Кралска кръв

Клара

Новината за победата лъхна над Камнипол като топъл ветрец — уж нищо не се промени, а се промени всичко. Клара забелязваше промяната в десетки дребни неща. Пекарят размазваше по-щедро мед по кифличките, които му поръчваше. Модата на тъмните кожени наметала с възширока кройка, която тъкмо бе започнала да отмира, се възраждаше. Промени се и основната тема за разговор на жените от нейния кръг — преди се тревожеха, че благородните им съпрузи са далеч, сега се тревожеха, че ще се върнат преждевременно. Беше като да видиш как кората на зимно дърво се изпълва с пролетни сокове още преди да е излязло първото листо.

Вести пристигаха ежедневно, някои достоверни, други — по-скоро слухове. Армиите превзели Калтфел, не, отблъснати били. Някакъв войник видял призрака на Симеон насред мелето, или крачещ по бойното поле, или пък застанал до лорд-маршала. Клара и преди беше чакала у дома, докато мъжете се сражават на бойното поле, но тази упорита мълва за духовете на мъртвите беше нещо ново. Започваше да се чуди дали и във военните слухове няма мода като във всичко останало. Погледнато от този ъгъл, не виждаше причина защо и при слуховете да не е така.

Писмата от Досън обаче будеха у нея тревога.

Пристигаха два пъти седмично, почти без пропуск, достатъчно често, но не толкова регулярно, че редките закъснения да я тревожат. Досън беше пестелив с фактите — тя беше негова съпруга, да, но не беше член на военния съвет все пак, — наблягаше повече на общи неща и лични впечатления. И с всяка следваща победа май ставаше все по-гневен. Често се разпростираше върху политическите и роднински връзки на Антеа с Астерилхолд: кралствата били като дърлещи се братя. Колкото до чужденците, мнението му за тях беше по-непримиримо отвсякога. Клара имаше чувството, че съпругът ѝ пише тези писма повече на себе си, отколкото на нея. Може би призракът на Симеон наистина яздеше с него, пък макар и метафорично.

Другата значима промяна в дворцовия живот беше растящата популярност на регентските свещеници. Когато Палиако построи храм на богинята, за да отпразнува победата си над Маас, това породи сред знатта нездраво любопитство. По-късно, след като Гедер стана регент, дворяните започнаха често-често да посещават храма, с надеждата да се подмажат на регента и да изкрънкат някоя услуга. Но дори извън това интересът към храма сам по себе си, изглежда, растеше. Клара не беше сигурна какво да мисли за всичко това, а и не смееше да ходи в храма, без да е говорила предварително с Досън. По-безопасно бе да чуе мнението му по въпроса и чак след това да прецени дали разширяването на религиозните ѝ хоризонти си струва усилието.

Сега, когато пътят към Калтфел беше отворен, а армиите на Астерилхолд се мъчеха да изгазят от тресавищата на юг, Клара очакваше Досън да се завърне у дома преди края на лятото. И дори по-скоро, ако се стигнеше до решение неизбежните мирни преговори да се проведат в Камнипол. Преди това обаче Клара имаше да сключи едно свое примирие.

Бракът се беше отразил добре на Елисия. Клара никога не би го признала на глас, но преди да се омъжи, дъщеря ѝ растеше слабичка, с остро лице и тесен ханш. Истината бе, че Елисия Калиам не беше от най-кротките момичета, меко казано. Като всички, които живееха в кралския двор — мъже и жени, момчета и момичета, — Елисия си имаше свой кръг, преди да се задоми, и го управляваше безмилостно. Сега дъщеря ѝ беше Анерин, съпруга на Горман Анерин. Лицето и гръдта ѝ бяха придобили мекота и момичето най-сетне беше заприличало на майка си. Ханшът ѝ се беше разширил — и слава богу, иначе раждането на сина ѝ щеше да е още по-кошмарно. От тялото ѝ се излъчваха увереност и лекота.

Сабиха, за разлика от нея, изглеждаше дори по-предпазлива след венчавката си с Джори, отколкото преди нея.

Трите седяха в лятната градина под сянката на гигантската каталпа. Клара, Елисия и Сабиха. Дъщерята, която Клара беше загубила, и дъщерята, с която се беше сдобила. Двете момичета… е, жени всъщност… се гледаха през масата с крехка любезност, красноречив знак за размера на пропастта, зейнала между тях. Откъм изкуственото езерце зад розовите храсти малкият Корл Анерин, който скоро щеше да навърши пет годинки, изпищя радостно и гувернантката му изшътка да не вдига шум.

— Разболях се от същото ужасно стомашно разстройство точно преди тринайсетия си рожден ден — каза Сабиха. — Още го помня. Мислех, че ще умра.

— Ужасно е — кимна Клара. — Но ти, скъпа Елисия, изглежда, си се възстановила напълно. Жалко само, че пропусна сватбата, както и погребението след това. Има някакво странно равновесие в света, не мислите ли? Хубавите и лошите неща вървят по двойки.

— Божественото чувство за хумор, предполагам — каза Елисия. Гласът ѝ се беше променил едва доловимо. Прихванала беше съкратените гласни на източните покрайнини, където Антеа граничеше със Саракал. — Добре поне, че Корл не го хвана. Когато беше по-малък, хващаше всичко, а няма по-лошо от това хем ти да си болна, хем детето ти да е болно.

Нещо като усмивка трепна на устните на Сабиха.

— Сигурно, макар че аз няма как да знам.

— Така е — отвърна Елисия. — Но скоро ще разбереш, надявам се. Младоженци и прочие. Корл се роди няма и година след като се оженихме.

— При мен може и да се проточи — каза Сабиха. — Джори отсъства много, заради войната.

Елисия цъкна съчувствено с език, после вдигна рамене.

— Е, по-добре по-късно, отколкото по-рано.

Сабиха се засмя и кимна, сякаш не беше схванала завоалираната обида. Дори в погледа ѝ почти не пролича. Съпругата на Джори беше наистина впечатляваща, помисли си Клара, по свой собствен начин.

— О! — каза Клара. — Забравила съм си лулата. Честно, напоследък много започнах да забравям. И с мама стана така. Последните години от живота си се мотаеше из къщата, забравила за какво е тръгнала. И това я забавляваше, между другото, дори когато съвсем оглупя. Лулата беше ли при мен, когато бяхме в дневната, Сабиха?

— Май не. Може да е в кабинета ви. Искате ли да ида да я потърся?

— О, благодаря ти! Иначе току-виж слугите решили, че оглупявам. Веднага ще се възползват.

Сабиха стана и им кимна, сякаш никоя от трите не знаеше, че Клара я отпраща, за да остане насаме с дъщеря си. Веднага щом момичето влезе в къщата, Клара смъкна любезната си маска.

— Тя не ми е сестра — каза Елисия още преди Клара да си е отворила устата. — Не мога да повярвам, че си позволила на Джори да се ожени за нея. Сериозно, майко, къде ти е бил умът?

— Където и да ми е бил умът, сега тя е Калиам. Никой не печели нищо, когато я дразниш за старите ѝ грешки. А и можеше поне да се престориш, че наистина си била болна.

— Седмици наред се мъчех да защитя теб и татко пред съпруга си и неговото семейство. Знаеш ли как ни наричат? Приютът на Калиам за пропаднали момичета. Как, мислиш, се чувствам аз?

— Засрамена от съпруга си, несъмнено.

Елисия стисна зъби. Чу се силен писък, после и строгият глас на гувернантката. Лек ветрец разлюля розите. Имаха много пъпки, част вече бяха разцъфтели, бели и оранжеви. Клара винаги бе предпочитала трендафилите с простичките им цветове, а не големите кичести чаени рози, които се харесваха на всички останали. Вдиша дълбоко да овладее гнева си, после отново се обърна към Елисия.

— Семейството е най-важно, скъпа. Винаги ще има други, външни хора, които ще се опитват да ни скарат. Не ги виня. Кучетата лаят, хората клюкарстват. Но вътре, в семейството, не правим така.

— Тя е…

— Тя ще е майка на внуците ми, точно като теб, скъпа. Имала е лош късмет в миналото си, неприятности, които ти и твоят съпруг сервирате на моята маса. Не тя. Вие. От нея не съм чула и една лоша дума за теб или съпруга ти.

Елисия стисна уста и на страните ѝ избиха червени петна. Клара вдигна вежди и се приведе напред в покана за коментар или възражение. Беше прилагала този номер на дъщеря си още когато Елисия ходеше права под масата, и знаеше, че действа неизменно. Щеше да подейства и сега.

— Извини ме за минутка — каза Елисия. — Корл май ме вика.

— Щом казваш, скъпа. Аз ще те чакам тук.

Клара взе чашата си. Чаят беше изстинал, но тя въпреки това го изпи. Децата бяха трудни, защото с времето се превръщаха в самостоятелни хора. Преди Елисия тичаше при нея за всяка драскотина и обида, но онова момиченце отдавна го нямаше, мястото му беше заела тази млада жена. Клара никога не би признала на глас, че промяната не ѝ допада докрай.

Дойде портиерът, забързан. Младеж, нов в домакинството. Казваше се Месин или Мертин, нещо такова. Трябваше да попита дискретно за името му, помисли си Клара. Ливреята му стоеше добре, гласът му беше приятен.

— Милейди, един господин е дошъл да ви види. Сър Къртин Исандриан.

— Сериозно? — Клара вдигна вежди. — Много смело от негова страна.

— Да го отпратя ли, милейди?

Клара се поколеба, после каза:

— Покани го в библиотеката на съпруга ми. Ще говоря с него там. Бог знае какво ще си помисли, ако го доведеш тук, сред толкова жени.

— Да, милейди — каза момчето. Менан, така се казваше, да. Клара изчака още минутка, за да даде време на прислугата да заведе Исандриан в библиотеката, после стана, приглади роклята си и тръгна към къщата. Елисия нямаше да ѝ проговори, преди да се е успокоила, а Сабиха навярно се беше скрила някъде да си поплаче. Клара смяташе, че ако отдели половин час на Исандриан, ще даде достатъчно време на дъщерите си да се успокоят, но не толкова, че Елисия отново да захапе Сабиха.

С къса коса Къртин Исандриан изглеждаше по-стар. Или пък последните години му бяха взели тежък данък. Покрай устата и очите му имаше бръчки, които Клара не помнеше от последната им среща. Но по онова време светът беше различен.

— Лорд Исандриан — каза тя, щом влезе в стаята.

— Баронеса Остерлинг — отвърна той и се поклони официално.

— Дано не сте дошли да се видите със съпруга ми — каза Клара. — Той е на война, предвожда армиите ни.

— Мисля, всички знаят за военните успехи на съпруга ви — отвърна Исандриан. — Не, дойдох да говоря с вас. С молба за ходатайство.

Клара седна на канапето, Исандриан седна срещу нея с лакти на коленете и преплетени пръсти. Изглеждаше уморен до смърт.

— Двамата със съпруга ви неведнъж сме имали противоречия — каза той. — Но никога не съм се съмнявал, че той е човек на честта и верен на короната и кралството.

— Верен до смърт — каза Клара.

— А синовете ви са сред най-обещаващите млади мъже в двора. Викариан се учи отлично и отзивите за него са чудесни. Бариат, а отскоро и Джори, са свързани с лорд Скестинин. Освен това мнозина вярват, че Джори е най-близкият приятел на регента.

Исандриан преглътна. Клара скръсти ръце.

— Заради онова, което сполетя Фелдин Маас ли? — попита тя. — Вас никой не ви е обвинявал в държавна измяна, милорд. За разлика от него. А и дворът не е толкова голям. Всички сме свързани по един или друг начин. Бедната Фелиа ми беше братовчедка, но едва ли някой смята, че поради този факт и ние сме били забъркани в предателството на Маас.

— Ще прощавате, но… Вие и Фелиа Маас изиграхте основна роля за разкриването на заговора. Както и лорд-регентът Гедер Палиако. Аз нямах късмета да участвам в онези събития.

— Не мисля, че да видиш как братовчедка ти пада убита от ръката на собствения си съпруг попада в графата на добрия късмет — каза хладно Клара.

— Моля да ме извините. Изразих се зле. Исках да кажа, че вашата лоялност към короната беше демонстрирана по един безспорен начин. А аз, аз едва впоследствие разбрах колко далеч е стигнал заговорът на Маас. Но думите ми не струват много, защото са само думи, неподкрепени от действия. Би могъл да ги изрече както лоялист, така и предател.

Аргументът беше добър, но не изискваше коментар от страна на Клара, затова тя запази мълчание. Мигът се проточи.

— По онова време бях приятел и със сър Алан Клин — каза Исандриан. — Сега той служи под командването на вашия съпруг. А мен не ме повикаха. Чудех се… чудех се дали не бихте попитали защо ме оставиха тук, вместо да…

— Доста удобен момент сте избрали да питате защо не сте на бойното поле — каза Клара. — Щеше да е по-правдоподобно, ако бяха повдигнали въпроса по-рано, когато победата не беше толкова сигурна.

— Няколко пъти писах на лорд-регента — каза Исандриан. — Но той още не ми е отговорил.

— Разбирам.

— Със съпруга ви сме имали дълбоки противоречия по някои въпроси, но и двамата винаги сме били верни на Разсечения трон — каза Исандриан. — Не съм искал да въвличам Астерилхолд в конфликта, така както той не е ухажвал Северобреж. И също като него, не съм бил сам. А сега…

— Смятате, че на сър Алан Клин е дадена възможност да изчисти името си, а вас ви държат в Камнипол — довърши вместо него Клара.

— Да.

— За това не знам нищо. Не участвам във вземането на тези решения, нито ги обсъждам с Досън.

— Ако бихте могли да попитате… Само това, да попитате…

— Очаквате да разпитвам съпруга си заради вас? — попита Клара с усмивка. — Да събера информация и да ви я докладвам? Абсурд.

Исандриан пребледня, после се усмихна жално.

— Така казано, звучи много по-задължаващо, отколкото е.

— Не, просто виждам същото нещо, но от друг ъгъл — възрази тя. — Ще кажа на съпруга си, че сте идвали и какво сме си говорили. Ще му кажа, че по моя преценка сте бил искрен, защото наистина ми изглеждате искрен. И ако той прецени да ви повика за разговор, няма да възразя.

— Не бих могъл да моля за повече от това, баронесо.

— О, бихте могли — каза тя. — Но няма да го получите. А сега ще ви помоля да си вървите. Имам скъпи гости.

Исандриан буквално скочи на крака и я погледна извинително и с притеснение.

— Не знаех, милейди, иначе не бих се натрапил. Явно ви дължа дори по-голяма благодарност. Ако някога мога да ви услужа с нещо, само кажете.

— Лорд Исандриан? — каза тя. Той спря на път към вратата. — Моят съпруг ви мрази, но също така ви уважава. Такова положение не е от най-лошите.

Исандриан кимна сериозно и излезе, а Клара бавно тръгна към градината. От писмата на Досън беше останала с впечатлението, че сър Алан Клин не се радва особено на възможността да изчисти името си. Нещо повече, Палиако явно бе направил и невъзможното да му стъжни живота. Чудеше се дали да пише на Досън за разговора си с Исандриан, или да почака, докато той се прибере.

Елисия и гувернантката още бяха при езерцето, чуваха се плискане и весели викове. Сабиха седеше сама на масата и държеше лулата на Клара.

— Къде я намери? — попита Клара и взе малката глинена лула от ръката ѝ. Беше добре натъпкана с тютюн, готова за ползване.

— В стаята ви — отвърна Сабиха. — Точно както предположихте. Бях се заслушала във внука ви. Красиво дете.

— Да. В това се е метнал на майка си. Елисия винаги е била хубаво дете, дори когато растеше с по една педя на година и приличаше на оживяло стръкче трева. За жалост и Корл не обича да спи следобед, точно като майка си. Ще ти кажа една тайна. Това е отмъщението на бабата — да гледа как децата ѝ се борят със същите неща, с които са тормозили самата нея в детството си.

Сабиха се усмихна. На пръв поглед не личеше, че е плакала. Очите ѝ бяха леко зачервени, но нищо повече. В това отношение беше късметлийка. Способността да криеш сълзите си е дар. Сега обаче в очите ѝ отново се появиха сълзи. Клара сви замислено устни.

— Понякога — каза Сабиха, — не често, но понякога си мисля какво ли би било, ако не бях дъщеря на лорд Скестинин.

— Но ти винаги си била негова дъщеря, миличка — каза с усмивка Клара, за да отклони момичето от пътеката, по която беше поело. Напразно.

— Знам. Просто жените, които не са като нас, имат повече свобода. И срещат повече трудности, знам това. Но все пак намират начин да си уредят живота и…

— Не — прекъсна я Клара.

Сълзи напълниха очите на Сабиха, но не потекоха по бузите ѝ. Засега.

— Не — повтори Клара, по-меко този път. — Не бива да мислиш за онова дете. Дори не си мечтай да си го върнеш. Не е честно да искаш от всички останали да забравят, а ти да го помниш. Само ти. Не става така.

— Той ми липсва — прошепна Сабиха. — Липсва ми. Как да се боря с това?

— Не трябва да показваш, че ти липсва. Джори пое голям риск, за да ти даде шанс за нов живот. Ново начало. Ако не си го искала, трябваше да откажеш предложението му. Но ти го прие и не е честно да се държиш за миналото. Не е честно и не е мъдро.

— Съжалявам — каза Сабиха със свито гърло. — Той е моето малко момченце. Мислех, че ще разберете.

— Разбирам. И точно затова ти казвам тези неща. Погледни ме. В очите, Сабиха. Погледни ме. Така.

Сабиха преглътна, а Клара усети сълзи да смъдят в собствените ѝ очи. Някъде далече имаше едно момченце, чиято майка го обичаше безумно, а то никога нямаше да го разбере. За майката може и да беше справедливо. Тя поне беше взела съзнателно решение, та дори наказанието да изгледаше несъизмеримо с грешката. Детето обаче нямаше никаква вина. Нямаше вина, но щеше да страда, а Клара щеше да направи всичко по силите си да поддържа тази раздяла и да заточи стария скандал в миналото на Сабиха, където му беше мястото. Сълза се отрони по бузата на Сабиха, Клара изтри една от своята.

— Добре — каза Клара. — А сега се усмихни.