Кралска кръв

Досън Калиам

— По-лесно е да започнеш война, отколкото да я приключиш, и тя рядко те води там, където си искал да стигнеш — каза посланикът. — За всички ни ще е по-добре да избегнем войната.

Досън обърна гръб на прозореца. Сър Дарин Ашфорт, лорд на Харин и посланик на крал Лечан в Антеа, седеше в библиотеката, кръстосал крака при глезените и с грижливо изписана очарователна усмивка. Появил се бе в Остерлингов хребет преди два дни, известявайки с писмо за визитата си и с достатъчно малобройна свита, за да не представлява очевидна заплаха за домакините. През изминалите два дни всички се бяха придържали към буквата на етикета. Това беше първият им откровен разговор.

Стените от гранит и драконов нефрит придаваха на библиотеката старовремски дъх и величие, които Досън харесваше. На библиотеката и на цялото имение. Вдъхваха заслужено усещане за дълговечност. Усещане за естествения порядък на нещата, за железни традиции. В ярък контраст с темата на настоящия разговор.

— Трябваше да помислите за това, преди да се забъркате в заговори за убийството на принц Астер — каза Досън.

Посланикът се наведе напред и вдигна пръст. Наконтил се бе със сребърни ръкавели, които според съпругата на Досън били последен писък на модата в Калтфел, носеше и декоративната гривна, която в кралския двор на Астерилхолд бележеше семейните мъже.

— Точно с този вид реторика човек трябва да борави предпазливо, барон Остерлинг.

— Ако ще ме учите как да говоря, може и на „ти“.

Ашфорт или не усети сарказма, или се направи на тъп.

— Казвам само, че Астерилхолд не е имал никакви зли помисли към принца на Разсечения трон.

Досън направи три крачки и посочи една закачена на стената кожа. С годините златистият ѝ цвят беше избледнял, но самият ѝ размер все още внушаваше страхопочитание.

— Виждате ли това? — попита Досън. — Планински лъв. Уби десет мои селяни. Десет. Първото ми момче едва се беше родило, преди няма и месец, когато напуснах столицата и се върнах тук, за да убия звяра. Три седмици го преследвах, животното уби четирима от ловците ми, преди да го свалим. По онова време вие едва ли сте били на повече от… колко, пет години? Шест?

— Лорд Калиам, уважавам богатия ви житейски опит и знам, че…

— Не ме лъжи, момче. И двамата знаем, че имаше ножове, предназначени за гърлото на Астер.

— Имаше — каза Ашфорт. — И в нашия двор, и във вашия. Астерилхолд с нищо не е по-различен от Антеа. Няма да отрека, че е имало наши хора, с които лорд Маас е споделил амбициите си, с които е разменил писма. Но да се държи целият двор отговорен за тайните действия на малцина би хвърлило в хаос и двете кралства.

Досън плъзна ръка по козината на мъртвия планински лъв. Премисляше какво да каже. Астерилхолд и Антеа бяха като братя. Преди столетия се бяха кланяли на един и същ Върховен крал. Преди няколко поколения благородните домове в двете кралства бяха поставили началото на серия смесени бракове с надеждата, че това ще донесе мир. В резултат кръвните линии се бяха омесили, а дуковете на Астерилхолд се бяха сдобили с основателни претенции към антийския трон. Стига да разчистеха другите кандидати от пътя си.

Такава беше участта на всяка реформа — обръщаше се срещу своите създатели. Историята беше пълна с провалите на мъже и жени, които се бяха опитали да променят света според своите представи. Без успех, както можеше да се очаква. Светът не подлежеше на промяна и ролята на благородниците бе да защитават естествения порядък. Само дето този порядък не винаги се разкриваше от пръв поглед. Досън погали за последно мъртвия звяр, отпусна ръка и попита:

— Какво предлагате?

— Вие сте един от най-старите и най-доверени приятели на крал Симеон. Разкрихте заговора срещу принца с риск да съсипете репутацията си и да бъдете пратен в изгнание. Кой по-добре от вас би защитил каузата на преговорите?

— А в добавка бях и настойник на онова момче, Палиако.

— Да. — Ашфорт кимна. — И това също.

— Мислех, че гледате скептично на романтичния ореол около Гедер Палиако.

— Непоколебимият виконт, който опожарил поверения му град, за да поведе войската си обратно към Камнипол и да спаси трона от бунтовниците. Мистериозното му самозаточение на изток, предприето в мига на личния му триумф, и завръщането му с безценна информация за предателите в кралския двор — каза Ашфорт. — Звучи ми като мълва, която човек сам би пуснал за себе си и за чието разпространение би платил щедро. Какво следва — ще буди дракони да се надлъгват?

— Палиако е интересен тип — каза Досън. — Подцених го. Неведнъж при това. Но него е лесно да го подцениш.

— Сега той е героят на Антеа, спасителят и пазителят на принца, любимец на двора — каза Ашфорт. — Ако това е подценяване, значи истината е от мащаба на древните епоси.

— Палиако е… странен — каза Досън.

— Вас уважава ли ви? Вслушва ли се в съветите ви?

Досън не знаеше какво да отговори. Преди време, когато момчето се върна от Ванаи, беше сигурен, че лесно може да го тласне в една или друга посока, че младият Палиако е като глина в ръцете му. Сега Гедер беше барон и протектор на принца. Чуваха се приказки, че влиянието му надвишавало влиянието на Досън, ако не официално, то на практика.

А и храмът. Момчето беше довело със себе си чуждоземски свещеници от пущинаците на Кешет, но не беше ясно дали те играят по свирката му, или той — по тяхната. Висшият свещеник Басрахип беше играл централна роля в кампанията срещу Фелдин Маас, бившия барон на Ибинлес, понастоящем разлагащ се труп на дъното на Прореза. Според информацията на Досън без съдействието на свещеника онази нощ е щяла да завърши с провал — Гедер нямало да се добере до изобличаващите писма, крал Симеон вероятно щеше да определи за настойник на принца Маас, каквото бе първоначалното му намерение, и светът щеше да е различен.

И все пак имаше един начин да отговори на въпроса, без да си криви душата.

— Дори да остане глух за моите съвети, Палиако ще се вслуша в сина ми. Двамата с Джори служиха заедно във Ванаи. Бяха приятели още преди това да се превърне в мода.

— Вярвам, че неговата подкрепа би подпомогнала значително усилията ни за овладяване на кризата. Трябва да се срещна лично с краля, само това искам. Да разбера какви гаранции би искал да получи и да уведомя за тях своите хора. Заговорите за кралеубийство не са по вкуса на крал Лечан. Ако е нужно наши велможи да бъдат изправени на съд, крал Лечан ще го направи. Не е необходимо да сблъскваме армиите си на бойното поле.

Досън изръмжа тихичко, нито в съгласие, нито като отрицание.

— Крал Лечан ще ви бъде дълбоко благодарен — продължи Ашфорт, — ако му съдействате да заглади недоразуменията си със своя многообичан братовчед.

Сега вече Досън се разсмя. Кратък, лаещ звук като на някое от кучетата му.

— Да ви приличам на търговец, лорд Ашфорт? Не служа на Симеон, за да трупам печалба от това. Вашият крал не може да ми предложи нищо, което да промени посоката на съвестта и здравия ми разум.

— В такъв случай се осланям на съвестта и здравия ви разум — каза Ашфорт, зарязвайки предложението за подкуп, сякаш никога не е било изричано. — Какво ви нашепват те, барон Остерлинг?

— Ако зависеше от мен, щях да поискам топките на всеки, който си е писал с Маас. Мариновани и в буркан — каза Досън. — Но не зависи от мен. Симеон седи на Разсечения трон и той решава. Да, ще говоря с него.

— А Палиако?

— Ще помоля Джори да говори с него. Предполагам, че двамата ще имате повод и възможност да се срещнете, когато започне дворцовият сезон. Дотогава остават само няколко седмици, а доколкото разбрах, вие така или иначе отивате в Камнипол.

— За откриването на сезона, да — каза Ашфорт. — Но преди това има доста да се свърши. С ваше позволение, милорд, утре сутрин ще трябва да напусна чудесното ви имение.

— Защо? За да развеете щедростта на Лечан и пред други антийски велможи?

Усмивката на посланика помръкна, но не изчезна.

— Щом казвате, лорд Калиам — отвърна Ашфорт.

Имението Остерлингов хребет беше домът на Досън и най-ранните му спомени от него бяха свързани със сняг и студ. Неясни детски спомени, които свързваха тиквеника и пияните череши на есенните празненства с Камнипол, а снега и леда — с Остерлингов хребет. Дори по-късно, като младеж, той продължаваше да мисли за сезоните като за места. Лятото обитаваше калдъръмените улици между високите крепостни стени на столицата. Ледът и снегът принадлежаха на тясната речна долина. Вярно, с годините тази самозаблуда стана някак по-поетична. Вече не беше толкова наивен да си мисли, че по мостовете над Прореза не пада сняг или че ловджийските кучета на баща му изпадат в летаргия през летните жеги. Но самата идея за пряка връзка между сезон и място притежаваше дълбокия резонанс на нещо правилно, на убеждение, възприето в детството и запазено до ден-днешен.

Имението открай време клечеше в полите на полегат хълм, неподвластно на промяната. Стените му се бяха издигали тук още преди Антеа да се въздигне като кралство. Драконовият нефрит, вечен и неподвластен на времето и стихиите, се вплиташе в каменната зидария. Твърдият гранит се беше изронил на места, другаде го бяха подменяли през годините, но нефритът щеше да държи вечно.

Стаята, която Досън използваше за свой личен кабинет, беше използвана за същото от баща му, от дядо му и от другите преди тях. Пред същия този прозорец Досън бе слушал запленен от баща си, че стените на имението са като тъканта на кралството, а благородните домове са нефритът. Без неговата дълговечност и най-здравият градеж рано или късно щял да падне в руини.

Досън беше поел имението след смъртта на баща си, отгледал бе синовете си тук, разказвал им беше същите неща в тъмните зимни вечери. „Тази земя, тези стени са наши и само кралят може да ни ги отнеме. Всеки друг, който се опита, ще намери смъртта си. Но ако кралят ги поиска, ще ги дадем, защото това е негово право. Това означава да си лоялен.“

Момчетата бяха научили урока. Най-големият, Бариат, служеше във флотата под командването на лорд Скестинин. Викариан, вторият му син, беше станал свещеник. Единствената му дъщеря, Елисия, се беше омъжила за най-големия син на лорд Анерин. Единствен Джори все още живееше в имението, и то само докато отново го повикат на служба. Веднъж вече се бе проявил под командването на лорд Терниган, сражавал се бе храбро и се беше върнал герой и приятел на герой, пък било и приятел на такъв странен и ненадежден герой като Гедер Палиако.

Досън откри Джори на върха на Южната кула. Самият той често идваше тук като дете, подаваше глава през тесния прозорец и гледаше надолу, докато не му се завие свят от височината. Погледнати оттук, земите на Остерлингов хребет се разстилаха като на карта. Две от селата се виждаха ясно, те и езерото. Дърветата грееха в бледото зелено на новите листа, сенките белееха с последния сняг. Лекият студен вятър рошеше косата на Джори като перата на сврака. Държеше две писма — едното неотворено и със синия восъчен печат на Скестинин.

— Писмо от брат ти? Какви са новините от север? — попита Досън.

Джори се стресна и скри писмата зад гърба си като кухненско слугинче, което са хванали с лепкава уста и буркан мед в ръка. Страните му се зачервиха като от шамар.

— Бариат е добре, татко. Казва, че не са загубили нито един кораб от студовете и скоро ще ги пуснат на вода. Може и да са ги пуснали вече.

— Така и трябва — каза Досън. — Говорих с онзи идиот от Астерилхолд.

— И?

— Съгласих се да ходатайствам пред Симеон и да им уредя среща. Идиотът попита дали ти не би се съгласил да говориш с Палиако. Изглежда, смята, че няколко кротки думи от Гедер ще сложат спирачка на отмъщението, преди да е стигнало твърде далеч.

Джори кимна. Когато очите му бяха сведени, приличаше на майка си. Клара имаше същата брадичка, излъчваше същото спокойствие. Момчето беше извадило късмет с това.

— Ти каза ли му, че ще говоря с Гедер?

— Казах му, че ще говоря с теб за това — отвърна Досън. — С нищо не съм те задължил.

— Благодаря ти. Ще си помисля.

Досън се облегна на стената. Врабче влетя през прозореца, направи две трескави кръгчета в тясното помещение и излетя отново на свобода.

— А ти? Какво мислиш за войната? И за това да говориш с новия барон Ибинлес? — попита Досън.

— Предпочитам да не тръгваме на война, освен ако не се налага — каза Джори. Когато за пръв път тръгна на военна кампания, беше изпълнен с равни части вълнение и тревога. Опитът беше убил тези емоции, и двете. — Но ако се стигне дотам, ще се бием. Само че Гедер… не знам.

За миг Досън видя призраците на Ванаи в лицето на сина си. Градът, който Гедер Палиако беше опожарил. Не беше за вярване, че Палиако крие такава кръвожадност в себе си. Но Джори го беше видял с очите си и знаеше.

— Разбирам — каза Досън. — Постъпи както сметнеш за най-добре. Вярвам, че ще вземеш правилното решение.

По някаква причина, която му убягваше, Джори отново се изчерви, пламна целият. Изкашля се, избягваше да срещне погледа на баща си.

— Бариат ми праща писмо — каза той. — Друго писмо тоест. Заедно със своето. От лорд Скестинин. Той официално ми представя Сабиха. Дъщеря си.

Мълчанието натежа. Смущението на Джори беше колкото очевидно, толкова и необяснимо.

— Разбирам — каза Досън. — Представя ти дъщеря си значи. Хмм. Е, ако не проявяваш интерес, винаги можем да кажем, че писмото се е загубило…

— Аз помолих, сър. Аз помолих за писмото.

— А — каза Досън. — Е. Значи е добре, че си го получил, нали?

Джори вдигна очи да го погледне. Не успя да скрие изненадата си.

— Да — каза той. — Май така излиза. Сър.

Постояха в смутено мълчание, после Досън кимна, обърна се и заслиза по тясното вито стълбище. Таванът беше толкова нисък, че главата му почти опираше в него. Имаше неприятното чувство, че е дал благословията си за нещо, чиито подробности са му неизвестни.

Клара, разбира се, веднага схвана за какво иде реч.

Щом Досън ѝ спомена за дъщерята на лорд Скестинин, веждите ѝ се покатериха високо-високо.

— Мили боже! — възкликна тя. — Сабиха Скестинин? Кой да си помисли?

— Знаеш ли нещо за момичето? — попита Досън.

Клара остави бродерията, извади глинената лула от устата си и почука лекичко с мундщука ѝ по коляното си. Прозорецът на стаята беше отворен и ароматът на люляците се смесваше с тютюневия дим.

— Умно момиче. Много хубаво. Кротко по нрав, доколкото мога да преценя, макар че ги знаеш какви са момичетата. Лъжат по-умело и от банкери. И, което е по-важно, със сигурност не е ялова.

Досън съвсем се обърка. Приседна на ръба на леглото, вперил поглед в съпругата си. Тя въздъхна.

— Преди две години роди момченце, бащата е неизвестен — обясни Клара. — Отглеждат го в Естинпорт, при близки на семейството. Всички усърдно се преструват, че детето не съществува, но и всички знаят за него. Предполагам, че лорд Скестинин охотно би написал писмо за представяне на всеки с капка благородническа кръв в жилите.

— Не — каза Досън. — Абсурд. Няма да позволя момчето ми да носи дрехи втора ръка.

— Тя не е палто, скъпи.

— Знаеш какво имам предвид — каза Досън и стана. Трябваше и сам да се сети. Джори се беше смутил, изглеждаше засрамен. И как иначе, щом онази мръсница… А Досън му беше казал, че е добре, дето е получил писмото. — Ще ида още сега при него и ще сложа край на това.

— Недей.

Досън спря на прага и се обърна. Клара седеше все така спокойно. Лицето ѝ беше меко и кръгло, очите ѝ — вперени в неговите. Съвършените ѝ розови устни се повдигнаха в усмивка, светлината от прозореца я къпеше косо и тя изглеждаше… не, не млада. По-добре от млада. Изглеждаше като себе си.

— Но, скъпа, ако Джори…

— Ще минат седмици, преди двамата да се срещнат. Няма нужда да бързаме.

Досън направи крачка назад в стаята, без дори да го осъзнае. Клара лапна отново лулата, дръпна и от ноздрите ѝ излезе дим, сякаш в женската ѝ плът беше скрит дракон от древни времена. Тонът ѝ беше лек, почти небрежен, но очите ѝ не го изпускаха и за миг.

— Ако си спомням правилно, аз не ти бях първото момиче в леглото — каза тя. — Мисля, че знаеше съвсем точно какво правиш, когато дойдох при теб в първата ни брачна нощ.

— Тя е жена — каза Досън. — Не е същото.

— Сигурно си прав — каза Клара и в тона ѝ се промъкна меланхолична нотка. — И все пак всички имаме мигове на слабост. Самата аз бях готова да ти пристана месеци преди да ме направиш честна жена, сигурно си спомняш.

Спомняше си, и още как. Дори сега тялото му реагира еднозначно.

— Опитваш се да ме разсееш.

— И успявам — каза Клара. — Извадила е лош късмет, била е недискретна, да, но това не я прави лош човек. Или лоша съпруга. Ти не бързай да говориш с Джори, а аз ще поразпитам за нея, щом се върнем в Камнипол. Лорд Скестинин може да се окаже много ценен съюзник, ако Джори подаде ръка на падналата му щерка. А и може би двамата са влюбени.

Протегна ръка и го дръпна да седне до нея. Кожата ѝ не беше толкова гладка като преди две десетилетия и четири деца, но беше мека. Смехът в очите ѝ породи лекота в собственото му сърце и Досън усети как гневът му се оттича. Извади лулата от устата ѝ, наведе се и я целуна. Устата му се напълни с дим. Когато се дръпна, Клара се усмихваше.

— Дано поне му е вярна — каза той с въздишка. — Няма да търпя в семейството си предатели.

Сянка мина през очите на Клара и изчезна.

— Когато му дойде времето — каза тя. — Ще се тревожим, когато му дойде времето.