Кралска кръв

Ситрин

Когато всички наизвадиха ками и мечове, Ситрин последва лорд-регента по-скоро по инстинкт, отколкото съзнателно. И определено не с намерението да спасява него или малкия принц. Просто искаше да види какво ще стане. А после го настигна — той стоеше в коридора пред залата, стискаше момчето за ръка, очите му бяха кръгли като монети — заговори го, а той ѝ каза, че не знаел къде да се скрие.

Първата ѝ мисъл беше: „Та това е твоят град, по дяволите. Измисли нещо.“

Втората ѝ мисъл беше: „«Жълтата къща» до Есенния мост.“

От самия Кралски шпил се измъкнаха лесно — като всяко момче, принцът знаеше преки пътища и тайни проходи. Израснал беше в Кралски шпил и след като Ситрин му даде конкретна задача — да ги изведе навън, в тъмната нощ, — двамата с регента едвам смогваха да не изостават.

Навън ги посрещна врява. Хора крещяха, факли шареха в градините и при портите. Тримата продължиха напред, предпазливо, но без да се бавят. Притичаха покрай дълъг жив плет, после се прехвърлиха през нисък зид и се озоваха на улицата от другата му страна. Докато помагаше на лорд-регента да се прехвърли през зида, Ситрин се питаше колко ли пъти принц Астер е използвал този маршрут, за да се измъкне от частните си учители.

Спряха в мрака. Тук, на улицата, врявата беше едновременно по-силна и по-далечна, гласовете и трясъкът на мечове се усилваха. Принцът носеше бяла дреха със златни ширити и тежка корона. Ръкавите му бяха обшити с перли и скъпоценни камъни. Щеше да изпъква в мрака като запалена свещ. При лорд-регента нещата стояха малко по-добре — тъмнозелената му туника нямаше да отразява толкова силно светлината на факлите. Беше кръглолик и много млад, само с няколко години по-голям от самата нея. Телосложението му намекваше, че до неотдавна може и да е бил що-годе атлетичен, но след това мускулите му са започнали да омекват.

— Ще тръгнем към Прореза — каза Ситрин. — После ще свърнем на юг към Есенния мост. Мисля, че къщата, която търсим, е от другата страна, но не съм сигурна.

— Ами ако държат моста? — попита лорд-регентът с писклив гласец.

— В момента си имаме достатъчно грижи — отвърна Ситрин. — Ще му мислим, като стигнем там.

Тръгнаха по тъмните улици. По някое време група от десетина конници препусна по улицата и Ситрин дръпна двамата си спътници в сенките на голяма мраморна статуя, изобразяваща първокръвен мъж, пробождащ с меча си забележително грозна йему. Малко по-късно стигнаха до площад, пълен с мъже, които си крещяха и размахваха мечове. Още не бяха стигнали до бой, но Ситрин долови в гласовете им характерния тембър на предстоящо насилие. Повлече принца за ръка, следвана от лорд-регента, и тръгна да търси друг път.

Усещаше страха, вдишваше го с въздуха, но едновременно с това ѝ се струваше, че всичко се случва на друга жена, не на нея. Стъпките ѝ не се колебаеха, решенията ѝ идваха бързи и категорични. Мъжете и жените, с които се разминаваха, изглеждаха смутени и объркани, а не разтревожени. Тримата бягаха пред насилието като чайка, която надбягва вълна в бурно море. Дори да ги видеха, гражданите на Камнипол не знаеха как да тълкуват присъствието им — мъж, жена и дете в богаташки дрехи, които бягат в мрака. Тичаха през тъмното и коварно море от задни улички и дворове към — така поне се надяваше Ситрин — моста, който тя бе зърнала само веднъж, и то денем.

Мостът бе впил зъби в ръба на скалите и бе извил гръб над пропастта. Вековни дървета бяха дали стволовете си, за да бъде построен. Беше достатъчно широк две каруци да се разминат и помежду им пак да остане място за пешеходци. Заради извивката отсрещният му край не се виждаше, криеше се като зад нисък хълм. Въоръжени мъже можеше да тичат към тях и Ситрин нямаше да ги види, докато не се срещнеха в центъра.

Лорд Гедер Палиако дишаше тежко. Ситрин се огледа за сграда, която да прилича на пивница или хан. Видя само гъст дим на север.

— Добре — каза тя. — Трябва да пресечем.

— Абсурд — каза Палиако. — Ще ни видят. Ще ни познаят.

— Тогава да останем тук и да видим кой ще ни намери пръв — отвърна тя. Сякаш в потвърждение на думите ѝ вятърът довя крясъци и ги блъсна в каменните стени на Прореза.

— Всичко ще е наред — каза принцът.

— Чакай — каза Ситрин и свали короната от главата му. Ако се съдеше по тежестта ѝ, беше от сребро. Засили се и я метна през ръба на бездната. — Легни. Помогни ми да ти накаляме дрехите. Бързо.

Калянето се проточи, но след няколко минути белите одежди на принца приличаха на просешки дрипи. Перлите и скъпоценните камъни бяха пришити много здраво и Ситрин не можа да ги откъсне, но калта поне потъмни блясъка им. Е, и това щеше да свърши работа.

Ситрин поведе двамата по моста и спря на най-високата му точка. На север Кралски шпил беше оживял от стотици факли и огньове. Някаква сграда гореше, колона дим се издигаше, озарена от огньовете в основата си. Ситрин не познаваше достатъчно добре града и не можеше да прецени коя е горящата сграда. Светлинки се виждаха и на Сребърния мост — факли и фенери, понесени от конници, които се отдалечаваха от центъра на стълкновението. Новината скоро щеше да плъзне из целия град. Ситрин не знаеше дали това е добре, или зле за тях, знаеше само, че времето им бързо се топи. Трябваше да намерят убежище. Светлини пълзяха и по източния ръб на Прореза. Светлини, които бързо се приближаваха. На запад се различаваше блясък на стъклени фенери, а в двора на някаква сграда с гръб към бездната се виждаше силуетът на каруца — може би театрален фургон, осветен от сценични фенери.

Гласът на Палиако трепереше:

— Аз не… такова…

Тя се обърна и го погледна. Юрнала се бе по дъгата от сковани стволове, без да помисли, но сега изведнъж си даде сметка за бездната отдолу, от която я деляха само няколко стъпки насмолено дърво. Зави ѝ се свят и тя отстъпи назад. Сърцето ѝ се беше качило в гърлото.

— Спокойно — успя да каже. — Да вървим.

„Жълтата къща“ се познаваше отдалече. Висока беше три етажа, като всеки кат беше по-малък от долния, така че да оформи веранда с изглед към Прореза. Всичко това беше боядисано в патешко жълто, а дворът беше пълен с мъже, жени и деца, зяпнали сцената на фургона и хората, които стояха на нея. Дворът беше на стотина стъпки от масивните каменни основи в края на Есенния мост, ала нямаше начин Ситрин и спътниците ѝ да притичат до задната страна на фургона, без някой в публиката да ги види. Факлите от другата страна на Прореза наближаваха Есенния мост. Ситрин дръпна спътниците си в сенките край основата и нареди:

— Стойте тук. Като видите, че хората в онзи двор там се обръщат с гръб към вас, притичайте до задната страна на фургона и кажете, че ви праща Ситрин и че трябва да ви скрият. Разбрахте ли?

Принцът кимна.

— Но — каза Палиако. — Какво да правим, ако…

— Чуйте ме — прекъсна го Ситрин. — Можете да го направите.

Тръгна към двора на „Жълтата къща“, като оглеждаше тълпата. Чу познати гласове. Хорнет и Сандр в диалог, както ги беше чувала стотици пъти на сцената. Сред публиката със сигурност имаше някой, който да я надъхва. Да, беше Кари — стоеше отзад с още петима.

В този момент Сандр стигна до една от най-смешните реплики в пиесата, но подчерта думите твърде силно. Майстор Кит би го смъмрил за това. Кари се засмя първа, другите я последваха. Ситрин ускори крачка, за да заобиколи тълпата. Разбра, че Кари я е видяла — актрисата помръдна едва доловимо рамене и кимна толкова леко, че сигурно беше поставила световен рекорд по леко кимане.

Ситрин застана до нея и Кари присви очи. Ситрин се наведе и прошепна в ухото ѝ:

— Искам да отклониш вниманието на публиката за няколко секунди. Да не гледат към сцената. Знам, че Сандр ще ни убие, но трябва да го направим, и то веднага. Ще можеш ли?

Кари се усмихна лукаво.

— Мислех, че вече ме познаваш достатъчно добре, сестричке. Аз мога да направя всичко. Радвам се да те видя, между другото. Липсваше ни.

Преди Ситрин да е отвърнала подобаващо, Кари взе, че си вдигна роклята. Догоре. Гърдите ѝ бяха по-големи, отколкото Ситрин ги помнеше, с тъмни зърна, втвърдени от допира на хладния въздух.

— Леле божке! — каза Кари и школуваният ѝ глас се чу ясно. — Онова муле гори ли?

Ситрин се ококори и се изчерви чак до на ушите. Нещо помръдна в края на моста, после Палиако и принц Астер хукнаха, сякаш ги гонят кучета. Кари сочеше към улицата. Сандр и Хорнет я зяпаха невярващо от сцената.

— Ей там бе — каза Кари и взе да маха и да сочи, като полюляваше гърди. — Честно. Гори.

Мъжът и момчето стигнаха до фургона. Сцената се размърда, когато влязоха през вратичката отзад. На Ситрин ѝ се стори, че чува шепот, но после реши, че си въобразява.

— О, не — каза Кари и си смъкна роклята. — Извинете. Моя грешка. Продължете, моля.

Всички мълчаха сащисано.

— И, такова… не, лорд Терниган — успя да продължи Хорнет. — Сватба днес няма да има.

— Ще има! — извика Сандр и тропна с крак. Усилията им да привлекат вниманието на публиката дадоха смесени резултати. — Не приемам отказ от такива като теб. Затуй извади си меча и нека оръжията решат!

Двамата извадиха дървените си мечове и започнаха дуела, с който завършваше второто действие, а Кари прегърна Ситрин през кръста и я поведе към уличката.

— Не беше нужно да правиш това — каза Ситрин.

— Стига де, голяма работа — каза Кари. — Има само няколко сигурни начина да привлечеш вниманието на голяма група хора без подготовка. А сега ще ми кажеш ли защо съсипах представлението на колегите си и изгубих половината приходи на трупата за тази вечер?

— Погледни на север — каза Ситрин. — Какво виждаш?

Кари се намръщи и присви очи, взряна в мрака.

— Като гледам, са запалили голям огън на празненството по случай победата на лорд-маршала. А по мостовете има голямо движение. — Приглади косата си. По слепоочията ѝ имаше посребрели кичури, които не бяха там миналата година. — Но не е само това, нали?

— Досън Калиам се опита да убие Палиако. На банкета нахлуха въоръжени мъже. Не знам кой ги е пратил, но онова в замъка и по улиците не е празненство. А гражданска война.

Кари се намръщи, изпсува и попита:

— А двамата, дето се намъкнаха в моя фургон?

— Лорд-регентът и принц Астер — отвърна Ситрин.

— Трябваше да се сетя и сама.

Тропот на конски копита долетя откъм Есенния мост, все по-силен и по-наблизо, толкова силен, че заглуши гласовете на актьорите. Само след миг десетина мъже с цветовете на дом Калиам и дом Баниен пришпориха конете си по улицата.

— Измяна! — извика един от тях. — Измяна и огън!

Публиката се беше втрещила. Страхът заливаше всички като вълна в езеро. Конниците си продължиха по пътя, а тълпата се пръсна като уплашено ято. Сандр и Хорнет останаха да стърчат забравени на сцената.

— Прибирайте багажа! — извика Кари на хората си. — Иде буря и трябва да се снишим, докато отмине.

Кръглолико момиче надникна иззад сцената. Чарлит Скорна. Беше хубавка, а в момента и ококорена в зараждащ се пристъп на паника. Сандр и Хорнет се спогледаха, после Сандр сви рамене и каза:

— Някои вечери представлението се получава добре, други сами се превръщат в шоу.

— Какъв е планът, Кари? — извика Смит иззад фургона.

— Вдигнете сцената, приберете фургона в обора и за известно време не давайте гласност на политическите си възгледи — отвърна тя.

— А гостите? — попита Чарлит Скорна и гласчето ѝ се извиси до птиче чуруликане в края на фразата.

— Нямаме гости — каза Кари. — Хайде, действайте.

Сандр скочи от сцената и затегли веригата, която я вдигаше. Хорнет изчезна някъде отзад. Микел се появи с възшироко черно наметало и изкуствено шкембе — приличаше на бременна жена.

— О, Ситрин — каза той. — Добре дошла.

В дъното на обора, под светлината на един-единствен мъждив фенер, Гедер Палиако и принц Астер се превърнаха в други хора. Облякоха Палиако в четири различни костюма, преди да се спрат на Дядо Блян от „Зимната принцеса“. Кафявото расо и кривата сопа го състаряваха. На Астер дадоха мърлява риза и стари панталони, стегнати с канап на кръста, а лицето и косата му натъркаха с прах и кал. Ситрин облече селяшка рокля, шита за първокръвна, която ѝ беше възширока в ханша и гърдите, но Чарлит Скорна грабна иглата и бързо-бързо я стесни.

— За ръцете ви не мога да направя нищо — каза Кари, оглеждайки резултата. — Погледне ли някой дланите ви, смятайте, че сте разкрити.

Още огньове бележеха града, стълбове дим се издигаха по-високо и от Кралски шпил, вятърът ги накланяше и създаваше впечатлението, че всеки миг ще паднат на земята.

— Дължа ви благодарност — каза Палиако. — На всички вас. Опасността, на която се излагате заради мен…

— Ха — изсумтя Микел и се ухили. — Непременно трябва да ви разкажа за първия път, когато работехме със Ситрин. Направихме пиеса от това.

— Хайде първо да си измъкнем главите от примката, става ли? — каза остро Кари.

— Ако останем тук, ще ни намерят — каза Ситрин. — Ако не едната страна, то другата.

— То дано да са само две страни — каза Смит. — Размириците често завършват по-сложно, отколкото са започнали.

— Да бе, щото ти си участвал в сума ти размирици, нали.

Насилие се вихреше по улиците на града, двамата най-влиятелни и важни мъже в имперска Антеа се криеха с тях в обора, а Сандр се мусеше, че Кари го е свалила от сцената.

— Не съм ли ви казвал как се озовах в Боржа, когато дойдоха чумните ветрове? — попита Смит. — Току-що се бях запознал с майстор Кит. Трябва да съм бил на двайсет, двайсет и две. Та значи…

— Хайде спри вече! — прекъсна го Кари.

— Прощавай — каза Смит и млъкна.

Оборът вонеше на пикня и конски фъшкии, отвън се просмукваше и мирис на дим. Камнипол гореше. Стомахът на Ситрин се беше свил на огромен възел. Знаеше, че хапне ли нещо, дори вода ако пийне, ще повърне всичко на мига. Беше и превъзбудена. Чудеше се къде ли е Парин Кларк. Вярваше, че е оцелял при първата атака и че ако не е извадил много лош късмет след това, вече е намерил безопасно място, където да се скрие. Но тя нямаше намерение да го търси, сигурна беше, че и той няма да потърси нея. Щеше да е твърде зает да замерва политическия пулс на империята и да променя в движение тактическите си планове.

Но той нямаше на разположение регент и принц, с които да си говори. За разлика от нея.

— Може да се спуснем под града — предложи принцът. — Там е пълно с руини. Ще намерим някое подходящо място и ще останем там.

— Храна — каза Палиако. — Вода. И как ще разберем дали е станало безопасно да се върнем на белия свят?

— За това ще имаме грижата ние — каза Кари. — Ситрин ще идва за провизии. А ние ще се ослушваме и оглеждаме вместо вас. Имаме чудесно прикритие все пак — пътуващи артисти, които гледат да стоят далече от неприятностите.

— Няма много храна за артисти, които не дават представления — каза Сандр.

— Ако продадем камъните от дрешката на принца, спокойно можем да си стоим тук и цяла година, да веселим кучетата и плъховете, без да си броим грошовете за храна и бира — каза Кари и вдигна рамене. — Както аз виждам нещата, нас току-що ни наеха.

Палиако се приведе напред и прегърна коленете си. Изглеждаше доста отчаян като за регент на велика империя. И причината сякаш не се криеше само в тежката ситуация. Не само в насилието. Досън Калиам беше негов лорд-маршал, главнокомандващ на неговите армии. Палиако беше организирал празненство в негова чест, а в замяна едва не бе получил нож в гърба. Ситрин се запита какво ли е да откриеш, че най-довереният ти човек всъщност е предател и враг.

Не беше нужно да използва въображението си. Знаеше го от личен опит.

Седна до Палиако. В очите му нямаше сълзи, а нещо по-лошо. Нещо изгубено, празно. Ситрин хвана ръката му. Дланта му беше широка, пръстите — къси, над китката имаше зачервена пъпка от ухапване на насекомо.

— Чуйте ме — каза му тя. — С вас едва се познаваме и нямате никаква причина да ми вярвате, но въпреки това ми повярвайте. Тези хора са мои приятели и не са от вашия двор, нито от нечий друг. Щом казват, че ще се погрижат за нас, значи ще го направят.

— Откъде знаете? — попита Палиако с пресекнат глас. — Откъде знаете, че няма да се обърнат срещу вас? Трябва да намеря Басрахип. Трябва да разбера дали е добре.

— Ние ще разпитаме вместо вас — каза Смит. — Е, не тази нощ. Нека прахта малко се послегне и ще разпитаме из града. Освен ако дотогава не изгори целият.

Палиако вдигна очи да погледне Ситрин и сякаш я видя за пръв път.

— Не ви познавам.

— Аз съм Ситрин бел Саркор — каза тя и кимна, за да го окуражи да направи същото. И като го направи, да си спомни кой е. — Ето. Вече ме познавате.