Кралска кръв

Маркъс

Когато пристигнаха докладите, в Порте Олива валеше — от онези проливни летни бури, които започват сутрин с лека миризма във вятъра под ясно синьо небе, а до обед вече беснеят и се опитват да удавят всичко живо. Бурята превърна улиците в бързи, дълбоки до глезените реки, които влачеха боклуци, фъшкии и мъртви животинчета към морето. Маркъс беше навел глава срещу вятъра, но не си правеше труда да бърза. Хлебарката беше дотичал с новината, че Пик го вика в банката. Само няколко минути след като излезе навън, Маркъс вече бе мокър до кости, затова тичането му се струваше безсмислено.

Лалетата в кофата бяха яркочервени. Тук-там листенцата бяха опадали. Пореден порив на вятъра отрони още едно и пороят го отнесе. Маркъс се загледа след него — мъничка червена лодка, повлечена от бурна река. Бутна вратата на офиса и влезе.

Пик крачеше нервно. Капки пот блестяха по широкото ѝ чело, но дъждът беше поохладил стаята и за разлика от предишния път нотариуската бе намерила сили да се движи на собствен ход. Ярдем редеше на едно високо столче, миришеше на мокро куче и беше прогизнал като Маркъс. Други нямаше.

— Тази сутрин дойде птица — започна Пик без предисловия. — От холдинговото дружество.

— Можеше да изчака и до следобед — каза Маркъс, докато си изстискваше ръкавите. — Да не би да изпращат нов ревизор?

— И други ще получат вестта до ден-два, така че трябва да действаме бързо. В Антеа има проблеми. Според нашия човек в Камнипол някой се опитал да надупчи лорд-регента като игленик. Портите са затворени и залостени, а по улиците се водят сражения. По всичко личи, че е избухнала гражданска война.

Мина цял миг, преди Маркъс да проумее казаното. Ярдем го гледаше напрегнато.

— Имам списък с договори в последна фаза, които трябва да приключим спешно, още днес — каза Пик. — Разчуе ли се, цените на зърното и металните изделия ще хвръкнат до небето. Сигурно имаме само няколко часа да свършим работата, иначе… И трябваше да е точно днес, разбира се, в тоя ужасен дъжд. Бог ме мрази, няма друго обяснение. Въпреки това трябва да действаме.

— Ами Ситрин? — каза Маркъс.

Пик се намръщи. Избягваше да срещне погледа му.

— В писмото не пише нищо за нея. Парин Кларк е главният ни представител там и той е написал доклада. Не споменава нищо за Ситрин.

— Но тя е в Камнипол — настоя Маркъс с все по-студен глас. — С него.

— Пътувала е с него, но повече не знам. И да е добре, и да е мъртва, и да е изчезнала, Парин не би хабил място в писмото за такива дреболии. Това не ти е клюкарска брошура. А информация, която ще ни донесе пари. Пратил ни е най-важното и сега от нас зависи да се възползваме и да изстискаме най-голямата възможна печалба за банката.

— Отивам при нея — каза Маркъс. — Сама се оправяй с договорите.

— За бога, Уестер — каза Пик, — Камнипол е далече. На седмици път с бърз кораб и още повече по суша. Докато стигнеш там, всичко ще е приключило. А може и да е приключило вече, защото писмото е отпреди дни. Може целият град да е изгорял до основи. Така или иначе, нашата работа е тук.

— Не съм съгласен — каза Маркъс.

— Аз пък не съм съгласна, че съм единствената хубава жена в град, пълен с дребни и кльощави мъже — каза Пик, — но това не променя ситуацията. Магистрата е в Камнипол, а ние сме тук. Ако искаш да се погрижиш за нея, погрижи се за нещата, които са ѝ важни. И за които ти се плаща.

И вдигна от писалището купчина документи. Договори. Запитвания и споразумения. Ярдем се изкашля многозначително и Маркъс с усилие свали ръка от дръжката на меча си. Шуртенето на водата по улицата вън и виещият вятър запълниха тишината. Пик му връчи документите. Бавно и против волята си Маркъс ги взе.

— Опасна работа е това — каза Пик. — Никой да не ги вижда, освен теб и Ушите.

— Ушите?

— Има предвид мен, сър.

— А.

— Зарежи всичко друго — каза Пик. — Ако се справиш с тази задача, ще имаме достатъчно печалба да осигурим съществуването на банката за година напред. Имената на получателите са написани на договорите. Гледай да не попаднат в чужди ръце. Хайде, тръгвайте.

Маркъс разлисти договорите, после кимна и каза:

— Трябва да ги приберем в нещо, иначе ще се намокрят.

Ярдем стана. Държеше кожена чанта в едната ръка и голям плик от намаслена кожа в другата. Маркъс ги взе, прибра документите в плика, а плика — в чантата. Пик скръсти ръце, черните ѝ очи гледаха доволно.

— Гледай да не се издъниш — каза тя.

— Ще направим каквото трябва да се направи — каза Маркъс. — Ярдем?

— Идвам, сър.

Маркъс излезе под проливния дъжд. Капките удариха лицето му, влязоха му в очите. Ярдем тръгна до него.

— Ушите?

— Мисля, че ми е хвърлила око, сър.

— Е, ти си чаровник. Трябва да мина през казармата. Ела с мен.

— Да, сър.

Градът се беше слял в едно, сякаш водата отмиваше не само уличните боклуци, а очертанията и цветовете. Сякаш самата представа за Порте Олива се размиваше. Охранителите седяха около масата в казармата и хвърляха зарове. Маркъс бавно ги огледа. Лично беше наел всеки от тях. Добри хора бяха. Стабилни мъже и жени, верни на банката и лично на него.

Щяха да му липсват.

— Ахариел.

— Да, капитане?

Маркъс му метна кожената чанта. Картадамът я хвана във въздуха.

— Вътре има договори, които трябва да се доставят. Имай грижата.

— Да, капитане — каза Ахариел и разкопча катарамите.

Маркъс се обърна към вратата. Ярдем стоеше на прага с безизразно лице. Ушите му обаче бяха щръкнали право нагоре.

— Чакаш ли нещо? — попита го Маркъс.

— Не, сър.

— Да вървим тогава.

Хановете и кръчмите край пристанището бяха пълни с хора, прислонили се от дъжда. Клюки, новини и непотвърдени предположения се разменяха евтино, на цената на паница ечемичена супа или шише сайдер. Маркъс чак сега си даде сметка за едно от предимствата да се задържиш на едно място повече от година — придобиваш представа кои лица и гласове са чужди за въпросното място. Именно те бяха интересни за Маркъс, защото идваха от горещите точки, където започваха малките войни. Или където свършваха.

Мерисен Кок и хората му се биели за дребен лионейски лорд срещу местно южнярско племе. Карол Даниен, от своя страна, поел гарнизонна работа на границата между Еласе и Кешет. Отрядът на Тиятра Едженсил, по-малък и по-наскоро формиран от отрядите на Кок и Даниен, работел в Макиа за някакъв принц, чиято градска стража минала на вражеската страна. Друг отряд, Черните хрътки, за които Маркъс не беше чувал досега, уж бил поел поръчка в Херез, но за това подробности нямаше.

Бурята се изнесе към морето. Когато слънцето най-после изгря, високите облаци на южния хоризонт грейнаха в червено и златно. Сивият воал на бурята под тях изглеждаше ефирен и дори красив. Улиците бяха мокри и чисти, дори калта беше отмита. Кукловодите и музикантите наизлязоха по кръстовищата и кръчмарските дворове. Маркъс купи фуния с печено телешко за себе си и друга с риба и яйца за Ярдем, после двамата тръгнаха по широките улици.

— Кок ми допада най-много, но не ми се ходи в Лионеа. Макиа е по-близо, но Едженсил е нова в занаята и не знам дали може да ѝ се вярва.

— Освен това работи за принц — каза Ярдем.

Маркъс вдигна рамене, лапна парче месо и задъвка.

— И защо това да е проблем?

— Ами, нали уж не работехме за крале, а принцовете са малки крале — каза Ярдем.

— Аз не си търся работодател. Вече си имам. Трябва ми отряд, който да наема.

Ярдем размърда ухо и обиците му звъннаха.

— За какво, сър?

— Отивам да измъкна Ситрин — отвърна Маркъс. — Мислех, че е ясно.

— Това си е голяма услуга — каза Ярдем. — Дори от човек, дето го познаваме отдавна.

— Какво имаш предвид?

— Че нямаме златото да наемем отряд.

— Знам къде една конкретна банка си държи парите.

Ярдем наведе глава и изсумтя. Маркъс направи още няколко крачки, преди да разбере, че приятелят му е спрял. Обърна се. Лицето на тралгуна беше безизразно. Празно. Маркъс пристъпи към него.

— Имаш да ми кажеш нещо ли?

— Правилно ли разбирам, сър, че смяташ да ограбиш банката, да платиш на наемнически отряд и да го хвърлиш в центъра на гражданска война?

— Смятам — каза Маркъс, уж спокойно, но и сам чу гневните нотки в гласа си, — да върна Ситрин жива и здрава. И ще направя всичко, което е необходимо. Ако трябва да потопя този град в морето, ще го направя.

— Това е грешка, сър.

— Казваш, че Ситрин не си заслужава усилията?

— Казвам, че да хвърлиш външна сила в гражданска война е като да метнеш бурета с масло в пожар. А ако ограбим банката, ще си затворим пътя назад, дори да намерим Ситрин.

— И какво друго да направя? Да седя и да чакам?

— Магистрата е умна. Способна. Имай повече вяра в нея.

— Тя е младо момиче насред гражданска война — каза Маркъс, — а и двамата знаем какво може да сполети едно момиче насред гражданска война. Ще я намеря и ще имам грижата да я изведа оттам. Не съм те молил да идваш с мен. Ако смяташ, че не ти е по силите, не идвай.

Ярдем се намръщи така, че сякаш дори костната структура на лицето му се промени.

— Моля те да премислиш — каза той тихо. — Сейфът…

— Какво, сейфът е по-важен от Ситрин? Или банката е по-важна от Ситрин?

Стояха на улицата. Светкавица проряза облаците на хоризонта, но беше много далеч и гърмът не се чу. Маркъс лапна още едно парче телешко, а Ярдем въздъхна.

— Как смяташ да стигнеш до сейфа, сър?

— Знам кой е на смяна — каза Маркъс. — Ще ни трябва чук. Длето. Каруца с добър впряг. Познаваме черните пътища оттук до Свободните градове. Или може да наемем малък крайбрежен кораб. Или пък просто да купим рибарска лодка и да забравим за Порте Олива. За двайсетина дни ще стигнем до Еласе. Макиа е значително по-близо.

— Но пак има страшно много път до Камнипол.

— Това е още един аргумент да не губим време, а да тръгнем още тази нощ — каза Маркъс.

Спазари ръчна количка за нула време. Един грънчар с малка работилничка близо до офиса на банката имаше количка за продан, а Маркъс имаше пари да му плати щедро. За чук и длето трябваше да намери ковача в дома му и да му обясни какво му трябва. Десетилетията труд в ковачницата бяха направили майстора почти глух.

Силната страна на плана беше в неговата простота.

Улицата беше празна и тъмна, почтените граждани на Порте Олива спяха в леглата си, а непочтените се въртяха в Соления квартал. Тук нямаше много нощни патрули, а дори да срещнеха някой, какво? В града Маркъс и Ярдем ги свързваха с банката. Ако някой ги видеше на път към клона, щеше да реши, че просто отиват да поемат нощната смяна. А тръгнеха ли си, нямаше да се върнат. Нито Порте Олива, нито друг град, където Медеанската банка имаше клон, щеше да отвори повече обятията си за Маркъс Уестер.

Нищожна цена.

Ярдем вкара количката в офиса, заключи и залости вратата. Маркъс слезе долу при вкопания в земята сейф. Ключалката беше по-здрава, отколкото изглеждаше, и мина близо час, докато я разбият. Когато най-сетне вдигнаха капака, безшумно и леко заради смазаните панти, Маркъс приближи фенера до съдържанието му. Тук се пазеха само най-тайните и ценни договори. Тези документи имаха стойност само за малцината, които касаеха пряко. По друг начин стояха нещата със скъпоценните камъни. С кесиите златни и сребърни монети. Бижута и запечатани тубички с редки подправки. Тях можеше да ги използва всеки. Маркъс клекна до сейфа и разрови богатството на банката. Действаше бързо, но и внимателно.

— По-малко е, отколкото когато дойдохме — каза Ярдем.

— Това можеше да се очаква — каза Маркъс. — По-голямата част е раздадена като кредити и вложена в съвместни начинания. Има достатъчно обаче. Може би не за голям наемнически отряд, който да ангажираме за цял сезон, но за двестатина наемни меча ще стигне. Пък и така ще се движим по-бързо. Няма да ни бавят дълги продоволствени маршрути.

— Искам да те помоля за една услуга, сър.

Маркъс вдигна поглед. Фенерът осветяваше лицето на Ярдем отдолу и сянката на брадичката скриваше очите му. На тази светлина Ярдем не приличаше на себе си.

— Каква услуга? — попита Маркъс.

— Щом натоварим количката и излезем през вратата, свършено е. Това е последният ни шанс да премислим. Искам да спреш за миг и да се помолиш заедно с мен за напътствие.

Маркъс прихна.

— Сериозно говоря, сър.

— Бог не слуша — каза Маркъс. — Нито слуша, нито чува.

— Мисля, че може би ние сме онези, които трябва да се вслушат, сър.

— Хайде, но по-бързо, ако обичаш — каза Маркъс.

Ярдем сведе глава, черните му очи се затвориха. Маркъс пристъпяше от крак на крак и чакаше. До най-близката конюшня имаше седем пресечки. И доста повече до пристанището. Но пък пари имаха достатъчно да си осигурят изход от града по свое усмотрение. Със златото — и с мечовете си — щяха да са далеч от Порте Олива, когато зората изгрее. Ярдем отвори очи.

— Моля те да си промениш решението, сър.

— Бог не ми проговори. Толкова теология ми стига за тази нощ — каза Маркъс и му метна една малка кесия със скъпоценни камъни. Ярдем вдигна ръка и я улови във въздуха.

— Помогни ми да натоварим.

Ръката на Ярдем се стегна върху рамото му и светът се завъртя. Каменната стена на мазето го удари в гърба като чук и Маркъс се срина на четири крака.

— Какво…

Ярдем пристъпи към него, широката му длан легна тежко върху врата на Маркъс. Маркъс се извърна, като изтегляше в движение меча си, но тралгунът хвана китката му с другата си ръка и я изви. Пръстите около гърлото му се стегнаха, ръката се вдигна нагоре и краката на Маркъс се отлепиха от пода. Пред очите му притъмня, но миг преди да изгуби съзнание Маркъс заби коляно в чатала на Ярдем. Хватката около гърлото му отслабна и той успя да си поеме дъх. Ярдем дърпаше отчаяно меча му, но Маркъс се възползва от инерцията на едрия тралгун и се отскубна.

Извъртя се, вдигнал отбранително меча си, но закъсня с частица от секундата. Чукът, който беше донесъл да разбие ключалката на сейфа, вече летеше към носа му. Нещо изхрущя влажно и светът избухна в болка. Маркъс усети, че изтръгват меча от ръката му, но някак отдалеч, сякаш се случваше на друг. Метна се слепешката напред, рамото му попадна в нещо меко, опита се да събори Ярдем на пода, но тралгунът се изплъзна наляво и уви лакът около гърлото му. Маркъс го ритна, опитваше се да извие глава надолу, за да го захапе за ръката, но не успя. Имаше вкус на кръв в устата си, не можеше да диша през носа. Впи пръсти в ръката, която го душеше. Замириса му на дим. Светът се сви до сивкава далечна точка, а после угасна.

Когато се свести, установи, че ръцете и краката му са вързани зад гърба, а устата му е запушена с някакъв парцал, който на свой ред е стегнат около главата му с широка каишка. На главата му беше надяната торба, което затрудняваше дишането му още повече. Натоварен беше в ръчната количка, чиито дървени колелета трополяха по калдъръма. Носът му пулсираше и болката се стрелкаше чак до мозъка. Размърда се в опит да се превърти, да се надигне или да се развика. Каквото и да е.

— Това ли е доставката? — попита непознат глас.

— Това — каза Ярдем. — Знаеш къде да я закараш, нали?

— Знам. Но не давам гаранция, ако се измъкне по пътя. Аз не съм войник.

— Аз пък съм — каза Ярдем. — Няма да се измъкне.

Вдигнаха го и го метнаха на някакви дъски. Издрънчаха вериги, после широка кожена ивица го стегна през гърдите, друга през краката над коленете. Торбата се изхлузи и Маркъс видя, че са го натоварили в каруца. В една от дъските имаше голяма желязна халка и Ярдем тъкмо затягаше веригата му към нея. Гняв вля сили в жилите на Маркъс и той се надигна, но Ярдем го бутна почти небрежно да легне.

— Още колко ще се бавиш? — попита каруцарят.

— Почти приключих — изсумтя Ярдем. Дръпна веригата и Маркъс се пльосна на дъските. Рамото и хълбокът му изтръпнаха от болка. От носа му отново потече кръв. Изви врат и видя спокойното лице на тралгуна. По ръцете на Ярдем имаше кръв, на ухото му имаше рана, която Маркъс не помнеше да му е нанасял. Дълбоко в себе си все още таеше надежда, че Ярдем ще го пусне. Че всичко това е шега, урок или началото на някаква религиозна проповед.

Другата част от съзнанието му, тази, която разбираше какво става, гледаше нагоре към бившия му приятел и си мислеше: „Ще те убия, рано или късно ще те убия.“

Ярдем най-после заговори и гласът му беше съвсем спокоен. Все едно говореше за времето или за нов набор в отряда. Или за нещо друго от този сорт.

— Денят, когато ще те хвърля в канавката и ще поема командването на отряда, сър? Този ден е днес.