Кралска кръв

Ситрин

— Спешно трябва да се изкъпеш — каза Сандр и побутна с крак Чарлит Скорна. И след миг добави: — И аз спешно трябва да се изкъпя.

— Аз пък мисля, че една баня ще дойде добре на всички ни — каза Кари. — Баня и свястно ядене. Плюс една буря с хубав дъжд.

Ситрин клечеше в дъното на фургона с паница ечемичена яхния в ръце. Беше излязла от подземното скривалище по пладне и дори след дългия преход до Жълтата къща слънцето ѝ се струваше твърде ярко. Дванайсет дни в мрак. И сигурно предстояха още.

— Е, добрата новина е, че намерихме твоя висш свещеник — рече Кари. — Лошата е, че се е окопал насред армия и не допуска никого до себе си. Мислех си дали да не му предам писмо, но реших първо да те питам.

Ситрин се намръщи. Истината бе, че се двоумеше. Ако я бяха попитали вчера или преди седмица, би отговорила, че е готова да си отреже пръст на крака срещу топло легло, хубава храна и пет часа в градската баня. Стоеше под земята заради Гедер и Астер — излезеха ли те, щеше да излезе и тя, — а как мразеше само онова място… Ненавиждаше го. Но когато моментът настъпеше, Гедер щеше пак да стане лорд-регент Палиако. Астер щеше да е принц и крал. Всичко щеше да се промени.

Бяха я пратили тук да проучи Антеа във връзка с войната ѝ срещу Астерилхолд. Сега тя се криеше с двамата най-високопоставени мъже на империята, днес и в обозримото бъдеще. Научила бе, че Гедер Палиако е нескопосан и дори комичен млад мъж, който обича да чете книги с измишльотини. Че Астер не знае да се надплюва — сега, благодарение на нея, вече знаеше. Виждаше, че двамата държат един на друг, станала бе свидетел на веселите им изблици. Усетила бе и осезаемата им, споделена тъга, която никой от двамата не би признал и за която едва ли си даваха сметка. Когато се надигнеха от подземния си гроб, Астер и Палиако щяха да я зарежат и шансът ѝ да научи повече за тях щеше да изчезне.

— Ще говоря с Гедер за това — каза Ситрин и обра с пръсти последните зрънца ечемик от паницата. — Нещо друго?

— Обичайният човешки пейзаж от лъжи и простотия — каза Кари. — Ти знаеш ли, че Гедер командва духовете на мъртвите и че нощем призраци обикалят улиците и убиват враговете му?

— Не го е споменавал — отвърна Ситрин. — Добре че ми каза. Е, хубаво. Ако това е всичко…

— Ами — каза Микел и се ухили, — в интерес на истината…

Ситрин вдигна вежди.

— Ето пак. Постоянно го правиш — намеси се Чарлит Скорна. — Точно това имах предвид, когато спорехме за „Трагедията на Тарск“. Вечно правиш паузи за ефект.

— Защото имат ефект.

— Да бе! — Чарлит тръсна глава. — Удължават диалога и дразнят публиката, това им е ефектът. — И замери Микел с камъче.

— В интерес на истината?… — подсказа му Ситрин.

— В интерес на истината — подхвана с известно смущение Микел, — открих къде се крие твоят Парин Кларк. Окопал се е в една къща за гости у Канл Даскелин, доста предвидливо, защото странноприемницата, в която бяхте отседнали, е изгоряла.

— Изгоряла?! — възкликна Ситрин.

— На четвъртата нощ след началото на размириците — каза Кари.

— Дрехите ми бяха там — каза Ситрин.

— Както и дванайсет нещастници — подхвърли Сандр. — Сред които две деца.

Ситрин го погледна замислено. Преди време, не много отдавна, двамата за малко да станат любовници. Сега Ситрин можеше само да благодари на боговете за благоразумието си.

— Да — каза тя. — Аз съм едно глупаво дребнаво момиче. Мъчно ми е, че онези хора са загинали, но какво ще правя без дрехи, мамка му? Има ли начин да се свържете с Парин, или и него го охраняват като свещеника?

— Не се среща с непознати — каза Микел.

— Аха — каза тя. — Ясно. Дайте ми нещо за писане.

Съобщението беше кратко и кодирано с шифъра на банката: „Имам достъп до лорд-регента и принц Астер. Какви въпроси да задам? Отговорете по същия пратеник.“ Замисли се дали да не добави нещо за укритието им, но реши да не го прави. Ако Парин искаше да се срещне с Гедер и Астер, нека потърси нея.

Това беше един от най-важните уроци в света на финансите. Ключът към богатство и влияние беше много лесен на теория и изключително труден на практика — ключът беше да си по средата, да си посредник. Нарин например беше студен остров с малко обработваема земя и оскъдни ресурси, но теченията на Океаново море го поставяха между Фар Сирамис и останалата част от материка. И това му осигуряваше благоденствие. Сега Ситрин се беше озовала в позицията на остров Нарин, макар и за кратко. Колкото по-дълго се задържеше в позицията на посредник, толкова по-голяма полза щеше да извлече.

— Добре — каза тя и даде писмото на Микел. — Ще се върна за отговора при първа възможност.

— Как вървят нещата в подземното ви царство? — попита Кари.

— В страх и скука. Нямат търпение да се махнат оттам. Позволяваме на Астер да изпълзи до изхода и да постои малко на дневна светлина. Това сякаш помага донякъде.

— Добре. Надявам се, че когато това приключи, лорд-регентът ще си спомни кой му е спасил кожата. Гемите от гиздилата на принца са на свършване.

— Сериозно?

— С един зрял портокал мога да купя повече, отколкото с една перла — каза Кари. — Половината град вече гладува. Ако всичко това не приключи скоро, по един или друг начин, хората ще започнат да мрат като мухи. И то не лордове и благородници, паднали в битки на честта.

Поприказваха още малко, после Ситрин нарами чувал с четири меха вино, малка пита твърдо сирене, шише вода, два самуна стар хляб и две шепи сушени череши от миналогодишната реколта, твърди като камъчета. Излезе от фургона и спря за миг, загледана към Прореза. Въздухът трептеше в мараня, отсрещният бряг на дълбокия каньон сивееше. Пожарите бяха угасени, но нямаше гаранция, че през нощта не ще пламнат нови.

Тя беше тук отскоро, но за краткия период на престоя ѝ Камнипол се беше превърнал от сърцето на могъща империя в град на белезите. Бележеха го опожарените сгради, мрачните лица на хората, с които се разминаваше по улиците, празните пазарища и бандите мечоносци, които кръстосваха града като вълчи глутници. Тя вървеше бързо и с наведена глава. Не беше достатъчно първокръвна, за да я сбъркат с някой от управляващата каста, но за слугиня можеше да мине. По улиците имаше достатъчно представители на нисшите прослойки и присъствието ѝ не би трябвало да предизвиква въпроси.

По пътя до склада и подземното скривалище се сдоби с компания — близо половин миля трима мъже я следваха от разстояние, подвикваха ѝ цинизми и неприлични предложения. Тя вървеше упорито, забила поглед в паважа. Повтаряше си, че това е добър знак, защото точно така биха реагирали мъжете при вида на слугинче, което върви само по улиците, но все пак въздъхна облекчено, когато тримата изгубиха интерес и се махнаха.

Когато стигна до склада, спря и се огледа. Нямаше никого. После, както обикновено, върза въже за глезена си и пропълзя през дупката. Другите не бяха дошли с нея, затова не си направи труда да използва кошницата — провизиите вече бяха прибрани в чувала.

Когато за пръв път пропълзя през тъмния проход, той ѝ се бе сторил безкраен. Сега дори не усети кога стигна до края му. Завари Гедер и Астер седнали един до друг в подземната градина — чертаеха нещо в прахта на слабата светлина на единствената им свещ.

— През цялото време ли е горяла, откакто излязох? — попита тя.

Гедер и Астер се спогледаха заговорнически. Ситрин въздъхна, обърна се да издърпа въжето с чувала и каза през рамо:

— Ще догори и ще останем без светлина. А нови свещи ще мога да взема най-рано утре.

— Дали ще е тъмно сега или по-късно, няма голяма разлика — каза Астер.

— Разликата е, че ако загасим свещта сега, мракът ще ни е по избор — възрази Ситрин. — А не по принуда. На какво играете?

— Гедер ми показваше Кутията на Морад — каза Астер.

— Открих я в една книга — поясни Гедер. — Свързана е с последната война.

— Имали сме последна война? — попита Ситрин и прибра зад ухото си кичур мазна коса. — Някои хора май още не са разбрали, че е свършила.

— Имах предвид драконите — каза Гедер. — Ето, виж.

Ситрин седна до тях, а Гедер почна пак да чертае загадката. Морад беше една точка в центъра, другите от люпилото му — вляво и вдясно от него. Три камъчета обозначаваха възможните скривалища на Дракис Гръмовран — Огнефорт, Матер и Речна пещера. Имаше правила за ходовете и реда на придвижване на драконите, целта беше Морад да провери и трите скривалища, като едновременно с това блокира пътя на другите дракони.

— Ами ако Гръмовран е в първото? — попита Ситрин.

— Не, невъзможно е да го намериш — каза Гедер. — Целта е просто да провериш и трите скривалища.

— Ами ако… — Астер посегна към импровизираната дъска и пробва поредица ходове, която не постигна нищо. Ситрин ги остави да си блъскат главите и се зае да извади нещата от чувала. Подреждаше ги на места, където лесно да ги намери опипом. Свещта нямаше да гори още дълго, най-много до мръкване. Не че денят и нощта значеха нещо в подземния мрак.

Вечеряха на тъмно, после Астер пропълзя през тунела да погледа залеза над порутения склад. Ситрин седеше с гръб към стената с мях в ръце. Не виждаше Гедер, но знаеше, че е някъде вдясно от нея.

— Мислиш ли, че наистина са мъртви? Всичките? — попита тя.

— Кои? Драконите? Естествено.

— Преди да дойда тук, бях в Карс и ходих да видя Гробницата. Заведе ме един тип, който твърдеше, че Гръмовран приспивал цели люпила и ги скривал зад вражеските линии, така че, като се събудят, да ударят врага в гръб.

— Чел съм за това — каза Гедер. — Както и че Гръмовран имал кораби, с които превозвал хора по въздуха. Корабите имали гръбнаци от стомана и копия, дълги колкото цяла улица. С тях хората се сражавали срещу драконите.

— И победили ли са?

— Едва ли. И да са победили, не го пише в никоя от книгите, които съм чел.

— Като малка си представях как яздя дракони. Че си имам приятел дракон, който ще ме отнесе далеч от Ванаи и всички, които познавам. От всички и всичко. Представях си как драконът ми се подчинява и изпълнява всяко мое желание. А после… — Ситрин се изсмя и поклати глава, макар че никой не можеше да я види.

— Какво? — попита Гедер.

— После се оказа, че драконът са парите — каза тя. — Парите, договорите и лихварството ми позволиха да летя. Кой да помисли, че това съм имала предвид, когато съм си мечтала за дракони.

— На мен ми се струва логично — каза Гедер. — Тоест, парите също са само символ, или средство. Дракони, злато или да яхнеш коня с армия зад гърба си и корона на главата… едно и също е. Средства по пътя към властта. Мечтала си си за власт.

Ситрин помълча, замислена над думите му, после попита:

— Ти искал ли си власт?

— Да — каза Гедер. Ситрин го чу как се размърдва в мрака. — Исках да накажа всички, които ми се подиграваха. Исках мъст за всяко преживяно унижение.

— А сега, когато имаш най-голямата власт в кралството, живееш в катакомби, които вонят на котешка пикня, и ядеш онова, което една пътуваща театрална трупа успее да ти набави — каза Ситрин. — Планът ти май не върви много добре.

— Това тук не е унижение.

— Не е ли?

— Да, не е. А и няма да е вечно. Няма да умрем тук. Хората, които започнаха размириците, ще си платят. — Каза го спокойно и с увереност. Не се хвалеше, просто изричаше онова, което виждаше в бъдещето. — Хм. Онзи тип, който те е завел да видиш Гробницата? Кой беше?

— Синът на Коме Медеан — каза Ситрин и надигна отново меха. — Не му е лесно на Коме, така мисля. Изградил е банката от малка компания, която дядо му основал навремето, и я превърнал в гигантска мрежа, която покрива целия свят. Добре де, голяма част от света. А после се оказва, че синът му няма и грам усет към финансовото дело.

Смехът на Гедер беше топъл, богат и злобен някак, сякаш му беше приятно, че Ситрин се е изказала по този начин за сина на Медеан.

— Дъщеря му е умна обаче — каза тя. — Омъжена е за Парин Кларк. Ако Коме иска банката му да процъфтява и при следващото поколение, трябва да я завещае на нея.

Тих стържещ звук оповести завръщането на принца. Няколко камъчета се търкулнаха на пода.

— Как беше навън? — попита Гедер.

— Имаше светлина — каза Астер. — И чух някакви мъже на пътя. Изглеждаха ядосани за нещо.

— Видяха ли те?

— Не, разбира се — отвърна Астер и Ситрин чу усмивката в гласа му. — Аз съм принцът на призраците. Никой не може да ме види.

Нощта беше по-студена от предишните, макар че това не личеше по равномерното дълбоко дишане на Астер. Виното беше притъпило тревогите ѝ, но Ситрин не го беше изпила всичкото. Последният мях лежеше на земята току извън обсега ѝ. Легнала до Гедер, Ситрин се чудеше дали да не протегне ръка и да го вземе. Но самият факт, че тази мисъл я измъчва, беше силен аргумент да не посяга.

Отлично знаеше, че комбинацията от принудително бездействие и страх е почти сигурна гаранция, че няма да спре навреме. В пристъп на откровеност си призна, че заради виното е пропуснала не една и две възможности да измъкне още информация от Гедер и Астер. От друга страна, безсънието също не беше печеливша стратегия — влияеше зле на концентрацията и ясния ум. Важно бе да открие златната среда, да намери начин да успокои нервите си, без мозъкът ѝ да омекне. Определено не искаше да остарее като поредния мършав пияница с кървясали очи, който не излиза от кръчмата. Знаеше, че често не намира сили да устои на алкохолното изкушение, затова лежеше в мрака и не посягаше към меха.

Гедер се обърна на хълбок, ръката му се преметна през корема ѝ, лицето му — забито между рамото ѝ и пода. Поне беше топъл, ако не друго, а устата му не вонеше по-зле от нейната. По дишането му личеше, че само се преструва на заспал, и това накара Ситрин да се подсмихне. Мина известно време, докато Гедер събере кураж, но накрая все пак хвана в шепа едната ѝ гърда.

Ситрин затвори очи и се замисли какво трябва да направи. Нещо повече, какво иска да направи. Астер вече беше доказал, че спи дълбоко и не го смущават нито светлината на свещта, нито разговорите и дори смехът им. Но какъв беше протоколът за секс с крал? Или с лорд-регент? Би могла да му откаже и той най-вероятно би приел отказа, затрупвайки я с извинения, че се е натрапил. Така според нея би реагирал Гедер. Ако решеше да реагира като лорд-регент Палиако обаче… Би било интересно да разбере коя от ролите си би избрал в случая, но цената за задоволеното ѝ любопитство можеше да се окаже неприятна.

Забеляза, че се е задъхала, което я изненада, и по-важното — лиши я от опцията да се престори на заспала. Не беше възможно да го иска, нали? Или беше? Имала бе само един любовник досега, но отлично помнеше реакцията си на ласките му — горе-долу същата като сега. Вгледа се в себе си, в тялото си. Тежестта и топлината, които откри там, я изненадаха. Ръката на Гедер върху корема ѝ се спускаше много бавно надолу. Ситрин откри, че се дразни, но не от неудобство или погнуса, а от нетърпение заради колебливостта му. Или щеше да го прави това нещо, или не — болезнената му нерешителност я вбесяваше. Какво, ще се престори, че ръката му случайно се е озовала там? „Опа, това пък как е станало?“

Смехът ѝ изби неволно. Гедер застина напълно неподвижен, като котка, която се промъква в мрака и спира уплашена.

Това беше лоша идея. Откъдето и да я погледнеш, беше ужасна — безотговорен тромав импулс, на който трябваше да се сложи край. Редно беше да се обърне и да му го каже и с малко късмет двамата да сключат примирие след неосъществилата се катастрофа. Размърда се и тялото ѝ по своя воля се намести към ръката му. Отвори уста да му обясни, но се разсея и вместо това го целуна.

„О, боже — помисли си, когато първоначалният шок избледня и устата му омекна под нейната. — Това изобщо не мина добре.“

Той я прегърна, дишаше накъсано. Трепереше целият.

— Аз… — прошепна той. — За пръв път ми е…

— Спокойно — каза тя. — На мен не ми е.

— Ситрин!

Шепот като късане на хартия. Ситрин се измъкна от прегръдките на сън толкова дълбок, че не помнеше къде е, нито защо тъмното си остана тъмно дори след като отвори очи.

— Гедер?

— Ситрин, аз съм!

Не беше Гедер. Нито Астер.

— Хорнет?

— Имаш ли свещ? — попит актьорът. — Наближава полунощ, а аз не се сетих да донеса.

— Не, нямам — каза тя и се надигна. Мили боже, къде се беше дянала роклята ѝ? Опипа прашния под около себе си, но не намери нищо. Сетне Гедер откри ръката ѝ и бутна към нея топка познат плат. — Не, последната догоря вчера, докато драконите търсеха Дракис Гръмовран. Защо шепнем?

Използва паузата да навлече роклята през главата си.

— Ами не знам — каза Хорнет. — Просто мястото е такова, предразполага към шепнене.

— Ние си говорим нормално тук — каза Ситрин.

— Да — потвърди Гедер.

Астер се изкиска някъде вляво от нея. Ситрин напъха ръце в ръкавите. Така. Вече изглеждаше прилично.

— Дойдох да ви повикам — каза Хорнет. — Излизайте. Свърши се.

— Какво е свършило? — попита Гедер.

— Битката за Камнипол — отговори с театрален патос Хорнет. — Досън Калиам е в затвора, а съюзниците му се чудят на кого да прехвърлят вината и на кого да се извиняват.

— Калиам се е предал?

— Одерд Мастелин се обърнал срещу него. Нещо такова. Реших, че ще искате да знаете. Да се измъкнете от тая дупка и да се върнете на белия свят.

— Разбира се — каза Гедер и Ситрин долови сложните пластове в гласа му. Радост и съжаление. Съжаление за края на нещо. — На белия свят.