Кралска кръв

Досън

Битката за Камнипол се вихреше вече седмица, насилието провокираше насилие, всяка атака водеше до отмъщение и отмъщение за отмъщението. На два пъти бе имало нападения и срещу неговата къща, но и двата пъти атаките бяха отблъснати. Хранителните запаси на града намаляваха, водата в цистерните — също. Високото лятно слънце се бе включило в битката с незапомнени жеги. Печеше от безоблачното синьо небе, мореше цветята, дори дърветата вехнеха, а хората докарваше до лудост.

Досън стоеше на покрива на къщата на Алан Клин с ръце зад гърба, вирнал брадичка в израз на показна, но куха самоувереност. Неговият град страдаше. Народът му страдаше. Ако мобилизираше останките от армията си, Астерилхолд спокойно можеше да ги струпа пред портите на града, без никой в Камнипол да разбере и без това да промени драстично нещата. Обсадата, която сами си бяха спретнали, не беше по силите и на най-големия им враг. Все едно любимото ти куче полудява бавно, хапе се до смърт, а ти го гледаш безсилен в хватката на скръб и ужас. Така се чувстваше Досън.

Алан Клин се изкашля зад него. Миркус Шоут, комуто оригиналност по принцип липсваше, направи същото. Досън се обърна към своите съветници. Патриоти, които хората мислеха за предатели. Естин Серсилиан беше мъртъв, посечен на улицата. Одерд Мастелин изглеждаше смален, уморен, умърлушен. От живите единствено лорд Баниен не беше с тях. Сутринта бе тръгнал с десетина мъже да спаси каквото може от своята къща, която бе изгоряла през нощта.

— Не можем да продължаваме по този начин — каза Клин.

— Знам.

На улицата долу трябваше да има мъже и жени, кучета и деца. Слугини трябваше да прибират дрехите на господарите си от градската пералня. Коне трябваше да теглят каруци с ряпа и моркови към пазарния площад. Вместо това по улицата обикаляха въоръжени мъже с уморени очи. Негови мъже, а също на Клин и Баниен. Над къщата се вееше и знамето на Астер, знак за лоялност, който с всеки ден значеше все по-малко.

— Ако държахме крал Лечан — каза Мастелин, — можехме да твърдим, че сме легитимните защитници на трона. Защото държим в плен врага на короната.

— Сигурни ли сме, че не е убит? — попита Миркус Шоут.

Клин се изсмя ниско и злостно и каза:

— Не сме сигурни дали някой го храни. Може да е ритнал камбаната от глад.

— Тогава трябва да се предадем — каза Шоут.

— Не и на Палиако, никога — каза Досън. — Ако ще оставяме оръжията, трябва да е в краката на принца. Иначе всичко, което говорят за нас, ще излезе истина.

— Мисля, че подценяваш онова, което говорят за нас — каза Клин. — А и едва ли има значение. Ако не намерим Палиако или принца, на кого ще се предадем? На Даскелин? На Брут? Или на някой от другите, първия, когото срещнем на улицата? Никой от тях не може да ни гарантира опрощение, никой.

— А защо те да не се предадат на нас? — попита намусено Шоут.

— Защото печелят — каза Клин и в гласа му прозвуча отчаяние.

— Ами свещениците? — каза Досън. — Открихме ли някой от тях?

— Само няколко — каза Клин. — От висшия им свещеник няма и следа.

— И заловените къде са? — попита Мастелин.

— На дъното на Прореза — отговори Клин. — Хвърлихме ги от моста. Но преди това си поговорих с един от тях. Чух интересни неща.

— Не ми пука какво казват свинете, когато грухтят — прекъсна го Досън, но Клин въпреки това продължи:

— Каза, че Палиако ръководел цялата битка от тайна кула в Кралски шпил. И че имал някаква магическа защита. Остриетата минавали през него като през мъгла.

— Глупости — каза Досън. — Когато резнах свещеника, острието ми потъна в плът.

Клин поклати глава. Гласът му стана още по-глух:

— Каза, че Палиако бил планирал всичко това. Че било етап от чистката, която започнала с Фелдин Маас, и само той знаел колко надълбоко е стигнало разложението. Че сраженията сега са негово дело, слагал гореща кърпа върху раната, за да изтегли гнойта. — Замълча за момент. — Гнойта сме ние, в случай че метафората ви е убягнала.

Някой долу на улицата извика и неколцина мъже хукнаха към ъгъла с извадени мечове. Досън проточи врат да види какво става, но сградите му пречеха. Уж беше нависоко, уж виждаше много, но пак не беше достатъчно.

— Не го вярваш — каза той.

— Не знам — отвърна Клин. — Тогава не му повярвах, но дори в най-налудничавите истории има зрънце истина. Палиако знаеше, че ще ударим.

— На мен ми се стори изненадан — каза Досън.

— Може би не е очаквал ти да поведеш удара — каза Клин. — Но вече знае. Може би всичко е било стъкмено така, че Палиако да разбере кои са срещу него. Щото така се получи, нали?

Пот се стичаше по гърба на Досън, ръкавите лепнеха по кожата му. Крясъците на улицата ставаха по-силни, придружаваше ги трясък на стомана. Клин не обърна внимание и на това, както беше пренебрегнал Досън преди малко.

— Аз не вярвам, че Палиако се е превърнал в могъщ хитрец, който става на мъгла и чете мислите на своите поданици. Но има хора, които го вярват, Калиам. Доста хора.

— Идиоти винаги има — каза Досън. Група сражаващи се мъже отстъпиха иззад ъгъла право към двора на Клин. — А щом говориш с тях, значи си същият идиот. По дяволите, връщат се. Дай сигнал за отбрана.

— Какъв е смисълът? — попита Клин.

— Смисълът е да не ни убият — отговори бавно Досън, натъртваше на всяка дума.

Клин само се усмихна и каза:

— Всички рано или късно умират. И аз ще умра, но поне няма да е в онези проклети тресавища.

Барабаните най-сетне гръмнаха в сигнала за отбрана. Мъжете, които се бяха оттеглили да починат, наизлязоха от ограденото със стени имение на Клин и притиснаха врага назад към барикадите, които Досън бе наредил да издигнат. Барикади, които очевидно трябваше да изтегли още назад. Без Баниен нямаше достатъчно хора да удържи всички улици около къщата на Клин. А само бог знаеше кога ще се върне Баниен.

И дали изобщо ще се върне.

Вътре къщата на Клин беше откровено грозна. Като Исандриан, Маас и цялата им кохорта млади бунтари, и Клин нямаше никакъв усет за старата естетика. В дома му нямаше чисти линии. Нямаше аскетизъм, нито достойнство, нито тежест. Нито помен от красотата на класическата архитектура. Вместо това касите на вратите крещяха с безвкусна и претрупана дърворезба — маймуни вдигат жаби, жаби носят лъвове на гърбовете си, лъвове посягат с нокти към чапли с разперени криле. Същото беше и по трегерите. Гоблените бяха твърде ярки и с ресни по края като лигите на човек със силен зъбобол. Дори подът не беше оставен на мира, не, всяко парченце и кьоше беше облицовано с шарени камъчета и цветно стъкло.

В малката стая, където ги беше настанил домакинът, Клара беше като скъпоценен камък сред купчина чакъл. Леглото заемаше почти цялата стая, но тя седеше на него като на канапе с най-фина копринена тапицерия. В къщата беше адски горещо, не отваряха прозорците заради дима от пожарите и Клара бродираше на малкото светлина, която влизаше през открехнатите капаци. Паяжината от розови, жълти и зелени конци се стремеше към образ, който Досън все още не успяваше да съзре. Понякога си мислеше, че Клара нарочно усложнява бродериите си, заплита ги като мозайка, която да подреди по правила и ред, известни единствено на нея. А накрая всичко добиваше съвършен смисъл. И изящество.

— Не би трябвало да си тук — каза тя, без да вдига поглед. — Чувствам се виновна, че ти отвличам вниманието.

— А ако ти кажа, че дойдох да търся Джори?

Тя се усмихна. Притежаваше таланта да изглежда доволна, без да прикрива умората си.

— Бих те попитала защо не го търсиш в неговата стая или в казармите.

— Канех се — каза Досън. — Но ми отвлякоха вниманието.

Клара остави бродерията и потупа матрака до себе си. Матракът беше твърде мек, разбира се, точно като собственика си. Клин беше слаб по характер открай време, мекушав.

— Нека го чуя още веднъж — каза Досън. — Какво стана, когато Фелиа Маас умря?

— Ами, както помниш, бяхме в гостната — ти, Джори, Гедер и онзи негов свещеник. А бедната Фелиа беше страшно притеснена. Когато Палиако започна да разказва какви ги е надробил Фелдин, бедничката буквално се срина…

Разказа отново цялата история, за пореден път. Измисленият претекст да отидат в къщата на Маас, как се бяха вмъкнали в кабинета му с помощта на Басрахип. После писмата, които уличаваха Маас в заговор, и за появата на самия Маас. За смъртта на Фелиа.

И след това как Винсен Коу се беше опитал да спре барона и хората му в коридора пред кабинета, докато Басрахип, свещеникът козар, внушаваше на Маас да се откаже. Досън се опита да си го представи, но не можа. Беше се дуелирал с Фелдин Маас неведнъж. Не можеше да си го представи как губи кураж. Как хвърля меча си и превива коляно.

— Имат някаква зла магия — каза той. — Магия, която пречупва хората. Пречупила е Маас, пречупи и мъжете във форта при моста Сереф. А сега пречупва и Клин. Усещам го как се предава. Говорил е с тях и огънят в него е загаснал, точно както стана и при другите.

— Сигурен ли си, че причината не е в сраженията и непоносимата жега? — попита Клара. — Човешкият дух се пречупва и без магия. Светът е достатъчен за тази цел.

Имаше истина в думите ѝ, истина която не му харесваше, но я имаше, търпелива и неумолима. Изтощението, което сгърбваше раменете му, не идваше само от проточилите се сражения. Нито от страха и объркването. Идваше и от скръб. Досън беше дал всичко от себе си за кралството. Изпълнил беше дълга си, такъв какъвто го виждаше, изправил се бе срещу дребните късогледи мъже, които искаха да променят естествения ред. Само ако Симеон беше поживял още няколко години, колкото да предаде трона на Астер без междинно регентство…

Клара го хвана за ръката и той се опита да събере малко надежда и каза:

— Скестинин сигурно вече е наближил Камнипол. Придвижи ли хората си на юг, ще отвори портите. В момента силите са изравнени, но той може да наклони везните.

— Във ваша полза?

— Ако разчитахме само на Бариат, който е под негово командване, по-скоро — не. Но не забравяй Сабиха. Сега сме роднини със Скестинин. Ако доведе подкрепления, нещата ще се обърнат. И ще ви изведем двете с момичето от града. И Джори, ако се съгласи.

— Ами ти?

Барабаните гръмнаха с дълбок кух звук и Клара потрепери. Зов за отбрана, отново. Нова вражеска вълна, придошла да подрони силата му. Идваха все по-често. Не за да спечелят, а за да тормозят хората на Досън, да ги държат на тръни, без сън. Обсада в обсадата.

— Трябва да отида — каза той. — Съжалявам, че светът стигна дотук, любов моя. Ти заслужаваш по-добро отношение от страна на съдбата.

— Колко витиевато — каза тя, уж на шега, но не съвсем. — Ласкател си ми ти.

— А ти си достойна за ласкателства — каза той и се надигна от леглото.

Докато излезе на улицата, хората му вече бяха отблъснали поредната атака. Уличната настилка се беше напекла от слънцето. Дори след залез паветата щяха да излъчват топлината с часове. При други обстоятелства по това време Досън би тръгнал към „Великата мечка“ за вечер с охладено вино, поетически състезания и реторично надприказване. При други обстоятелства, в други години, лятото нямаше да е толкова горещо.

В градините около къщата бяха опънати палатки, имаше и отбранителни съоръжения, точно като на военна кампания. Всичко беше отъпкано. Розите бяха отрязани, за да се отвори място, а от голямата беседка, обвита доскоро с лози, беше останала само основата, другото беше заминало към уличните барикади. Мъжете спяха на походни легла, мокри от пот в жегата, или се тълпяха край коритото с вода. Лицата им бяха мръсни и намръщени, движенията им — напрегнати. От всички и всичко лъхаше на поражение — дори от начина, по който загребваха вода с тенекиените канчета или си кимаха.

Това не беше съвсем вярно, разбира се — че са победени. В други къщи и по други площади имаше други мъже, мъже, взели противниковата страна, които смятаха себе си за победени, които страдаха от жегата и умората по същия начин, които виждаха пресните рани на своя град и страдаха заради тях не по-малко от Досън. Нямаше причина неговите хора да увесват глави. Докато се държаха, битката не беше загубена.

Досън обходи периметъра заедно с дежурния капитан. Бяха струпали барикадите на разстояние три-четири пресечки от градската къща на Клин, обявявайки тази територия за своя, но честите атаки гризяха неправилния ръб по краищата, както прилив отмива крепостната стена на пясъчен замък. Барикадите бяха изгубили от височината и здравината си, другаде от тях бяха останали само отломки, купчини боклук, които не биха могли да спрат противника.

— Не можем да удържим старите позиции, милорд — каза капитанът. — Мъжете засега си мълчат, но са наясно с това. И понеже са наясно, не горят от ентусиазъм да запушват пробойните. Трябва да изтеглим отбранителните линии и да намалим защитните точки с две-три.

— А атаката? — попита Досън.

— Простете, милорд?

— Атаката. Крайно време е ние да атакуваме.

Капитанът изду устни, обмисляйки въпроса.

— Имаме издирвачески патрули по улиците. Четири, които се редуват и търсят принца и лорд-регента. И онези свещеници, за които настояхте.

— Това не е достатъчно — каза Досън. — Седим тук като престъпници, които чакат палача. Мъжете ни имат нужда от слава. Изтеглете барикадите назад и сложете стрелци по покривите на новите позиции. Искам тази нощ хората да се наспят. Утре сутрин атакуваме врага.

— Да, милорд — каза капитанът, но в гласа му не се долавяше ентусиазъм. След кратко колебание добави: — Лорд Калиам, за кой враг говорим?

— Палиако и неговите кешетски еретици — каза Досън.

— Да, но… точно тях още не сме ги намерили. Излиза, че ще се сражаваме срещу хората на Терниган или на Даскелин, или друг някой, а това променя нещата. Не знам дали ще се получи добре.

Досън ясно долови колебанието в гласа му, в грижливия подбор на думите.

— Те ни атакуват постоянно — каза той. — А ние поемаме ударите с подвита опашка. Битки не се водят така.

— Не, сър. Тоест, да, не се водят така. Но те не са врагът. Повечето от нас имат познати сред тях, приятели дори. Служили сме заедно. Били сме се рамо до рамо, много от тях са участвали в последната кампания под ваше командване. Не е същото като да поемем в поход срещу Астерилхолд или Саракал. Става въпрос за антийци, наши хора. Не е същото.

— Сега те са слуги на свещениците — каза Досън. — Мозъците им са промити.

— Да, милорд. Но човек лесно забравя това, като види насреща си другар, който му е спасил живота в Астерилхолд примерно. Не е като онези мъже да са ни навредили с нещо, лично тоест. Те просто изпълняват заповедите на своите лордове, сър.

„Точно като нас“ — увисна неизречено във въздуха. Досън чу предупреждението в думите. Не само надеждата крееше, а и лоялността. Славата на битката има нужда от враг, когото мразиш, а освен свещениците и Палиако такъв не беше наличен, за Досън дори. Запита се дали и другите — Терниган, Даскелин, Брут — имат същия проблем. Надяваше се, че имат.

— Благодаря ти за откровеността — каза отсечено Досън. — Хайде да преместим и укрепим барикадите. Ако успеем да защитим позициите с по-малко хора, ще заделим повече за патрулите, нали?

— Да, милорд. Вярвам, че ще се справим.

Слънцето пълзеше бавно по гигантската небесна арка. Досън откри, че го мрази. И него, и всички звезди, които се криеха зад полите му. Кралски шпил улови за миг блясъка му, грейна като светкавица, която не угасва. Лесно можеше да си представи как Палиако клечи някъде там, в тайните си стаи високо в кулите на замъка, и гледа надолу към Досън и града. Там трябваше да отиде Досън. Ако успееха да организират една последна атака, целта ѝ трябваше да е тази — да измъкнат Палиако от Кралски шпил. Да го свалят от Разсечения трон и да сложат на него Астер. Макар и невръстно, момчето щеше да е по-добър крал от Палиако…

Силен глас разсече въздуха. Отекна в стените на сградите и ехото замаза думите, но тембърът му беше познат. Досън хукна със свит стомах към новите барикади, които хората му бяха започнали да издигат. Половината влачеха дънери, маси и преобърнати каруци, за да изградят отбранителна линия срещу своите съграждани, другата половина стояха мълчаливи с ръце на лъковете и мечовете, готови да отблъснат поредната атака.

Но атака не дойде. Нямаше сблъсък. Нямаше оръжия.

Обсадна кула върху големи дървени колелета, бутана от отряд роби, се беше появила на площада, от който хората на Досън току-що се бяха изтеглили. Петдесетина мечоносци, ако не и повече, маршируваха от двете ѝ страни, но сякаш не се канеха да нападнат. На върха на обсадната кула, почти на височината на покривите, имаше будка с дебели дървени стени. Но вместо опънати на тетивите стрели от прозореца ѝ стърчеше сивият конус на рупор. Думите, които се търкаляха бумтящо от него, бяха с дълбокия силен глас на Басрахип, висшия свещеник на паешката богиня.

Кукловодът на Гедер.

— Чуйте гласа ми — викаше той. — Вие вече сте загубили. Няма смисъл да се биете. Не можете да спечелите. Чуйте гласа ми…