязъл на слънце. Бузите му руменееха, а усмивката идваше лесно на лицето му.

— Гедер — каза той и стана да го посрещне. — Благодаря, че ме прие без предизвестие. Напоследък зле планирам дните си. Дано не съм прекъснал нещо.

— Нямам нищо за прекъсване — каза Гедер и му стисна ръката. — Откакто станах барон, живея в леност. Трябва да пробваш и ти.

— Имам двама братя, които да погреба, преди да се издигна до барон на каквото и да било — каза Джори.

— Е, да. Не го прави, ако има начин да го избегнеш.

Джори потърка смутено с длан ръкава на ризата си и усмивката му малко помръкна.

— Аз… — започна той, после поклати глава, сякаш сам не може да повярва какво прави. — Дойдох да те помоля за услуга.

— Няма проблем — каза Гедер. — Какво мога да направя за теб?

— Ще се женя.

— Шегуваш се — каза Гедер, но после се вгледа в очите му. — Не, не, шегуваш се. Та с теб сме на едни години. Не е възможно да… За коя?

— Сабиха Скестинин — каза Джори. — Молбата ми е да участваш лично в церемонията, защото си ми приятел, а и заради… сещаш се. Твоята звезда е във възход и ако покажем, че един от любимците на двора ме подкрепя, това много ще ми помогне да извадя жилото.

— Жилото? — попита Гедер и седна на дивана, където беше седял със Сана Даскелин. За миг му се стори, че долавя аромата на парфюма ѝ. Харесваше този диван. Свързваше с него хубави спомени.

Джори седна на креслото отсреща и стисна ръце в скута си.

— Е, сигурно знаеш за нейния проблем.

— Не. — Гедер поклати глава. — Нищо не знам.

— О. Стана скандал. Хората още говорят зад гърба ѝ. Искам да я освободя от това. Искам самата тя да разбере, че не е такава, и да спрат да клюкарстват.

— Добре — каза Гедер. — Но ще трябва да ми обясниш какво да кажа и прочие. Досега не съм участвал в сватбена церемония. О! Свещеникът. Може да поканим Басрахип да ви венчае!

— Ами… предполагам, че бихме могли.

— Ще говоря с него. Но пък той не е от традиционното вероизповедание. Може да поканите двама свещеници.

— Прието е да е един, мисля — каза Джори. — Но ще поразпитам. Ти нямаш нищо против, нали? Да участваш.

— Нямам, разбира се — каза Гедер. — Защо да имам?

Джори поклати глава и се облегна назад. Изглеждаше зачуден и неуверен някак, сякаш Гедер е загадка, чието окончателно решение упорито му убягва.

— Понякога си много великодушен.

— Стига де, не е нищо особено — каза Гедер. — Така де, това е просто ритуал. Не е като да трябва да правя нещо специално, просто трябва да присъствам, нали?

— Все пак ти благодаря. За мен беше важно да се съгласиш. Задължен съм ти.

— Не, не си — каза Гедер. — Но понеже така или иначе си тук, исках да те питам нещо. За онзи посланик от Астерилхолд, с когото се срещнах по молба на баща ти, помниш ли?

— Лорд Ашфорт. Да.

— Как се развиха нещата там? Защото аз говорих с краля, но доколкото знам, той така и не му е дал аудиенция. Чудех се дали аз не съм сгрешил нещо.

— Трябва да си готов — каза крал Симеон.

— Не, ваше величество — отвърна Гедер. — Това е нещо временно, сигурен съм, и ще отмине. Ще оздравеете и още преди края на лятото ще сте като нов. Години ще минат, преди нещо да… преди вие да… А Астер, той… той никога не би…

Думите му секнаха. Мозъкът му се гърчеше да роди следващото изречение, но напразно. Чу се как пъшка тихичко под нос, зави му се свят и главата му опасно олекна. Наведе се напред и притисна чело към коленете си.

„Само да не повърна — мислеше си. — Какво и да става, не трябва да повръщам.“

Кралят прати да го повикат почти по залез. Пролетното слънце грееше ниско, удължаваше сенките и потапяше улиците в сгъстяващ се мрак. Когато Гедер излезе от къщи, вечерните лози разтваряха цветовете си в синьо и бяло, а в прозорците на Къртин Исандриан грееха слаби светлини. Преди година куриерът с кралския печат най-вероятно би похлопал на неговата врата. Или на вратата на Маас. Или на омразния Алан Клин.

Когато Гедер стигна до Кралски шпил, върхът на кулата още се къпеше в слънце, макар всичко под него да тънеше в сенките на полумрака. Вятърът духаше от север, беше студен, но без зимното жило, и привеждаше дърветата в поклон. Човекът, който излезе да посрещне Гедер и да го заведе в личните покои на крал Симеон, не беше нито слуга, нито роб, а велможа с благородническа кръв.

Дори сега, когато седеше свит на две с глава между коленете и се молеше да не повърне, Гедер пазеше ярък спомен за самодоволството си отпреди броени минути. Гедер Палиако, барон на Ибинлес и протектор на принца, се явява по спешност пред Разсечения трон. Погледнато от този ъгъл, беше като излязло от приказките или от героическата поезия, нещо, за което хората само си мечтаят, колкото да запълнят времето. А сега това…

„Регент.“ Думата беше изписана със световъртеж и напъни за повръщане.

— Помогнете му — каза Симеон. Гласът му прозвуча гърлено и хрипливо. Някой хвана нежно Гедер за раменете и го изправи. Хитрецът на краля. Беше първокръвен, целият в татуировки като някой хаавиркин. Замърмори нещо под нос, после притисна с пръсти гърлото на Гедер и някаква точка от вътрешната страна на лакътя му. Гедер усети как го залива приятна топлина, стана му по-лесно да диша.

— Добре ли е? — попита кралят.

Хитрецът затвори очи, сложи длан на челото на Гедер и той чу звук като от далечни камбани. Подозираше, че единствен той сред присъстващите ги е чул.

— От шока е, ваше величество — каза хитрецът. — Иначе е в отлично здраве.

— Не мога да повярвам — каза Гедер. Гласът му трепереше. — Когато приех да се грижа за Астер, изобщо не помислих, че… Така де, вие си изглеждахте съвсем здрав. Въобще не ми хрумна, че… О, ваше величество, толкова съжалявам. Много, много съжалявам.

— Чуй ме — каза Симеон. — Привечер се чувствам по-силен, но пристъпът може да започне всеки момент. Нямаме много време да говорим. Ти трябва да дадеш аудиенцията на лорд Ашфорт. Разбираш ли? Когато настъпи моментът, всичко ще зависи от теб. Ти трябва да защитиш Астер. Ти трябва да договориш мир с Астерилхолд.

— Ще го направя.

— А аз ще направя всичко по силите си да оставя нещата в добър ред, но силите ми вече не са като преди.

В потъналата в полумрак стая Симеон изглеждаше като призрак. Левият му клепач и плътта около него бяха провиснали, сякаш половината му лице можеше всеки миг да се отлепи от черепа. Речта му се заваляше, кралят си почиваше върху планина от възглавници, които да подкрепят омекналия му гръбнак. На Гедер много му се искаше да повярва, че това е някаква болест, от която кралят ще се възстанови, но нищо от видяното не подкрепяше тази теория. Симеон понечи да каже нещо, после като че ли изгуби фокус върху мислите си. И след миг попита:

— Този защо е тук?

— Вие ме повикахте, ваше величество.

— Не ти. Другият. Онзи на прага. И какво е облякъл? — попита Симеон раздразнено. После раздразнението се смени със страх. — О, боже! Защо се е облякъл така?

Настръхнал от ужас, Гедер се обърна към вратата. Там нямаше никого. Хитрецът сложи ръка на рамото му и каза:

— Тази вечер кралят няма да разговаря повече с вас. Ако разсъдъкът му се проясни, ще пратим да ви извикат.

— Добре — отвърна Гедер. — Благодаря ви.

Нощта едва-що беше започнала, но тънкият полумесец на луната плаваше високо в мрака. Гедер се качи в каретата си с помощта на един от дворцовите слуги и облегна гръб на тънката дървена стена. Кочияшът подвикна на впряга, конете потеглиха рязко, стоманените подкови и обточените с железни ленти колела затракаха по паважа. Почти бяха стигнали до Сребърния мост, когато Гедер се наведе напред и извика през прозорчето:

— Не у дома. Откарай ме в храма.

— Да, милорд — каза кочияшът и зави.

Факлите в скобите бяха запалени и горяха толкова чисто, че не оставяха нагар по колоните. Знамето от паешка коприна все така висеше над входа, но в мрака червеното беше тъмно като осемделния символ. Гедер спря на стълбите и се обърна. Градът се разстилаше пред него, фенери и свещи грееха досущ като високите звезди, като отражения в гладка водна повърхност. Кралски шпил, Прорезът, именията на нобилитета и колибите на беднотията. Всичко това скоро щеше да е негово. Да го управлява, да го контролира. Той щеше да е протекторът на кралството, на Антеа, на малкия Астер. Щеше да е регент, щеше на практика да е крал — и цяла Антеа щеше да следва волята му.

Не чу Басрахип да излиза не защото едрият свещеник стъпваше тихо, а защото собственият му ум беше другаде. И се мяташе между еуфория и паника.

— Принц Гедер?

Широкото лице на свещеника изглеждаше загрижено. Гедер седна на стъпалата. Камъкът още пазеше спомен за дневната топлина. Басрахип събра полите на расото си и седна до него. Двамата поседяха в мълчание, като деца, уморени след дълъг ден на игри.

— Кралят е на смъртно легло — каза Гедер. — И аз ще заема мястото му.

Усмивката на свещника беше искрена.

— Богинята гледа благосклонно на вас. Светът се нарежда добре за онези, които имат нейната благословия.

Гедер се обърна. Лекият вятър диплеше на вълнички тъмното знаме и той изтръпна от лошо предчувствие.

— Тя не… тоест, богинята не убива краля заради мен, нали? Нали?

Басрахип се разсмя тихо и топло.

— Тя не действа по този начин. Светът е направен от малки животи и малки смърти, защото тя го иска такъв. Не, богинята не създава вълните, а само поставя своите избрани на такова място, че вълните винаги да ги издигат нагоре. Тя действа незабележимо, но сигурно.

— Добре тогава. Добре. Просто не бих искал Астер да загуби баща си само за да се наредят моите неща. — Гедер се облегна назад и опря гръб в горното стъпало. — Ще трябва да му кажа. Не знам как. Как да кажеш на едно дете, че баща му умира?

— Внимателно — каза Басрахип.

— Ами посланикът на Астерилхолд? Онзи, който искаше да убедя краля да му даде аудиенция? По всичко личи, че аз ще му дам аудиенцията, а не Симеон.

— Аз ще бъда с вас — каза Басрахип.

— Ако не друго, кралят поне ми каза какво иска, така че ще знам какво да правя. С посланика де. А и ще има хора, които да ми помагат. Регентът има съветници, точно като краля. Няма да е като във Ванаи, където всички искаха да се проваля. — Фрагмент от кошмар издрапа от прашните кътчета на ума му. Пожарите на Ванаи затанцуваха отново пред него и очертаха силуета на жена, която отчаяно търсеше изход. Огньовете ревяха, Гедер се сгърчи за миг под тежестта на вината и ужаса, после натика спомена там, откъдето се беше измъкнал. Той, Гедер, беше героят на Антеа. Случилото се във Ванаи беше добро. Когато отново заговори, гласът му беше по-силен: — Няма да е като във Ванаи.

— Щом казвате.

Гедер се изкиска.

— Алан Клин ще си оцапа гащите, като разбере!

— Какво трябва да направите? — попита Басрахип.

— За кое?

— За посланика.

— О. Симеон иска от мен да се грижа за Астер и да осигуря мир между Антеа и крал Лечан. Казах му, че ще го направя.

— Ясно. — Басрахип кимна. И след миг добави: — А ако се окаже, че няма как да спазите и двете си обещания, кое ще изберете?