Кралска кръв

Гедер

Гедер крачеше по коридорите на Кралски шпил. Очаквал бе, че от смъртта на крал Лечан ще му олекне. Че екзекуцията ще му донесе някакво облекчение. И със сигурност триумф. Вместо това му беше криво, много криво. Вярвал бе, че върне ли се в собственото си легло, в Кралски шпил, ще се почувства у дома, ще остави изгнанието зад гърба си. А се чувстваше по-чужд отвсякога в гигантския замък.

Когато сам си беше господар, преди крал Симеон да се спомине, често се затваряше в библиотеката, потъваше в дебрите на някой превод и забравяше за света. Забравяше да се храни. Да спи. Цялото му съзнание се фокусираше в една точка, спохождаше го съвършена яснота. А после се случваше неизбежното — нещо нарушаваше транса му и той откриваше, че е гладен, жаден, изтощен и всеки миг ще се напикае в гащите. И дори след като задоволеше всичките си физически нужди, пак се чувстваше разконцентриран, умът му продължаваше да търси най-добрата дума и фраза, най-точния нюанс, който да предаде оригиналната мисъл на автора. Всичко около него — стени, столове, хора — изглеждаше нереално.

Кралски шпил, а и цял Камнипол, му се струваха несъществени и невеществени. Тотално несвързани с него. Мислите му бяха насочени назад, към едно прашно подземие, което вонеше на котешка пикня. Дни в мрак, които няма с какво да запълниш, освен да редиш простички мозайки и да чертаеш логически игри в прахоляка на светлината на едничка свещ и да си говориш с полусинайска банкерка. Ситрин бел Саркор. Част от него още беше там, с нея, в онзи мрак. Всичко останало само го разсейваше от главното.

Гедер знаеше, че е човекът с най-голяма власт в Камнипол, в Антеа, а може би и в целия свят. Осъждаше крале на смърт. Хората, които някога му се смееха, сега се страхуваха от него. Точно това беше искал Гедер, за това си беше мечтал. Сега обаче беше открил, че иска и друго. Искаше да става сутрин и да се облича сам. Искаше да седи в библиотеката си и да чете, докато заспи. Искаше да си говори надълго и нашироко с Астер… или със Ситрин. Искаше отново да усети тялото ѝ до своето.

И защо не? Защо да няма тези неща? Какво можеше да го спре?

Главният лакей беше мъж на възраст с бледо лице и рядка косица около голо петносано теме. Отзова се без бавене на повикването и се приближи с поклони.

— Какво ще заповядате, милорд?

Гедер усети познато неудобство да стяга червата му и побърза да го прогони.

— Аз… реших, че повече не искам да ме обличат. Не ми трябват слуги да ми обличат дрехите, да ме къпят или да ми режат ноктите на краката. Всичко това съм го правил сам за себе си в продължение на години и съм се справял чудесно.

— Достойнството на регента, милорд, точно като достойнството на краля, не е…

— Не те повиках да ми четеш лекции — прекъсна го Гедер. — Тук си да те уведомя, че повече не желая сутрин в спалнята ми да идват хора и да ме обличат. Донасят дрехите, приготвят ваната и изчезват. Разбра ли? Държа на уединение и ще го получа.

— Да, милорд регент — каза главният лакей и стисна устни в израз на разочарование и неодобрение. — Както прецените.

— Това проблем ли е?

Мъжът буквално се тресеше, противоречиви импулси се бореха за надмощие зад воднистите му очи.

— Традицията, лорд Палиако, и достойнството на трона не допускат човек с вашето положение сам да си слугува. Това би се отразило неблагоприятно на…

— Съблечи се — каза Гедер.

— Милорд?

— Дрехите. Съблечи ги.

— Аз не…

Гедер стана и махна към безизразните лица на личната си стража.

— Имам въоръжени мъже на свое разположение. Аз съм регентът на Антеа. Седя на Разсечения трон. Когато ти кажа да направиш нещо, това не е покана за спор. Съблечи си дрехите.

Разтреперан и изчервен, старецът развърза робата си. Ризата отдолу беше от бледожълта коприна. На долните му дрехи, при единия хълбок, имаше кърваво петно от малък кръгъл струпей, от онези, които не зарастват. Срамните му косми бяха жълтеникави, с цвета на престояло сирене, шкембето му беше малко и увиснало. Гедер стана. Сега по лицето на лакея не се четеше нито разочарование, нито неодобрение.

— Какво има, добри ми човече? — каза Гедер. — Някакъв проблем ли? Това май не ти е приятно.

Слугата не отговори.

— Така ли е?

— Милорд?

— Приятно ли ти е?

— Не, милорд.

Гедер се приближи и навря лицето си в лицето му. Слугата примижаваше при всяка изречена дума.

— На мен… също… не ми е… приятно.

Гедер се обърна и излезе от стаята. Чу, че мъжете от личната му гвардия тръгват след него, чу и тихото шумолене на дрехите, които главният лакей бързаше да събере от пода. Речено — сторено. На ритуалните сутрешни унижения беше сложен край, и то по начин, който не би предизвикал пренебрежителна усмивка на ничие лице. И най-сетне облекчението, което не беше изпитал от смъртта на крал Лечан, го изпълни. Странно как уж дребните неща могат да придобият такова голямо значение в живота на човек. Замисли се дали да не разчисти графика си, да отмени всички аудиенции за деня. Да се затвори с няколко подбрани книги в кабинета си и да нареди да му носят там храната и напитките. Вече беше направил някои неща само за себе си — добре де, едно нещо — и всичко му се струваше възможно.

Но не. Не още. Онова с книгите щеше да го остави за друг ден, скоро.

Банкерът, изглежда, се чувстваше в свои води сред великолепието на заседателната зала. Канл Даскелин седеше до него, двамата си говореха усмихнати, сякаш кралят на Астерилхолд не беше екзекутиран пред очите им тази сутрин. Дрехите на Парин Кларк бяха с простичка кройка, но оставяха впечатление по-скоро за фалшива скромност, отколкото за семпла непринуденост. Басрахип седеше в другия край на масата с вечната си любезна усмивка. Гедер се огледа за Ситрин, но я нямаше. Опита се да скрие разочарованието си.

— Милорд регент — каза Даскелин, когато всички освен Басрахип станаха. — Благодаря ви, че ни отделихте от времето си.

— За мен е удоволствие — каза Гедер. — Очаквах с нетърпение срещата ни. Ситрин говори хубави неща за вас, дори зад гърба ви.

— Радвам се да го чуя — каза Парин Кларк. — Тя ви праща поздрави и се извинява, че не можа да дойде с нас. Понесохме известни загуби във връзка с размириците и някои от тях изискват специалното внимание на магистрата. Сигурен съм, че при други обстоятелства би се радвала да ни придружи.

Гедер погледна към Басрахип и той кимна. В стомаха на Гедер се отпусна възел, за чието съществуване дори не беше подозирал. Радваше се, че Ситрин не го избягва нарочно. Покрай всичко, което му се бе струпало на главата през последните дни, самият той не беше направил опит да я издири. И за това щеше да дойде време. Мисълта да я види отново спираше дъха му.

— Предайте ѝ, че съжалявам, че не е тук — каза той с усмивка. — И че Камнипол ви посрещна по този начин. Така де, въоръжените бунтове не са обичайно явление в столицата на империята, поне не бяха допреди две години.

Парин Кларк се засмя. Даскелин побърза да последва примера му.

— Това ме подсеща за причината да дойдем в Камнипол — каза банкерът. — Антеа е в труден период на преход. Кончината на крал Симеон, войната, а сега и това. Всяко от тези събития само по себе си е достатъчно да разтърси едно кралство. А трите накуп със сигурност вещаят сериозен трус.

— Да, казват, че тази година реколтата ще е по-слаба — отвърна Гедер. — Но това няма да е проблем.

— Изглеждате убеден в благоприятния изход. Това е добре. Антеа ще има нужда от силна ръка. В тази връзка, тук съм отчасти за да…

— О, стига — прекъсна го през смях Даскелин. — Кларк е тук, за да каже, че неговата банка иска да стъпи в Камнипол. Те не дават заеми на нобилитета. Такава е политиката на банката и сигурно са прави. Но могат да инвестират злато в кралството, като кредитират занаятчии и търговци. Когато тръгнах за Северобреж, мислех, че като ги доведа тук, още ще сме във война.

— Банките са най-полезни за себе си и за обществото, когато няма война — каза Парин Кларк. — Търговията в мирно време винаги е по-надеждна и рисковете са по-малки. И носи стабилност, обществена, политическа, всякаква.

— Мислили ли сте да отворите клон тук? — попита Гедер.

Парин Кларк сякаш за пръв път се обърка.

— Всъщност да. Но доколкото мога да съдя по дворцовата атмосфера, Камнипол все още не е узрял за тази стъпка.

— Аз пък мисля, че трябва да отворите клон — каза Гедер. — Камнипол е центърът на света. Антеа е най-голямата империя. Види ми се глупаво, че още не сте разширили дейността си насам. Така де, тук търговия има много.

— Нали чухте, че не дават заеми на благородници? — каза Даскелин, но Гедер махна с ръка в знак, че коментарът е несъществен.

— Давайте заеми на други хора — каза на Кларк. — Така те ще имат повече пари, които ние да обложим с данъци.

— Ами, щом ще обсъждаме подобен сценарий — каза банкерът, — навярно можем да поговорим за предизвикателствата пред Антеа и как бихме могли да съдействаме на империята.

Срещата се проточи повече от очакваното, разговорът засегна различни теми, от новото административно деление на Астерилхолд под контрола на антийски благородни домове, през възможността да се внесе зърно от Саракал, за да се подпомогне очаквано слабата местна реколта, до новата имперска граница със Северобреж и неизбежната промяна в дипломатическите отношения с крал Трациан. В действителност нито една от тези теми не интересуваше особено Гедер, но Парин Кларк познаваше Ситрин и Гедер искаше да му направи добро впечатление.

Когато срещата най-после приключи, Гедер се сбогува с гостите и се оттегли в частните си покои, следван от Басрахип.

— Е? — попита Гедер. — Какво мислиш за него?

— Вярва в нещата, които изрича — отвърна Басрахип, — но подбира думите си много внимателно. Той е умен човек, но това още не значи, че е чист. Ще го държим под око.

— Добра идея — каза Гедер. — Одобрявам.

— Има нещо друго.

— Калиам — каза Гедер.

— Не. За него няма какво да говорим. Калиам стигна до края на пътя си. Но в страха си от надвисналото правосъдие той превърна слугите на богинята в своя мишена. Омразата му към нас взе висок данък. Загубихме мнозина, милорд. Предвид новите храмове, които обещахте да построите в завладените градове, необходимо е още мои братя да се влеят в оределите ни редици.

— Колко още?

— Аз бих изпратил за десет кохорти от десетима — каза Басрахип.

— Още сто? — каза Гедер. — Само толкова? Няма проблем, повикай ги. Ако се тревожиш за настаняването и изхранването им, още тази вечер мога да натиря стотина слуги, без това да се отрази на Кралски шпил. Всъщност защо да не ви дам градското имение на Калиам? То едва ли ще е достатъчно голямо като площ, но пък има някаква поетическа справедливост в такова едно решение, не мислиш ли?

Спряха до малък фонтан. Водата се лееше по раменете на древен крал, спускаше се към коленичили в краката му по-дребни на ръст мъж и жена от благороден произход, а оттам към орда миниатюрни селяни околовръст. Политическа философия от дялан камък.

— Благодаря ви, принц Гедер.

— Няма нужда да ми благодариш. Не бих постигнал нищо от това без твоя помощ.

Страхът дойде с нощта. Гедер не откриваше причината. Именно в мрака се беше чувствал най-добре до неотдавна, в подземията, ала сега, когато слънцето залезе, лицето на Досън Калиам изникна пред взора му. Отблясък на острие. Кръвта по ръката на Басрахип.

Седнал в личната си библиотека и охраняван дискретно от личната си стража, Гедер знаеше, че не го заплашва нищо. Но и на банкета в чест на Калиам бе вярвал, че не го заплашва нищо. Едно нещо трябваше да запомни от цялата тази история — че опасността дебне всякога и отвсякъде. Опитал се бе да прогони мрака със светлина. Лампи, фенери и свещи грееха сред книжата и купчините книги.

Собствената му колекция, събирана с години, не надхвърляше и една четвърт от съдържанието на кралския архив, но архивът отразяваше вкусовете на незнаен брой учени и беше насъбрал книги от кажи-речи всички жанрове — поезия, трактати върху етиката, исторически изследвания. Неговият любим жанр обаче, спекулативните есета, беше доста слабо представен. Освен това познатите текстове му носеха утеха, а той търсеше в библиотеката точно това — утеха.

Книгата с есета, която си беше избрал, разказваше за управлението на втората кралица Естея и засягаше всичко, от дворцовата политика и съперничеството между хора, чиито имена отдавна тънеха в забвение, до размисли върху сексуалността на различните раси. Езикът беше разбираем — вариант на съвременния антийски, — особено за Гедер, който без затруднение боравеше с няколко чужди езика. Преди беше чел книгата с голям интерес и още по-голямо неудобство. Намирал я бе вълнуваща и срамна. Почти всичко, което знаеше за жените и техните тела, идваше от тази книга и други като нея.

Гедер задържа пръст на абзаца и се облегна назад. Описаното в книгата не му звучеше убедително. Не за пръв път му се прииска Басрахип и богинята да усещаха правдата и лъжата в писаното слово, а не само в думите, изречени на глас.

Вярно ли беше? Дали една жена от изкуствено създадените раси би изпитала влечение към първокръвен мъж само заради произхода му? Защо го беше избрала Ситрин бел Саркор — заради самия него, защото е лорд-регент, или просто защото е първокръвен? И имаше ли начин да разплете логиката на събитията, събрали ги така неочаквано в мрака на столичните подземия? Какво ли би отсъдил Басрахип, ако имаше начин Гедер да подпита Ситрин в негово присъствие? Не че би направил такова нещо, но не пречеше да се чуди.

Зачуди се дали тя мисли за него.

Стресна го гласът на Астер:

— А, тук си значи.

Гедер затвори книгата и се обърна към принца. Астер изглеждаше пораснал. Сякаш дните под земята бяха подчертали скулите му. Гедер се запита дали това е нормално. Смятал бе, че децата растат неусетно, че ежедневните промени са твърде дребни и остават незабелязани, че можеш да усетиш разликата, ако виждаш детето само веднъж или два пъти в годината. Но може би грешеше. Може би хората си оставаха същите за дълги периоди, а после се променяха изведнъж, до неузнаваемост понякога. Добре де, може би не до неузнаваемост, но видимо. За кратко време ставаха по-зрели. По-самоуверени.

— Да — каза той. — Четях. Денят беше дълъг и реших да…

Астер кимна. Не, лицето му си беше същото, поправи се Гедер. Може би промяната се криеше в изражението, в някаква нова и нетипична за момчето сериозност, макар че защо престоят им със Ситрин под земята би довел до промяна, която дори смъртта на баща му не беше предизвикала… Или просто нещата вървяха по реда си, на малки и по-големи стъпки?

Точно като при него.

— Още нищо не си направил по въпроса с Калиам.

— Зная — каза Гедер. — Тоест направих. Дадох къщата му на Басрахип. За свещениците. Това е нещо. Направих нещо.

Астер седна на масата и залюля крака. Мълчанието му беше укорително по свой си, красноречив начин.

— Заради Джори е — продължи Гедер. — Досън му е баща. Не мога да екзекутирам бащата на приятеля си.

— Сигурен ли си, че Джори ти е приятел?

Гедер погледна към градините навън, ала нощта беше превърнала стъклото на прозореца в тъмно огледало и той видя единствено себе си и натрупаните книги. Купчини думи, които не бяха нито истина, нито лъжа.

— Не — отвърна той. — Не съм сигурен. Достатъчно ще е да задам въпроса на Джори пред Басрахип и ще разбера със сигурност. Но не искам. Защото… ами ако се окаже, че не ми е приятел? Ако заговорът е стигнал толкова надълбоко, че загубя дори Джори? Кой ще ми остане тогава? Не, недей. Знам, че е по-добре да го попитам, че е по-добре да знам. Само че защо първо да не прочета една книга? Или да поговоря с някой от банкерите на Ситрин? Или нещо друго? По всяко време има нещо по-важно и по-интересно от онзи въпрос, от истината за Джори.

— Защо не си му ядосан?

— На Джори?

— На Досън. Бащата. Той се опита да те убие.

— Знам. Би трябвало да съм му ядосан. Може би просто… тоест той не ми се присмиваше, не ме вземаше на подбив. Явно ме е смятал за достатъчно силен враг, щом си е направил труда да ме убива. А и аз го харесвах. Наистина. Ще ми се и той да ме е харесвал.

— Не мисля, че Калиам те харесва — каза Астер.

Гедер се засмя.

— Май ще се окажеш прав. Ще направя необходимото. И няма да умра. Обещавам.

Запита се дали това е да имаш син. Едва ли. Двамата с принца бяха по-скоро приятели, а бащата и синовете бяха нещо друго. Бяха много неща, но това — не. Може би просто и двамата знаеха какво е да изгубиш важен за теб човек. Или пък бяха двамината в Антеа с най-много власт и привилегии, толкова много, че положението им ги изолираше от всички останали.

— Какво ще правиш? — попита Астер.

— Ще го накажа — каза Гедер. — Ще сложа край на всичко това. Независимо от цената. И ще се погрижа да не се случи отново. Съгласен?

Астер помълча, после кимна. Гедер остави книгата на масата, стана и духна първата свещ. Астер му помогна да изгасят останалите, докато библиотеката не потъна в мрак и рехав дим.

— Е — каза Гедер, докато двамата излизаха рамо до рамо, но без да се докосват. — Знам, че докато съм регент, няма да стане. Но след като приключа със задълженията си и ти седнеш на трона? Колко голям ще е скандалът, ако се оженя за банкерка, как мислиш?