Кралска кръв

Ситрин бел Саркор

Ситрин бел Саркор, глас на Медеанската банка в Порте Олива, излезе от банковия офис с високо вдигната глава, ведро лице и гняв в гърдите. Наоколо Порте Олива посрещаше пролетта. Пъстрите флагчета и лъскавите стъклени мъниста от празненствата по случай Първото топене още се валяха по улици и площади, мърляви и кални. Сняг се криеше в сенките, където обедното слънце не достигаше. Дъхът на Ситрин се къдреше пред нея, сякаш в гърдите ѝ имаше пещ, изригваща светъл дим, студеният въздух щипеше лицето ѝ, но тя не усещаше зъбите му, стоплена от гнева.

Мъже и жени от няколко раси бързаха по калдъръмената улица. Картадами с пригладена козина, украсена с мъниста; светли синаи с издължени лица; ясуру с люспи в бронзово и златно; тимзини с черен хитин; пухкави червенобузи първокръвни. Някои ѝ кимваха, други бързаха да ѝ направят път, повечето не ѝ обръщаха внимание. Ситрин може и да представляваше една от най-големите банки на света, но под мрачното небе на Порте Олива беше поредното полусинайско момиче с хубава рокля.

Влезе в кръчмата и топлият въздух я посрещна като ласка. Сродните аромати на бира и хляб се втурнаха да утешат сърцето ѝ и тя усети как възелът в стомаха ѝ мъничко се отпуска. Гневът се изхлузи като маска, прикриваща дебели пластове от отчаяние и безсилие. Млад синаец пристъпи да вземе шала ѝ. Ситрин му кимна с нещо като усмивка.

— Обичайната маса, магистра? — попита той.

— Благодаря, Верил — отвърна тя. — Обичайната.

Той се усмихна широко, сгъна се в театрален поклон и я покани да влезе. Някой друг ден това би ѝ се сторило мило и симпатично. Масата беше в дъното, скрита наполовина зад надиплена завеса. Това частично уединение ѝ струваше няколко монети повече от обичайната цена. Когато се чувстваше достатъчно силна за светски разговори, Ситрин сядаше на пейките в общото помещение и заговаряше хората в съседство. В южната част на града, при доковете, в таверните сядаха моряци и клюкарстваха за далечни плавания и бури; на север, където драконовият път се вливаше в централния площад при катедралата и губернаторския дворец, човек можеше да чуе подробности за търговията по суша, но кръчмата беше най-близо до нейната банка — нейната банка, за бога, — а и не всеки разговор трябваше задължително да носи изгода.

Картадамското момиче, което обслужваше клиентите денем, ѝ донесе чиния със сирене и черен хляб и една дървена купичка със стафиди. И по-важното, донесе ѝ голяма халба хубава бира. Ситрин кимна отсечено и се постара да вложи поне малко хъс в усмивката си. И да беше забелязало нещо странно, момичето го скри — лесна задача предвид меката козина, която покриваше лицето му. Картадамите сигурно бяха добри картоиграчи, помисли си разсеяно Ситрин, докато отпиваше от бирата. Носеха маски по рождение.

Входната врата се отвори и в помещението плисна светлина. Нечия сянка обаче веднага я запречи. Само по силуета — и по характерната дрезгава кашлица — Ситрин позна новодошлия. Ярдем Хейн. Той беше вторият по чин в нейната охрана — нейната охрана — и един от двамата мъже, които я познаваха още от ванайското ѝ бягство. Сега, когато Ванаи беше изгорял и всичките му жители бяха загинали в огъня, Ярдем беше сред малцината живи, които я познаваха от най-отдавна.

Тралгунът тръгна бавно към Ситрин. За човек от толкова едра раса можеше да е неестествено тих. Седна на пейката до нея и дългите му кучешки уши щръкнаха под ъгъл напред. Миришеше на стара кожа и масло за мечове. Въздишката му беше дълга и дълбока.

— Минало е зле, а?

— Зле — отвърна Ситрин, имитирайки лаконичните реплики, които обичаха да си разменят Ярдем и капитан Уестер. Но не се сдържа и избълва: — Дори не ме изслуша докрай. Цяла зима договарях тази сделка. Да, рискове има, но са добри рискове, премерени.

— Пик явно не мисли така.

— Явно — каза Ситрин. — Как я мразя само, проклета да е.

Още докато сключваше сделката, Ситрин знаеше, че прикрепеният ѝ нотариус ще възрази. В продължение на месеци беше упражнявала пълен контрол върху дейността на своя клон от Медеанската банка. Одобрявала бе всеки заем, който ѝ се стореше изгоден. Финансирала бе всяка инициатива, която ѝ изглеждаше разумна. Подписвала бе с кръвта си десетки договори и споразумения и беше постигнала положителен краен баланс. Само че документите за регистрацията на банковия клон бяха подправени, следователно договорите, които беше подписала, нямаха никаква правна стойност. Оставаха още четири месеца, докато навърши пълнолетие и наследи дела на родителите си в банката, четири месеца, докато придобие пълните права на възрастен човек в очите на закона. Но дори след това трябваше да запази ролята, в която беше влязла по принуда — роля на доста по-зряла жена с едва четвърт първокръвен произход. Банковият ѝ клон беше изграден върху лъжи и измами и щяха да минат години, преди съмнителните споразумения да бъдат изчистени докрай. А дотогава Ситрин трябваше да играе дискретно и предпазливо. Фантазираше си как захвърля всичко на вятъра само за да вбеси нотариуската, пратена ѝ от холдинговото дружество в Карс. Пик Устерзал.

„Нищо няма да подписвате. Всички договори ще се подписват само и единствено от нотариуса. Пак той ще присъства на всички преговори. Ако отмени някое ваше решение, приемате, без да спорите. Холдинговото дружество си запазва пълен контрол върху дейността на клона. Вие сте един фигурант и нищо повече.“

Тези условия ѝ бяха предложили, тези условия беше приела. По онова време се чувстваше пияна от облекчение, защото не вярваше, че изобщо ще задържи нещо. Смятала бе, че появи ли се нотариусът, ще е само въпрос на време, преди да му скрои шапката и да си върне контрола. Дотогава трябваше да прояви малко търпение и толкова, нищо страшно. През седмиците преди нотариусът да пристигне заспиваше с мисълта как свежда кротко очи пред някой беловлас член на банковата управа, подхвърля му гениални идеи и постепенно печели доверието му. Постигнеше ли това, лесно щеше да си върне ръководната роля в стратегическото управление на своя клон. Трябваше само да спечели мъжа на своя страна. Трудна задача, навярно, но постижима.

Хубава приказка, с която се приспиваше нощ след нощ.

Пик Устерзал пристигна посред зима. Ситрин беше в кафенето срещу Големия пазар, където срещу няколко монети отгоре съдържателят маестро Асанпур ѝ позволяваше да използва една стаичка отзад. Зимният ден беше къс дори на юг, в Порте Олива, и в тъмните студени следобеди нямаше какво друго да се прави, освен да играеш на плочки и да пиеш чашка след чашка от чудесното кафе на полуслепия синайски старец. През онзи ден в кафенето седяха четирима мъже от краличината гвардия, почиваха си след края на смяната и клюкарстваха с един тимзински търговец. Тимзинът зимуваше в Биранкор, преди да се отправи обратно към Еласе напролет, и Ситрин вече от няколко дни се смееше на шегите му, наострила уши за някоя интересна вест от родните му места. Шестимата бяха събрали две маси и играеха на плочки, когато вратата се отвори и студен повей прогони топлинката в кафенето, буквално и преносно.

Отначало Ситрин реши, че жената е дебела първокръвна, много дебела. Огромна жена, възширока и в раменете, и в задника, тлъста и силна едновременно. Влезе в стаята и дюшемето изскърца жално под тежестта ѝ. Махна черния вълнен шал от главата си. Косата ѝ беше черна, прошарена със сиво. Заради провисналите бузи и дебелите устни приличаше на риба. А после жената отвори уста и Ситрин видя пънчетата на изпилените ѝ бивни. Йему.

— Ти трябва да си Ситрин бел Саркор — каза жената. — Аз съм твоят нотариус. Къде можем да поговорим?

Ситрин скочи на мига и заведе Пик в задната стаичка. Щом вратата се затвори зад тях, Пик подпря телесата си на малката масичка и смръщи вежди.

— Играеш на плочки с градската стража? Така ли управляваш бизнеса? Мислех, че ще заваря гласа на Коме Медеан в губернаторския палат или на вечеря при някой градски първенец.

Ситрин и досега помнеше как се стегна гърлото ѝ, когато чу тези думи и нескритото презрение в тях.

— По това време на годината, в големите студове, тук не става нищо интересно — каза с извинителен тон, за който съжали на мига.

— От твоя гледна точка сигурно е така — каза Пик. — Аз обаче имам работа за вършене. Тук ли ще ми донесеш счетоводните си книги, или имаш някое друго, по-представително място, където въртиш истински бизнес?

Оттогава всеки ден носеше на Ситрин поредното дребно унижение, поредния саркастичен коментар, поредното напомняне, че е фигурант без право на глас. Седмици наред Ситрин преглъща всичко това с усмивка. Последваха месеци, които подложиха търпението ѝ на върховно изпитание. Ако в преградния огън от завоалирани обиди бе настъпило поне кратко затишие, ако в презрителната фасада на Пик се беше отворила и най-дребната пукнатина, Ситрин би приела това като заветна победа.

Уви, нищо такова не се случи.

— Тя каза ли защо? — попита Ярдем.

— Не искала да си има вземане-даване с южняри — отвърна Ситрин. — Някаква южнярска банда убила нейни роднини в Пют преди девет или десет поколения.

Ярдем завъртя глава да я погледне, ушите му се лепнаха назад към черепа. Ситрин отпи дълга глътка от бирата си.

— Знам — каза тя. — Но какво мога да направя? Нотариуската трябва да присъства на всички преговори. Пак тя подписва всички документи. И ако реши, че няма да подпише, сделката отпада, точка.

Това беше част от нейната сделка, на Ситрин — отказала се бе от всичките си правомощия в управлението на банковия клон. Ако Пик изпратеше в Карс доклад, че Ситрин е пасив за банката, щяха да я изритат като мръсно коте. Отчупи си от коричката на хляба и задъвка разсеяно. Изобщо не усети вкуса, от трици и кал да беше замесен, нямаше да разбере. Ярдем посочи чинията и Ситрин я бутна към него. Той си отчупи парче сирене и го лапна. Дъвчеха в мълчание. Огънят мърмореше в камината. Някакво куче изскимтя в уличката отпред.

— Ще трябва да ида и да му кажа — обади се накрая Ситрин и надигна отново халбата.

— Да дойда с теб? Свободен съм до края на деня.

— Той няма да ми посегне — каза Ситрин. — Не е такъв.

— Нищо де, като морална подкрепа. За кураж.

Ситрин се изсмя горчиво.

— Нали затова пия.

— Знам.

Тя вдигна поглед към него. Очите му бяха тъмнокафяви, главата — широка. Имаше белег под лявото ухо — Ситрин не го беше забелязала досега. Знаеше, че е бил свещеник, преди да стане наемен меч. Бирата ѝ намигаше от халбата. Една нямаше да ѝ помогне. Две щяха да я отпуснат, да намалят напрежението. Но щяха да я изкушат, а след четвъртата щеше да отложи неприятната задача за утре. По-добре да приключи сега, вместо цяла нощ да се мята в ужас.

Избута халбата, а Ярдем се надигна да ѝ направи път.

Пансионът беше в средата на Соления квартал, недалеч от тясната квартира, където Ситрин, Ярдем и Маркъс Уестер се бяха крили след пристигането си в Порте Олива. Уличките в Соления квартал бяха тесни и криволичеха. Толкова тесни на места, че разпереше ли ръце, Ситрин можеше да забърше с пръсти стените на къщите. Въздухът вонеше на пикня и море. Когато стигнаха до къщата с варосаните стени и избелелите сини черчевета, подгъвът на роклята ѝ беше почернял, а краката ѝ бяха измръзнали. Ситрин придърпа по-плътно шала си и изкачи двете ниски стъпала пред вратата. Ярдем се облегна на стената с празно изражение и наострени уши. Ситрин почука.

Надявала се бе да ѝ отвори друг. Някой от другите наематели или съдържателят на пансиона. Това би отложило разговора с минута-две. Но нямаше късмет. Или пък късметът нямаше нищо общо — той сигурно бе стоял до вратата в очакване на новини. Приличаше на дете с пепелявата кожа и несъразмерно големите очи на своята раса. Усмивката му беше едновременно широка и предпазлива.

— Магистра Ситрин — каза той, сякаш изобщо не е очаквал да я види и адски се радва на появата ѝ. Сърцето ѝ се сви. — Влезте, влезте. Тъкмо правех чай. Ей сегичка ще ви налея. И на приятеля ви.

Ситрин погледна през рамо към Ярдем. Стори ѝ се, че зърва в очите му жалост, и се зачуди кого ли съжалява тралгунът.

— Няма да се бавя — каза тя.

— И да се забавиш, ще съм тук — изгромоли той.

Общото помещение миришеше на влага въпреки малката пещ, която затопляше въздуха. Някъде отзад долиташе жалният плач на малко дете. Ситрин седна на тапицирана пейка с оръфани ресни в червено и оранжево, които отдавна бяха загубили прелестта си.

— Много се радвам да ви видя — каза южнярят. — Писах на сина си в Лионеа и днес получих отговор. Пише, че е в състояние да…

— Преди да…

— … осигури пълен товар още в средата на лятото. Миналогодишните ядки вече са сухи и готови за мелене. Казва, че ухаели на цветя и дим. Бива го с думите. Цветя и дим. Добре казано, нали?

Значи знаеше. Или най-малкото — беше се досетил. Думите се изливаха от устата му и изтласкваха нейните. Сякаш така би могъл да спре неизбежното. Стар спомен застигна Ситрин — как стои на морския бряг, много малка, може би отпреди смъртта на родителите ѝ. Помнеше как се опита да спре с ръчички вълната. Знаеше какво е.

— Банката не може да подкрепи начинанието — каза тя. — Много съжалявам.

Устните му продължиха да се движат в опит да произведат още срички. Веждите му се размърдаха, вдигнаха се в средата и провиснаха в краищата, лицето му беше като карикатура на печал и разочарование. Ситрин вдиша през зъби. Стомахът я болеше. Когато южнярят най-после проговори, гласът му беше слаб и унил.

— Не разбирам, магистра.

— Получих нова информация, която няма нищо общо с нашите преговори. Боя се, че в момента банката не може да отпусне заема, който ви е нужен.

— Ако, ако, ако само ми позволите да ви прочета писмото от сина си, магистра. Вижте, ние наистина можем да… — Преглътна, затвори големите си очи, главата му провисна.

— Мога ли да попитам защо?

„Защото очите ти са прекалено големи — помисли Ситрин. — Защото моята нотариуска не позволява. Съжалявам колкото теб. Сделката е страхотна.“ През главата ѝ минаха всички неща, които не можеше да изрече на глас; мълчеше, защото противното би означавало да признае, че играе по свирката на Пик Устерзал. А ако това станеше обществено достояние, с влиянието ѝ върху банката беше свършено. Затова тя се стегна, решена да изиграе ролята си на банкерка, която действа по своя воля и поема отговорност за решенията си.

— Разбирате, че не мога да споделям поверителна информация, получена от други наши клиенти — каза тя. — Точно както съм длъжна да опазя в тайна нашите преговори с вас.

— Да, да, разбира се — каза той и отвори очи. — Има ли някакъв шанс да промените решението си?

— Боя се, че не — отвърна тя. Всяка дума беше усилие.

— Добре. Благодаря ви все пак. Аз… да ви налея чай?

— Не съм пияна — каза Ситрин.

— Не си — съгласи се Ярдем.

— Тогава защо да не пийна още едно?

— Защото така правят хората, за да не се напият.

Не се бяха върнали в кръчмата. В кръчмата Ситрин ходеше да обядва и да вечеря в приятна компания. Сега искаше друго. Искаше да крещи, да псува и да троши всичко наред с кривак. Гневът и безсилието бяха като желязна клетка, а тя — като птичка, която се блъска до смърт в решетките. Собствената ѝ квартира се намираше над банковия офис и си беше там още отпреди да има банка. Когато Ситрин за пръв път се качи по стръмното стълбище към стаите на втория етаж, на приземния се помещаваше дюкянче за залагания. Тесните стаички на втория етаж Ситрин бе делила с Ярдем, Маркъс Уестер и куп сандъци, натъпкани с коприна, скъпоценни камъни, тютюн, бижута и най-важното — със счетоводните книги, увити в намаслени парцали и запечатани във восък, по-ценни от всичко друго. Сега в квартирата бяха останали легло, писалище и гардероб. Постлала беше дебел червен килим върху дъските на пода, за да не ѝ изстиват краката през зимата. На стената над леглото ѝ висеше картина с емблемата на Медеанската банка и герба на Порте Олива. Беше ѝ подарък от губернатора.

Стана от масата и закрачи напред-назад. От долния етаж се чуха гласове и ѝ напомниха колко паянтов е подът и как звуците намират пролуки навсякъде. В офиса долу винаги имаше охрана, която да варди сейфа, вграден в каменните основи на сградата. Там се пазеше ликвидният резерв на банката. Но истинското богатство беше в документите — договори за кредит, партньорства, влогове, — а те дори не се пазеха в офиса. Не, Пик ги беше отнесла в своята квартира, на една пресечка южно оттук, в тайната база на банковия клон.

— Изкорми ме гадината — каза Ситрин. — Всичко ми взе.

— Такова беше споразумението — изтъкна Ярдем.

— Не ми пука какво е било споразумението — каза Ситрин, като сниши глас, така че дори тонът ѝ да не стигне до ушите на охраната долу. — Не е съгласна с мен — добре. Отнася се с пренебрежение — добре. Това мога да го понеса. Но тя взема погрешни решения, Ярдем. Изпуска златни сделки само защото горделивостта ѝ пречи да се вслуша в съвета на едно непълнолетно полусинайско момиче.

Разпери ръце, предизвиквайки тралгуна да възрази. Той се почеса по коляното, но не личеше да го сърби.

— Е, писна ми — заяви Ситрин. — Щом иска война, ще получи война. Бог ми е свидетел.