Кралска кръв

Клара

За щастие Джори беше успял да отклони идеята на Гедер Палиако венчавката да се извърши от неговите кешетски свещеници и церемонията щеше да се проведе във върховния храм. Насрочена бе за деня след фойерверките на Канл Даскелин и откриването на сезона. Дотогава оставаше твърде малко време, за да се спазят всички формалности. Клара беше уредила две вечери с лейди Скестинин и една за двете семейства. Лорд Скестинин пристигна в столицата чак в деня на сватбата, не от липса на желание, а поради служебни ангажименти. Бариат дойде с него, а Викариан си уреди специално разрешение да прекъсне следването си, за да присъства на церемонията, така че всичките ѝ момчета бяха тук в големия ден. Имаше нелош шанс да се държат прилично. Заради Сабиха, ако не заради Джори.

Всъщност ако Джори си беше избрал любима с нарочната цел да подсигури доброто поведение на братята си, едва ли би се получило по-добре. Намекът за скандал и неодобрение, който тегнеше над събитието, щеше да сплоти братята, вместо да ги подтикне към грубовати шеги и закачки, както несъмнено би станало, ако Джори си беше избрал жена с безупречна репутация. А започнеха ли веднъж с шегите и закачките, момчетата със сигурност щяха да прекрачат линията на доброто поведение, без дори да си дават сметка за това.

Елисия обаче беше пратила писмо, че няма да дойде. Може да изглеждаше странно, но Клара наистина се надяваше, че дъщеря ѝ има стомашни проблеми. Така де, едно разстройство нямаше да я убие. Стомашните проблеми минаваха по-бързо от срама и предателството и за разлика от тях, нямаха дългосрочни последствия. Но този проблем щеше да почака. В момента Клара си имаше достатъчно друга работа.

Храмът беше изключителен, съвършен.

Големият кръг на пода беше от бял мрамор, сечен преди поколения и излъскан като вода. Олтарът се въздигаше в черно и зелено в центъра, огромният купол се извиваше високо над него. Арките бяха оформени като драконови криле, разперени да прегърнат светлото пространство по средата. Клара беше инструктирала прислугата да събере клонки от черешите в собствената ѝ градина. Листата бяха малко и още мънички, но цветовете сякаш пиеха от бялото на мрамора. Пейките около централния кръг се кипреха с възглавнички във фамилните цветове на гостите — червено и златно, кафяво, черно, индигово. А отпред, на почетните места — столове от кована мед за семейството на булката и от бронз за семейството на жениха. Както и допълнителна пейка от сребро с възглавнички в сивото и синьото на дом Палиако, където щяха да седнат Гедер и принц Астер.

Сега, само няколко часа преди началото на церемонията, стъпките на Клара ехтяха в храма. Копринената ѝ рокля шепнеше нежно. Клара застана до своя стол и погледна нагоре към огромните, невиждащи очи на дракона, които гледаха право в нея. Като при повечето дами от висшите дворцови кръгове, и нейната набожност беше по-скоро съобразяване с етикета, отколкото искрено преживяване. Така де, би било крайно неприлично да спиш по време на литургия или да се чешеш по време на църковни празници. Сега обаче, загледана нагоре, Клара усети нещо средно между тъга и надежда в гърдите си, вдигна ръка към дракона и каза:

— Нека бъдат щастливи един с друг.

— Смяташ ли, че може и да не бъдат? — попита Досън откъм колоните пред нея.

Днес беше облечен в черно и златно, цветовете на Неумиращия град. На фона на светлия мрамор дрехите му изглеждаха по-тъмни, цветовете — по-наситени, сякаш някой беше отрязал дипла от среднощно небе. Клара го погледна с усмивка.

— Надявам се да са щастливи. Това е. И понеже съм безсилна, правя онова, което правят хората, когато са безсилни.

— Молиш се?

Клара протегна ръце, сякаш за демонстрация. Досън прекоси белия мрамор под каменната сянка на дракона. Изглеждаше уморен, доволен и красив. Прегърна я през кръста и се обърна да погледне натам, накъдето гледаше тя. Клара се сгуши в него. Ръцете му и сега бяха силни и решителни като в един друг ден преди много, много години.

— Нека бъдат щастливи един с друг — повтори той думите ѝ и те отекнаха с каменно ехо. Само че неговата молитва не беше насочена към дракона или към бог. Беше знак към нея, че я подкрепя, че двамата са заедно в това. — Помниш ли когато ние застанахме тук?

— О, да — каза Клара. — Отчасти поне. Цялата сутрин пих вино за кураж и май бях прекалила.

— Вярно. Май наистина беше прекалила.

Тя облегна глава на рамото му и попита:

— Търсят ли ме?

— И още как. Онова момче Палиако е в паника, а Джори трябва да се подготви и прочие.

Клара си пое дълбоко дъх, изправи гръб и заяви:

— Води ме към фронта, скъпи.

Като при всички пролетни сватби, когато вятърът го позволяваше, и тази щеше да се състои в градината на храма. Според сметките на Клара гостите бяха петстотин, но изглеждаха двойно повече. По традиция флагчета с цветовете на Скестинин бяха закачени по клоните на дърветата, а роби от няколко раси стояха в церемониални клетки и пееха хвалебствени химни за Антеа, бог и пролетното прераждане. Клара откри Джори да бави Гедер Палиако пред една от клетките, в която мъничко синайско момиче, толкова тънко и бледо, че изглеждаше направено от захар, пееше с ясен глас някакъв марш, горд и въздействащ, на език, който Клара не позна.

Проблемът ѝ стана ясен от пръв поглед. Дъщерята на Канл Даскелин, Сана, стрелкаше с ледени погледи най-голямата щерка на Баниен, а Несин Пирелин май беше на ръба на сълзите. Клара се почувства неудобно заради момичетата и се запита дали и тя някога е падала толкова ниско. Надяваше се, че е била по-дискретна от тях.

Разбира се, вината не беше само тяхна. Животът на жените в двора открай време се определяше от женитбата и това в известен смисъл беше благословия. Самата тя се беше венчала в същия този храм преди да навърши двайсет години и оттогава мястото ѝ в двора беше ясно и фиксирано. Клара беше лейди Калиам, баронеса на Остерлингов хребет, но можеше да е баронеса Нарнинг или просто лейди Мивекили, съпруга на графа на Долни пристан. Във всеки случай мястото и рангът ѝ щяха да са точно определени, а тя щеше да е свободна да прави каквото поиска с живота си в рамките на тези граници. Без Досън до себе си тя пак щеше да е Клара. Но нямаше да е същата Клара. Тези момичета гледаха Гедер Палиако и виждаха шанс за стабилност, високо социално положение и влияние. Защото така бяха научени и защото бяха прави.

Но ако някой не им стегнеше юздите, като нищо можеха да съсипят деня на нейния Джори, а това не биваше да се допуска.

— Барон Ибинлес! — каза Клара, спусна се към Гедер и го хвана под ръка. — Търсих ви навсякъде. Нали нямаш нищо против да ти отнема лорд Палиако, скъпи?

— Разбира се, че не, майко — каза Джори и ѝ благодари с поглед.

Клара се усмихна и дръпна лекичко Гедер, отдалечавайки го дипломатично от момичетата. Встрани имаше малка ниша, където двамата биха могли да си поговорят на спокойствие, макар че Клара нямаше представа за какво да си говори с момчето. Най-странното в Гедер Палиако — нещо, което никой не коментираше — беше колко често се променя и колко драстични са тези негови промени. Преди двамата с Джори да заминат за Свободните градове, Клара го познаваше бегло като един от многото дребни благородници, които гравитираха в периферията на двора. После, когато момчето се върна победоносно в столицата, беше танцувала с него на пира в негова чест. Тогава той ѝ се стори зашеметен, изгубен и озадачен, като дете, което за пръв път вижда хитрец да превръща вода в пясък. Сетне Гедер изчезна от полезрението ѝ, а в края на онова дълго и ужасно лято се върна отслабнал, закоравял и самоуверен. И незнайно как информиран за кашата, която беше забъркал съпругът на Фелиа Маас. А сега, след цяла зима в новото си провинциално имение, отново беше тук, отново беше напълнял и го обвиваше облак от тревожност, толкова гъст, че сякаш лепнеше по кожата му като мъгла.

— Благодаря ви, лейди Калиам — каза той и проточи врат назад да погледне още веднъж групичката млади жени. Клара така и не разбра дали се надява да тръгнат след него, или се бои, че ще го направят, и мисълта за това го ужасява. По малко и от двете, реши накрая тя. — Не ме бива в тези неща.

— Понякога става доста неудобно, нали?

— Барон без баронеса — каза Гедер с горчива усмивка. — Преди никоя от тях не ме забелязваше.

— О, това едва ли е вярно — каза Клара, макар да беше сигурна, че е точно така.

После Гедер зърна някого или нещо, което го накара да присвие очи с нетърпение и наслада. Клара се обърна и видя сър Алан Клин.

Беше толкова блед, че приличаше на призрак. Екзекуцията на неговия приятел и съконспиратор по обвинение в убийство и държавна измяна го беше съсипала физически, като болест, от която не личеше да се възстановява. Гедер беше служил под командването на Клин и Клара знаеше, че помежду им съществува вражда. Изведнъж си спомни, ясно и ярко, как беше хванала най-големия си син, Бариат, да пуска молци в огъня малко преди да стане на седем. Невинността и жестокостта бяха типични за малките момчета. Същото съзираше сега в очите на Палиако и то ѝ напомни какво е да си майка на три малки момчета.

— Извинете — каза Гедер и измъкна ръката си. — Отдавна исках да се видя с един човек.

— Вървете — каза тя.

Гедер тръгна към Клин с отскоклива походка. Сякаш имаше пружинки на петите. Клара го гледаше със смесица от съпричастие и ужас. „Бог да помага на жената, която го улови в мрежите си“ — помисли си.

От другия край на храма се чу вик, последван от висок мъжки глас, рев почти, и Клара забърза натам с мисълта за поредната криза. Хора се бяха струпали и изглежда аплодираха някого или нещо, после Сабиха Скестинин се появи над всички тях, повдигната на нечии рамене. Роклята ѝ беше пролетно зелена, косата — сплетена назад, така че да открива лицето. Смееше се, леко приведена, за да запази равновесие. Ревът се чу отново, а момичето ококори уплашено очи, когато тълпата го понесе напред. Навалицата не се разтвори, а се вля в процесията. Бариат и Викариан тичаха, понесли бъдещата си снаха, всеки стискаше по един глезен, та момичето да не падне назад, а Сабиха се държеше за гъстата черна коса на Бариат. Той още беше с флотската си униформа и с герба на дом Скестинин на рамото в чест на своя главнокомандващ. Викариан беше с бялото си свещеническо расо, но без златен ширит — щеше да го получи чак когато положи клетвите си. Тримата викаха, смееха се и тичаха из градината — разиграваха отвличането на булката.

Гордост и задоволство изпълниха гърдите на Клара. Без значение дали го разбираха на съзнателно ниво, или действаха по инстинкт, с това си действие нейните момчета изпращаха ясно послание. „Сега момичето е наше, не само на Джори. Сега тя е Калиам и ако се заяждате с нея, се заяждате с нас.“ Клара зърна петно в алено и златно сред навалицата — принц Астер се смееше заедно с другите, повлечен от всеобщото веселие и младите жени. Само едно нещо липсваше, за да бъде денят съвършен — Симеон да върви рамо до рамо с Досън.

Самата церемония започна час преди залез. Досън и Клара заеха местата си. Лорд и лейди Скестинин заеха своите. После Гедер Палиако и принц Астер седнаха на сребърната пейка — кискаха се като ученици, — след тях бавно и помпозно кралският двор на Антеа изпълни храма. Мъже и жени, които Клара познаваше от дете, приятели и съюзници. Целият двор, или почти целият, се беше стекъл да види как нейният син и дъщерята на Скестинин ще се врекат един на друг и ще отгърнат нова страница в живота си.

Свещеникът подхвана напева и Клара затвори очи. Досън хвана ръката ѝ, тя изтри една сълза и се обърна да го погледне. Неговите очи бяха сухи, разбира се. За него церемонията вдъхваше спокойствие и увереност, точно както се очакваше от една венчавка. Част от правилата и традициите, които деляха света от хаоса. Когато дойде моментът да застанат до младоженците при олтара, Клара го направи с повече грация и увереност, отколкото го бе направила на собствената си сватба.

След последната благословия всички се изсипаха в нощта навън. Още имаше остър хлад във въздуха, сякаш зимата протягаше ръка от гроба си. Джори и Сабиха се качиха на каретата, която щеше да ги върне в градската къща на Калиам. Утре сутрин момичето щеше да седне на масата за закуска заедно със синовете на Клара. И щеше да започне дългият предпазлив танц от разговори и етикет, който след време щеше да превърне мълчаливата заявка на момчетата в реалност — Сабиха щеше да стане Калиам във всичко, а не само по име. Време имаше.

Тази нощ щяха да се водят дълги разговори — и във „Великата мечка“, и в другите, по-малки братства. Досън и лорд Скестинин щяха да раздадат дарове на своите приятели и съюзници, после щяха да се напият до несвяст и да спят до обед на следващия ден. Клара щеше да варди къщата, да бди над спокойствието на младоженците, в случай че приятелите на Джори прекалят с алкохола и решат да си направят някоя солена шега. Изчака при вратите на храма, загледана в каретите и паланкините, които задръстваха улицата. Кочияши с цветовете на десетки домове се надвикваха, ругаеха и бутаха в опит да изпълнят заповедите на своите господари.

Лейди Скестинин застана до нея и двете се разговориха за дреболии — за отминалата зима, за роклите на дамите от двора, за фойерверките на Канл Даскелин. Лейди Скестинин дори не намекна за някаква признателност към семейство Калиам, нито Клара намекна, че такава се дължи. Когато лорд Скестинин дойде де отведе съпругата си, двете се разделиха с усмивка. Бяха си взели мярката и намираха резултата за удовлетворителен. Така, значи можеше да зачеркне и това от списъка, помисли си Клара.

Когато се прибра, всички фенери в двора бяха запалени. Цялата прислуга, всички слуги и роби, се бяха изсипали навън, готови да отбият всички възможни атаки. Прислугата всъщност беше нейният наемнически отряд — изпълняваха нейните заповеди и бяха нащрек. Тази нощ никой нямаше да влезе или излезе от къщата без знанието на Клара. От друга страна, като разставяше прислугата по коридорите и в градините, Клара осигуряваше спокойствие на Джори и Сабиха. Никой нямаше да подслушва пред вратата на нейния син и новата ѝ дъщеря.

Седеше в стаята си, хапваше хляб с мед, пиеше чай и си мислеше за внуци. Е, вече имаше един внук, или почти. Незаконното дете на Сабиха сигурно беше достатъчно голямо да казва „мама“. Достатъчно голямо да пълзи. Детето нямаше представа, че днес майка му е започнала нов живот. Може би дори не знаеше коя е майка му. Лорд Скестинин едва ли беше позволил на Сабиха да вижда детето, още по-малко да се грижи за него.

Клара запали лулата си, взе си бродерията и си обеща още утре заран да проучи къде живее момчето и с кого. Сега, когато Сабиха беше вляза в нейното семейство, на нея се падаше да осигури на детето ѝ добри грижи. Добри грижи някъде далеч от майката.

На вратата се почука. Беше икономът — беше описал подаръците и осчетоводил разходите. Клара протегна ръка и той ѝ връчи въздългия списък. Лорд Баниен беше подарил на младите два коня от личните си конюшни и малка карета с цветовете на семейство Калиам. Лорд Бастин се беше отчел с половин унция подправка в сребърна кутия, която струваше повече от конете и каретата на Баниен, взети заедно, поне ако се вярваше на твърденията му. Дори Къртин Исандриан се беше отчел подобаващо с ръчно огледало от майсторите в Еласе, със сребърна рамка с вплетени в нея имената на младоженците.

Нали точно за това бяха сватбите в крайна сметка. Възможност да проявиш щедрост и да покажеш екстравагантност. Шанс миналогодишните съперници да се превърнат в тазгодишни приятели или в най-лошия случай добри познати. Сватбите бяха обратната страна на битките и интригите, създаваха връзки и приятелства между хората. Бяха част от тъканта на цивилизацията. Онова, което Досън защитаваше чрез традициите и обичаите, Клара изграждаше с благодарствени писъмца и ръчни огледала чужбинска направа.

Легна си късно, без да дочака Досън, и заспа веднага. Сънуваше мишки, които въртят колело до безкрай, когато познато докосване я разбуди. Сънят избледня, а стаята дойде на фокус. Досън седеше на ръба на леглото, все така в празничните си черно-златни дрехи. За миг Клара реши, че е дошъл да продължи празненството по своя си начин, и се усмихна лениво при мисълта за физическата им интимност.

Светлината на свещта улови лицето му, отрази се в следите от сълзи по страните му и Клара се събуди окончателно. Седна в леглото.

— Какво е станало?

Досън поклати глава. Миришеше на силно вино и хубав тютюн. Мислите ѝ веднага литнаха към Джори, към Сабиха. Трагедиите на невестината нощ бяха тема на не една и две тъжни песни. Тя хвана съпруга си за рамото и го завъртя, за да го погледне в очите.

— Любов моя. Какво е станало, кажи ми.

— Стар съм и остарявам с всеки ден — отвърна той. — Най-малкият ми син вече има съпруга и свое семейство, а приятелите от младостта ме напускат. Напускат ме завинаги.

Беше пиян, да, но скръбта в гласа му се чуваше ясно. Не беше тъжен, защото е пил твърде много. Беше пил много, защото беше тъжен.

— Симеон? — попита тя и Досън кимна. Когато проговори, гласът му беше тих и пропит с тъга.

— Кралят е мъртъв.