Кралска кръв

Досън

Погребалната церемония започна от Кралски шпил. Симеон, крал на имперска Антеа, лежеше на легло от цветя, червени, златни и оранжеви, като погребална клада, която не успява да погълне с пламъците си своя мъртвец. Облекли го бяха в позлатена броня, която отразяваше слънцето, а застиналото му лице беше обърнато към небето. Всички най-влиятелни семейства бяха тук — Естинфорт, Баниен, Фаскелан, Брут, Верен, Каот, Палиако, Скестинин, Даскелин и още много, десетки, всички, които бяха обрекли верността си на Симеон в началото на неговото управление. Носеха траурни одежди, воали покриваха главите им. В небето нямаше облаци, но вятърът, който подръпваше ръкавите на Досън и отвяваше напева на свещеника, миришеше на дъжд. Досън сведе глава.

Не помнеше кога се бяха запознали със Симеон. Все трябва да беше имало първи път обаче, който да е довел до втори и трети, и така докато двете момчета с най-благородна кръв в Антеа не станаха верни приятели в лудориите. Когато поотраснаха, ходеха заедно в дуелистките дворове, бяха си секунданти един на друг в двубои на честта, подкрепяха се в дебелашките шеги и малките интриги, в които се изковават дългите приятелства. Спомените за онези щастливи времена изкараха сълзи в очите му. Веднъж бяха подгонили елен в гората, откъснаха се от кучетата и ловджиите и продължиха преследването сами. Еленът ги заведе в градината на някакъв фермер, двамата обикаляха малката каменна къща с конете си по петите на плячката, а лехите с грах и патладжан станаха на зеленикава кал под копитата. Тогава това им се стори смешно. Смешно и чудесно. Сега само Досън щеше да помни онзи смях и комичното изражение на фермера, който изскочи от къщата и завари престолонаследника в градината си, целия в кал и разкашкани зеленчуци.

Доскоро общ, сега споменът беше само негов и щеше да остане само негов, завинаги. Дори да разкажеше за случката на други, то щеше да е разказ, нямаше да е истинското. Разликата беше като разликата между живота и смъртта — преживян спомен и погребан спомен.

Тогава Симеон беше толкова млад. Толкова силен и благороден. И въпреки това именно той се водеше по Досън, вместо да е обратното. А в света на младите мъже няма нищо по-ценно от това да ти се възхищава приятелят, на когото се възхищаваш самият ти. А после, неизбежно, тази обич беше видяла своя край, а сега дори споменът беше избледнял до неузнаваемост. Единият беше мъртъв, а другият стоеше със сведена глава, опитваше се да изплюе дискретно воала, който непрекъснато му влизаше в устата, и слушаше как свещеникът — само десет години по-стар от трупа, който опяваше — си мърмори под нос и протяга ръце към бога.

Кралят вече не дишаше. Кръвта се беше утаила черна във вените му. Сърцето му, трептяло преди в любов и страх, вече беше камък.

Свещеникът запали големия фенер и камбаните забиха — първо една, после десет, после стотици. Медните им усти оповестяваха онова, което вече всички знаеха. „Всички умират — беше му казал Симеон. — Дори кралете.“

Досън пристъпи напред. Етикетът диктуваше кой от светлите ясенови пръти да вземе и къде да застане в колоната. Беше по-назад, отколкото му се искаше. Но и достатъчно напред, за да види как младият Астер заема мястото си в челото на колоната.

Момчето беше бледо като платно. Церемонията по коронацията му се беше състояла непосредствено преди погребението, както повеляваше традицията. Палиако прие регентството, както можеше да се очаква. Великите мъже на нацията бяха превили коляно пред момчето, което бе станало техен крал. Короната от ковано сребро се крепеше на главата му възширока, сякаш всеки миг щеше да се смъкне на ушите му, но стъпките му бяха решителни и уверени. Знаеше как да се държи, все едно е пораснал мъж, нищо че така още повече приличаше на дете. Гедер Палиако, като негов протектор, вървеше на крачка след него и без следа от вроденото достолепие на детето крал.

Камбаните млъкнаха едновременно, заменени от протяжния ритъм на погребалния барабан. Заедно с другите стотина носачи Досън взе своя прът и вдигна Симеон на раменете си.

Стигнаха до кралската крипта и там носачите положиха приятеля на Досън в мрака и затвориха каменните врати. Официалните опечалени заеха местата си при входа на криптата. През следващия месец щяха да живеят на открито и да поддържат запален огън в памет на Симеон и всички покойни крале. След това щяха да го изгасят.

Докато свещеникът четеше последните редове на заупокойната молитва, семейството на Досън го наобиколи. Клара застана от дясната му страна, до нея — Бариат и Викариан. Джори стоеше отляво, прегърнал жена си през кръста. Когато и последната дума беше изречена и барабанът млъкна, благородниците на Антеа поеха назад към каретите си.

— Може и да не ми повярвате, но наистина съжалявам за краля — каза някой до Досън и той се обърна. Беше лорд Ашфорт, с тъмни траурни дрехи, страните му бяха намазани с пепел като на всички други присъстващи. — Казват, че бил изключителен човек.

— Беше човек — отвърна Досън. — Имаше своите недостатъци и своите добродетели. Беше мой крал и мой приятел.

Ашфорт кимна.

— Моите съболезнования.

— Сега, когато Палиако е регент, той ще ви даде аудиенция — каза Досън.

— Да, знам.

— Помоли ме да присъствам и аз.

— Очаквам аудиенцията с нетърпение — каза Ашфорт. — Това отдавна виси над главите ни като меч. Време е да започнем на чисто.

„Чисто начало не съществува — помисли Досън. — Точно както не съществува и чист край. Всичко е като Камнипол — нещата са струпани едно върху друго и така чак до костите на света. Там някъде, в дълбокото, лежат дори нещата, които сме забравили отдавна, лежат и ни оформят такива, каквито сме сега.“

— Да — каза на глас.

Стените бяха облицовани с копринена дамаска, въглища топлеха въздуха и миришеше на тамян. Войниците от кралската стража стояха покрай стените с безизразни лица — сега за Гедер, преди за Симеон. Дори Палиако изглеждаше почти на мястото си в тази своя нова роля. Шивачите го бяха облекли в брокат и червено кадифе, на главата му имаше тънка златна диадема, която му придаваше известно величие. Всичко това му стоеше като театрален костюм, но с времето и опита Гедер щеше да свикне с труфилата и да се почувства удобно в тях.

Лорд Ашфорт стоеше прав с ръце зад гърба и чакаше лорд-регентът на Антеа да заеме мястото си, а Досън се чудеше дали Гедер знае, че никой няма право да седне преди него.

Недоволството на Досън не беше предизвикано от факта, че други хора са поканени на аудиенция, която уж трябваше да е частна. Това беше първият официален акт на Гедер като регент. Той се беше оказал полезен инструмент във Ванаи, а каквато и магия да беше използвал, за да разкрие заговора на Маас, това беше спасило Астер, а вероятно и кралството. Лорд Терниган и лорд Скестинин бяха поканени да присъстват на аудиенцията, и с право. Лорд Каот, барон на Даник, също. И лорд Баниен от Естинфорт. Тяхното присъствие предизвикваше повече въпроси, но в най-лошия случай беше знак за очаквана промяна в дворцовата игра на влияние. Не, раздразнението на Досън беше предизвикано от другия човек, когото Гедер беше включил в срещата.

— Лорд Калиам — каза свещеникът и се поклони. Един сезон в Камнипол не беше отръскал пустинния прахоляк от този тип и той все още приличаше на козар от пущинаците на Кешет, сигурно защото беше точно такъв. В залата за аудиенции любимият еретик на Гедер изглеждаше толкова на мястото си, колкото Досън би изглеждал в кочина.

— Преподобни Басрахип — отвърна Досън без поклон и без помен от топлота в тона. — Изненадан съм, че ви виждам тук. Мислех, че ще обсъждаме държавни дела.

— Няма проблем — каза Гедер. — Аз го поканих да присъства.

Досън се въздържа от коментар. Имаше неща, които би казал пред равните си и които вече не можеше да изрече пред Гедер Палиако. Вместо това само кимна.

— Е — каза Гедер, подръпваше нервно ръкава си. — Хайде да приключваме с това. Моля ви. Всички. Седнете.

Ашфорт изчака лорд-регентът да седне и чак тогава зае мястото си. Басрахип изобщо не седна, а се оттегли с гръб до сената, свел глава, като момче, което се моли мълчаливо. Досън седна, поуталожил яда си. Един чуждестранен свещеник нямаше място на тази среща — но пък поне се държеше подобаващо, като слуга. Другите антийски лордове се правеха, че не го забелязват. Все едно изобщо го няма.

— Лорд Ашфорт? — каза Гедер и се наведе напред, с лакти на масата. — Вие помолихте за тази аудиенция и мисля, че всички знаем защо. Какво ще ни кажете?

— Първо: благодаря ви, лорд-регент — каза Ашфорт и обходи с поглед мъжете около масата. — Всички тук сме запознати с престъпленията на Фелдин Маас. Крал Лечан ме прати да ви уверя, че не е знаел нищо за заговора, иначе би го спрял с цената на всичко. Намерението принц Астер да бъде убит е осъдително и аз съм тук, като представител на Астерилхолд, с молба за отсрочка и време, в което да разкрием и накажем виновните в нашия двор.

Терниган се изкашля многозначително и Гедер му кимна да говори. С това свободната дискусия беше открита и щеше да остане свободна, докато Гедер не я закриеше. Досън се запита дали момчето е наясно с това. Новият регент несъмнено имаше съветник по протокола, но дали беше запомнил всички подробности тепърва щеше да се разбере.

— Вината трябва да бъде адресирана ясно — каза Терниган. — Астерилхолд има стародавна традиция да прикрива своите.

— Че как иначе? — каза Баниен. — Що за крал е този, който взема страната на чужденци срещу собствените си лордове? Лечан нямаше да се задържи толкова дълго на трона, ако не бранеше двора си от вражди.

— Ако позволите да вметна — каза Ашфорт, — крал Лечан брани страната и двора си не само от вражди, а също от война и външни нашествия. Астерилхолд, също като Антеа, няма интерес от подпалването на война. Защото тук не става въпрос за дребен конфликт между поземлени лордове за парче плодородна земя. Вие искате заговорниците. Проявете търпение и кралят ще ги изправи на съд. Ако нарушите суверенитета на Астерилхолд обаче, ситуацията ще се промени.

— Момент — намеси се лорд Скестинин. — Ще ги изправи на съд, казвате. За чий съд по-точно става въпрос?

Ашфорт кимна, вдигна пръст и заяви:

— Не можем да предадем наши велможи на чужд съд.

Думите му предизвикаха истинска буря, както можеше да се очаква. Всички заговориха един през друг, надвикваха се, жестикулираха. Само Досън и Гедер мълчаха. Палиако беше смръщил вежди и стискаше гневно уста. Не личеше да слуша останалите — и с право, защото дискусията се беше превърнала в надвикване.

„Кажи им да млъкнат — опита се да му внуши негласно Досън. — Въдвори ред!“

Вместо това Палиако опря длани в масата и отпусна брадичката си върху тях. Отвратен, Досън извика:

— Я се чуйте! Държите се като деца! Не ви ли е срам? Дърлите се, крещите, обиждате се! Кралят още не е изстинал в криптата си, а ние се караме като селянки на пазара! — Крещеше, гласът дереше гърлото му. — Ашфорт, стига си се пазарил, по дяволите! Казвай какви условия предлага крал Лечан.

— Не — каза Гедер. Още бе отпуснал брадичката върху ръцете си и когато заговори, главата му взе да подскача лекичко нагоре-надолу като хартиена лодка в езерце. — Условията не ме интересуват. Засега.

— Лорд-регент? — Ашфорт вдигна вежди.

Гедер се надигна и изправи гръб.

— Трябва да знаем условията — започна Терниган, но Палиако го смрази с поглед.

— Лорд Ашфорт. Знаехте ли за заговора срещу принц Астер?

— Не — отвърна посланикът.

Гедер отклони поглед за миг, после отново го закова върху Ашфорт. При което пребледня, а после също толкова неочаквано лицето му почервеня. Дишането му се ускори, сякаш се надбягваше в състезание. Досън се зачуди какво е предизвикало промяната в поведението на момчето, огледа се, но видя само неподвижните стражи и потъналия в молитва свещеник.

— Крал Лечан знаеше ли?

— Не.

Този път Досън разбра. Видя. Веднага щом посланикът изрече кратката дума, едва доловимо, невидимо почти свещеникът поклати голямата си глава. „Не.“ Досън затаи дъх, забравил да диша.

Лорд-регентът на Антеа търсеше съвета на чуждоземския свещеник.

Когато Гедер заговори, в гласа му имаше само лед и ярост, но Досън почти не го чу заради кънтежа в собствената си глава.

— Току-що ме излъгахте два пъти, Ашфорт. Ако го направите пак, ще ви отрежа ръцете и ще ги пратя на краля ви в кутия. Разбрахте ли ме?

За пръв път, откакто Досън го познаваше, посланикът на Астерилхолд загуби ума и дума. Устата му се движеше като на марионетка, но без да издаде звук. Гедер, от друга страна, явно нямаше намерение да млъкне.

— Забравяте с кого говорите. Аз съм човекът, който знаеше истината за заговора. Никой друг не успя да спре Маас. Аз го направих. Аз.

Ашфорт облиза устни, сякаш устата му изведнъж беше пресъхнала.

— Лорд Палиако…

— За глупак ли ме мислите? — прекъсна го Гедер. — Мислите, че ще си седя тук, ще се усмихвам любезно, ще ви стисна ръката и ще ви обещая мир? На вас, които кроите заговори за убийството на мои приятели?

— Не знам какво сте чули — каза Ашфорт в опит да си възвърне самообладанието, — или от кого сте го чули.

— Ето, виждате ли, този път казахте истината — отвърна Гедер.

— Но ви уверявам, кълна ви се, че Астерилхолд не е кроил заговори за посегателство върху живота на вашия млад принц.

Гедер отново стрелна с поглед свещеника и той отново поклати лекичко глава. На Досън му идеше да скочи, да се развика, но сякаш бе пуснал корени на стола си. Гедер, изглежда, се поуспокои, но под тежките клепачи очите му бяха тъмни и безмилостни. След миг каза почти небрежно:

— Няма да ви дам възможност да ми се смеете зад гърба. — И се обърна към капитана на стражата. — Арестувайте лорд Ашфорт. Палачът да отреже ръцете му до китките, преди да е паднала нощта, и да ги подготви за изпращането им в Астерилхолд.

Невъзмутимата фасада на капитана се пропука само за миг, после той отдаде чест. Ашфорт скочи, зарязал дворцовия етикет, и извика:

— Полудяхте ли? За кого се мислите, по дяволите? Тези неща не стават така! Аз съм посланик.

Капитанът на стражата сложи тежко ръка на рамото му.

— Последвайте ме, милорд.

— Не можете да направите това! — изкрещя Ашфорт.

— Мога — отвърна Гедер.

Ашфорт оказа съпротива, но не за дълго. Когато вратата се затвори след него, висшите велможи на Антеа се спогледаха. Гледаха се и мълчаха.

— Господа — каза накрая Гедер Палиако, лорд-регентът на имперска Антеа, — във война сме.

Досън седеше на канапето в дома си, кожената тапицерия скърцаше под тежестта му. Джори и Бариат седяха на столове срещу него, а любимото му ловно куче скимтеше край коляното му и тикаше влажния си нос в дланта му.

— Той се оказа прав преди — каза Бариат. — За Фелдин Маас. Прав беше. Знае разни неща. Може би… може би и сега не греши. Джори? Ти си служил с него.

— Служих, да — отвърна Джори и тихият ужас в думите му беше достатъчно красноречив.

— Не е истина — каза Досън. — Не мога да повярвам, че го направихме, не мога.

— Вината не е само наша — каза Бариат. — Ако Палиако е прав за…

— Нямам предвид войната. Нито дори онова, което направихме на посланика, като нарушихме всички правила на дипломацията. Ашфорт е надут задник и абсолютен нахалник. Но нямам предвид това.

— А какво, татко? — попита Джори.

Досън за пореден път си спомни как голямата глава на свещеника помръдваше едва забележимо, първо надясно, после наляво, как Палиако го стрелваше с поглед при всеки отговор на посланика. Нямаше съмнение. Свещеникът подсказваше на Палиако какво да прави и Палиако го слушаше. Симеон беше мъртъв, а те бяха предали Разсечения трон в ръцете на религиозен фанатик, който дори не беше поданик на Антеа. От тази мисъл му се гадеше. Ако сутринта се беше събудил и беше открил, че морето и въздухът са си сменили местата и вместо птици в небето летят риби, едва ли щеше да се разстрои толкова. Всичко се разпадаше. Редът в кралството беше отишъл по дяволите, разбит на пух и прах.

— Трябва да отстраним тази грешка — каза той. — Трябва да оправим нещата.

На вратата се почука и един уплашен лакей надникна през прага.

— Пристигна гост, господа.

— Не приемам никого — отсече Досън.

— Лорд-регентът Палиако, милорд — прошепна лакеят още по-уплашено.

Досън потръпна.

— Добре… покани го.

— Да ви оставим ли? — попита Бариат.

— Не — каза Досън, макар да разбираше, че би трябвало да ги отпрати. В момента обаче имаше нужда от семейството си.

Гедер влезе. Беше със същото червено кадифе, но без златната диадема. Не изглеждаше по-различно отпреди — дребен мъж със склонност към напълняване. Неуверена усмивка, която бързаше да се извини още преди да е възникнал повод за извинение.

— Лорд Калиам — каза той. — Благодаря ви, че ме приехте. Джори. Бариат. Радвам се да ви видя. Сабиха е добре, надявам се?

— Добре е, милорд — отвърна Джори.

— Моля те. Гедер. За теб винаги ще бъда Гедер. Нали сме приятели.

— Добре, Гедер — каза Джори.

Палиако седна и Досън чак сега си даде сметка, че не беше станал да го посрещне, нито той, нито синовете му. А трябваше да го направят.

— Дойдох да помоля за услуга — каза Палиако. — Знаете, че служих под командването на Терниган, нали? Алан Клин също, както и другите, всички служихме при него. Онова с Ванаи се получи зле. Моето участие, макар че не обичам да говоря за това, вероятно също търпи критика.

„Ти си предател. Предаваш короната и паметта на моя приятел“ — помисли Досън.

— Както и да е. Накратко, нямам му доверие. Вие, барон Калиам, и вашето семейство, винаги сте били добри с мен. Вие ми подадохте ръка, един вид, когато не знаех как де са оправям в двора. Сега, когато трябва да назнача главнокомандващ на армията, изглежда разумно да избера Терниган, защото той има опит и прочие, предвождаше последната ни военна кампания. Аз обаче бих искал да назнача вас.

Досън се наведе напред. Главата му се въртеше.

Палиако беше предал короната и кралството, дал бе юздите на властта в ръцете на един козар, започнал бе война с Астерилхолд, в която щяха да загинат стотици хиляди и от двете страни, а сега беше дошъл тук и предлагаше на Досън контрол върху имперската армия. Уж му искал услуга.

Отне му близо минута да намери подходящите думи:

— За мен ще е чест, милорд.