Кралска кръв

Маркъс

Минали бяха години, откакто Маркъс за последно бе пътувал по крайбрежието на Еласе. Забравил беше колко е красиво тук. Малко след Новипорт релефът ставаше неравен, крайбрежната ивица — нарязана и скалиста. Хълмовете се преливаха в планински вериги, отдавна изстинали вулкани приютяваха езера в кратерите си и маршируваха от север на юг като войници в поход към морето. Островчетата, полазили крайбрежните води южно към Вътрешното море, бяха като главите на авангард, потънал до шия. Нямаше и помен от мътния зеленикав оттенък на морската вода в по-студените земи. Да плаваш с лодка тук сигурно беше като да полетиш.

Покрай брега нямаше драконов път, макар да се говореше, че някога е имало, но го заляла лава още преди вулканите да потънат в сън. Някъде дълбоко под вълнистите черни хълмове може би лежеше погребана панделка от вечен зелен нефрит, безполезна като въдица в пустиня. Не че на Маркъс му пукаше особено. Пътеката пред тях беше достатъчно добра и да я следваш беше лесно — стане ли земята под краката ти стръмна, значи си се отклонил на север, разкаля ли се, значи си се отклонил на юг. Скоро щяха да стигнат до вътрешните равнини, после Судапал, после на юг през Вътрешно море до Лионеа. А след това… толкова напред не му се мислеше.

Тревата, през която яздеха, беше толкова зелена, че чак те заболяваха очите. Така наситен беше цветът ѝ, че на моменти Маркъс тръсваше глава, за да е сигурен, че не сънува, а слънцето и високото синьо небе го изпълваха с особен ентусиазъм и благоговение, сякаш можеше да разпери ръце и да прегърне целия свят. Селца обсипваха крайбрежието като шарени кабарчета. По пътя срещаха тимзински рибари, черната им хитинова броня бе напукана от годините в соленото море. Попиташе ли ги някой кои са и накъде са тръгнали, майстор Кит отговаряше, че е естественик на работа при кралицата на Биранкор и по нейна заръка търси рядък вид пееща скарида. Разказваше историята толкова убедително, че Маркъс взе да се чуди дали в следващото заливче няма да открият въпросните пеещи гадинки. Но дали се дължеше на актьорските умения на майстор Кит, или на странната му кръв, Маркъс не знаеше.

Не че често се намираше някой да ги разпитва. Обикновено им сипваха по паница от общата яхния, която се приготвяше целогодишно на всяко рибарско пристанче и в която всеки рибар пускаше по нещо от дневния си улов в замяна на паница от бъркоча, който къкреше в казана още от времето на бащите и дедите им. Рибарите по тези краища бяха хора простовати, шумни и дружелюбни. Жените бяха истински красавици, макар и тимзинки. Но люспите им бяха достатъчно предупреждение, което да държи Маркъс настрана — не искаше да повтори грешката си от Порте Олива. Майстор Кит, от своя страна, макар да флиртуваше неуморно, май така и не стигна до леглото на някоя жена.

Судапал беше сборище от пет крайбрежни града, слети в едно, от които най-големият се беше проснал в черно и червеникаво на невъзможно зеления фон. Вместо ферми, ниви, овце и кози около града се ширеха необятни поляни, недокоснати от човешка ръка и богати на дивеч, който рядко привличаше ловци, освен по време на религиозните празници. Маркъс нямаше представа как местните хора си осигуряват продоволствие, но пък гледката беше изключителна. Драконов път се проточваше източно от централния площад на Судапал, но двамата с майстор Кит вече се бяха придвижили достатъчно на изток.

Което означаваше, че трябва да си намерят лодка.

— И значи к’во, вие моряци ли сте, или не сте? — попита ги мъжът йему.

— Случвало се е да дърпам въжето от време на време — каза Маркъс.

— На мен пък ми се е случвало да се моля от време на време — каза мъжът с изненадващо ясна дикция въпреки масивните си бивни. — Ама това не значи, че съм свещеник.

Доковете на Судапал се бяха ширнали пред тях, кейове навлизаха върху подпори в морето, толкова навътре, сякаш човек можеше да стигне до Лионеа като по мост. Йему бяха най-голямата етническа група в Судапал след тимзините — едри, силни и страховити на вид, макар че повечето не изглеждаха проклети като Пик Устерзал. Добре беше да се има предвид, че неприятният характер на Пик си е неин, а не е отличителна черта на цялата ѝ раса.

— Едва ли ще случим бурно море — каза майстор Кит. — Доколкото разбрах, сезонът на бурите е свършил, а според картите, които съм виждал, течението ще ни отнесе много близо до точката, за която пътуваме.

— Картите, които си виждал — повтори йемуто. — Значи никога не си бил тук.

— Да. Не съм.

Мъжът кимна. Главата му беше голяма и тежка.

— Вие сте идиоти, да ви кажа.

— Но пък сме кротки хора — изтъкна майстор Кит. — И имаме малко сребро.

— Среброто потъва — каза йемуто. — Нямам нищо против да ви взема паричките, но напоследък, оставя ли някой идиот да се удави, и почва да ме гризе съвестта. Не, не, ще ви предложа друго. И ще ви струва много по-малко, скромна посредническа такса, пък с капитана ще се разберете отделно. Ще ви намеря кораб и някой, дето знае как да го управлява.

Маркъс погледна майстор Кит. Актьорът смръщи вежди.

— Не ми се ще да взимаме непознати с нас — каза майстор Кит. — Работата, дето сме тръгнали да я свършим, е деликатна.

— Знаеш ли какво друго е деликатно? Моят…

— Боя се — прекъсна го майстор Кит, — че освен деликатна, работата може да се окаже и опасна.

— Нали точно туй се опитвам да ви кажа.

— Кит — обади се Маркъс. — Дай на човека посредническата такса. Ако междувременно намерим нещо друго, няма да чакаме. Ако не, ще трябва да се примирим с кораба, който той ни намери.

Кит въздъхна, отброи седем сребърни монети и ги бутна през масата към йемуто. Мъжът ги взе, кимна, надигна се и тръгна към доковете. Маркъс се загледа след него.

— Мислиш ли, че наистина ще ни потърси кораб?

— О, да — каза Кит. — Иначе нямаше да му дам парите.

— Да бе, ти нали познаваш кога хората лъжат. Все забравям.

Една от странностите на Судапал беше пълната липса на странноприемници и ханове. Пътници имаше, но за да си осигурят нощувка, беше достатъчно да тропат по хорските врати, докато не се намери някой със свободна стая или място в бараката, който е склонен да се пазари. При хубаво време пътниците си спретваха бивак на голямата мера в центъра на града и спяха там, все едно са на пътя. Тимзински момчета обикаляха мерата до късно вечер и продаваха печена риба и козешко в панички от костенурска коруба. Хоризонтът беше толкова ясен, а миризмата на морето толкова свежа и умиротворителна, че Маркъс и майстор Кит решиха да не разпъват малката си палатка. Извадиха одеялата, и толкова. Конете прибраха в градската конюшня, макар че други пътници бяха пуснали своите на мерата — животните пасяха сочната трева и дремеха на групи, нещо като голям временен табун.

Маркъс лежеше, преплел пръсти под главата си, и зяпаше съзвездията. Отдавна не беше гледал звездите заради самите тях. Чу майстор Кит да въздъхва.

— Може би трябваше да тръгнем по море от самото начало — каза актьорът. — Да вземем лодка в Макиа. Или да тръгнем на запад към Кабрал и да компенсираме по-голямото разстояние с бърз кораб.

— Нали уж теченията не били подходящи?

— Идеята ми беше да се справим сами, без да въвличаме други хора, но явно няма да стане…

— Нямаше откъде да знаем. Тогава този вариант изглеждаше най-добър. Не че имахме много варианти, а сега — още по-малко.

— Да — каза Кит. — Май си прав.

В другия край на мерата някой засвири на лютня.

— Още ли се тревожиш за нея? — попита майстор Кит.

— За Ситрин ли?

— Да.

— Да — отвърна Маркъс. — Но мисля, че ти беше прав. Ситрин не би разчитала, че ще хукна да я спасявам. Така че, ако не друго, поне няма да я разочаровам с отсъствието си.

— Огорчен си.

— Това е защото съм навъсен и кисел старчок. Виждаш ли онези четири звезди, в редичка? Точно над хоризонта?

— Да.

— Там, където съм роден, не се виждат. Толкова далеч на север много звезди не се виждат.

Кит ограничи коментара си до тихо сумтене.

— Ти си обиколил целия свят — продължи Маркъс. — Кое е най-странното нещо, което си виждал?

— Хм. Нека помисля. Има едно езеро в Херез. Езерото Есасмад. Огромно е. А в центъра му има водовъртеж — все едно вода се отцежда в канал, само дето езерото никога не се изпразва. А в центъра на водовъртежа има кула. Пет етажа висока и абсолютно недостъпна. Казват, че стои там още от времето на драконите.

— И какво представлява според теб?

— Може да е била затвор. Драконите да са пускали там прегрешилите си роби. Или последното убежище на Дракис Гръмовран. Нямам представа. Ами ти? Кое е най-странното нещо, което си виждал по време на странстванията си?

— Ами, теб, да речем.

— Ха. Добре казано.

Лютнята подхвана нова мелодия, бавна и нежна. Сякаш самата нощ заприглася на струните.

— Мисля, че третата струна е ниска — каза Кит.

— Съвсем малко — каза Маркъс. — А и музиката е безплатна, така че…

Сънят мамеше Маркъс, но отдалече. Кит се размърда под одеялото си. Падаща звезда прекоси небосклона и изчезна, преди Маркъс да е казал нещо.

— Между другото — тихо рече Кит. — Мисля, че бих могъл да прогоня кошмарите ти. Ако искаш, мога да опитам.

— И как ще го направиш?

— Ще ти кажа, че вината не е била твоя, за онова, което ги е сполетяло. Ще ти кажа, че са ти простили. След време ще ми повярваш. Това ще ти осигури известен покой. И сън.

— Ако се опиташ, ще се наложи да те убия.

— Толкова ли е зле?

— Толкова.

— Не би ти отнело спомена за тях.

— Но би отнело значението на спомена — каза Маркъс. — А това е дори по-лошо. Пък и в момента те не ме притесняват толкова.

— Забелязах — каза Кит. — И ми се стори странно. От известно време изглеждаш почти в мир със себе си. А това действа изнервящо на околните.

— В Порте Олива имах всичко — каза Маркъс. — Сигурна работа. Хората ми ме уважаваха. Не работех за крал. Имах Ситрин и Ярдем. Между другото, него ще го убия веднага щом приключим с това. Той ме предаде и ще отговаря. Може да пробваш малката си магия с това, ако искаш.

— Вярвам ти — каза Кит. — Но сега си изгубил всичко гореспоменато, нали така?

— Така — каза Маркъс. — Завършвам четвъртото си десетилетие на белия свят, легнал на тревата до човек, в чиито вени пълзят паяци. Трябва да пресека Вътрешното море, а не знам как. После да се върна обратно. Ако успея с този етап, следващият е да резна гърлото на твоята богиня и тогава най-вероятно ще ме убият. А толкова добре не съм се чувствал отдавна. Когато имам нещо, постоянно се тревожа да не го загубя. Тук нямам нищо. Или поне нищо ценно. Следователно съм свободен.

— Доста сложен начин да кажеш, че душата ти има форма на колело, изправено на ръба си — каза Кит.

Маркъс кимна.

— Знаеш, че уважавам мъдростта ти и ми е приятно, когато сме заедно, нали?

— Да.

— Никой не те харесва, когато се правиш на умник.

Маркъс се унесе още преди лютнята да е завършила вечерния си репертоар. На сутринта се събуди с роса в косата. Жълто-синьо зарево се разливаше по съвършения небосклон.

След два дни, докато минаваха покрай малко улично кафене, майстор Кит внезапно спря и присви очи, загледан в табелата над вратата — делфин от ковано желязо.

— Какво? — попита Маркъс.

— Не знам… — каза Кит. — Дай ми минутка, става ли?

Кафенето беше мръсно и задушно, стените бяха зацапани със сажди от дима, който се стелеше откъм кухнята. Миришеше на въглища, гореща мазнина и подправки, от които устата на Маркъс се напълни със слюнка.

Млад тимзин с навъсена физиономия тръгна решително към тях, като размахваше ръце.

— Още не е отворено. Елате след час.

— Простете — каза майстор Кит. — Случайно да се казвате Епечи?

Очите на тимзина се разшириха, после се разшириха още, когато вътрешните му мембранни клепачи се отвориха с тихо щракване.

— Китап! — ревна той и се хвърли да прегръща актьора. — Китап, ах, ти, старо куче такова! Мислехме, че си умрял бе, човек. Я минете отзад в кухнята. Еля! Китап е дошъл! И няма да повярваш, станал е стар и дебел!

Маркъс се озова в средата на ентусиазирана тълпа, настаниха го на един работен тезгях в кухнята и сложиха пред него паница, в която имаше някакви странни неща със съмнителен вид. След първата предпазлива хапка обаче реши, че това е най-вкусното нещо, което е ял от години.

Кухнята се беше напълнила с тимзини, мъже и жени, всичките ухилени до откат, те на свой ред водеха дребни дечица, толкова малки, че люспите им още не бяха потъмнели, да ги покажат на майстор Кит, който им се радваше и ги галеше по главиците. Кит представи спътника си с цялото му име и Маркъс забеляза, че първият мъж — Епечи, май така му беше името — не успя да скрие скептицизма си. Но и не тръгна да спори — явно смяташе, че щом старият Китап няма нищо против да пътува с човек, който се представя за кралеубиеца от Северобреж, проблемът си е негов.

И дума не можело да става пак да спят под звездите. Домакините им ги настаниха в една стая зад кафенето, на тънък памучен дюшек, който бе виждал и по-чисти дни.

— Приятели?

— След като избягах от храма, прекарах почти цяла година в Судапал — каза майстор Кит, докато застилаше одеялото си върху дюшека. И сигурно добре правеше, реши Маркъс. Ако не друго, гадинките в одеялата си бяха техни. — Отседнал бях тук. По онова време Епечи беше още момче. Слаб като клечка и само момичета му бяха в главата.

— И мислиш, че могат да ни помогнат?

— Мисля, че ако могат, ще го направят. Което не винаги е същото. Но определено имам повече вяра в услужливостта, скрепена на обща трапеза и със задушевни разговори, отколкото в онази, купена с пари от непознати.

— Не съм те карал да плащаш таксата на онзи посредник, само предложих — каза Маркъс.

— Светът е странно място — каза Кит и седна с пъшкане на дюшека. — Когато за последно бях тук, всичко беше различно. Аз бях различен, те бяха различни. Дори къщата се е променила. Ей онази стена я нямаше, поне аз не я помня. И все пак всичко е свързано. Сякаш светът е камък, твърд и неподлежащ на промяна, върху който ние рисуваме с детски боички, пласт върху пласт. Променяме света с историите, които създаваме и разказваме, но променяме само нарисуваното. А не каменната основа отдолу.

— Това звучи много дълбокомислено — каза Маркъс. — Но нямам представа какво имаш предвид. Твоите приятели дали познават някой, който има хубава лодка, как мислиш?

Капитан на малката платноходка беше тимзинска жена с широко лице и лукава усмивка. Следвайки указанията на Епечи, Маркъс и Кит се срещнаха с нея в края на един от дългите кейове. Бяха толкова далече от брега, че Судапал тъмнееше като малко петно на хоризонта зад тях. Жената седеше в лодката си и връзваше дълги въжета в сложна плетеница, която Маркъс, при други обстоятелства, би взел за произведение на изкуството. От Епечи знаеха, че жената се казва Адаса Орсун.

Колкото до лодката, тя беше достатъчно малка да я управлява сам човек и достатъчно голяма да побере петима, стига да не носят провизии за дълго плаване. Палубата беше бяла като сняг, а квадратните брезентови платна бяха боядисани в морскосиньо. Лодката газеше дълбоко, почти до бордовете, и Маркъс се зачуди как изобщо оцелява при буря, слаба дори. Но покрай кея бяха вързани поне десетина лодки като тяхната, значи в конструкцията или в управлението им имаше някакъв трик, който правеше плаването възможно и в бурни води.

Или това, или лодките просто не излизаха в морето при вятър.

Майстор Кит подкара направо:

— Чухме, че може би ще се съгласите да откарате пътници до Лионеа.

— Не е изключено — каза жената. — Срещу съответната цена. Кога искате да тръгнете?

— Възможно най-скоро — отвърна майстор Кит с усмивка.

— Мога да тръгна най-рано след месец — каза тя и сви рамене. — Поела съм други ангажименти.

И без малки черни гадинки във вените си Маркъс разбра, че тимзинката лъже. Гледаше ги с усмивка и чакаше. Те бяха на ход.

— Аз съм приятел на Епечи — каза майстор Кит.

— Затова и говоря с вас — отговори тя, като продължаваше да навива въжето около ръката си.

— Мога да платя — каза Кит и ѝ метна малка кожена кесия. Жената не я отвори, само я претегли в шепа.

— Злато ли е?

— Сребро. И малко мед.

— Както и един хубав камък, който добавих аз — обади се Маркъс. — И ако може да съкратим пазарлъка, колко искаш, за да откараш това — той посочи палубата на лодката — там? — И посочи ширналото се на юг море.

Жената го стрелна с поглед, после отново се обърна към Кит.

— Тоз кой е?

— Казвам се Маркъс Уестер.

— Да бе — реагира жената, без да го поглежда.

— Казва се Маркъс Уестер — потвърди Кит. — И преди да си попитала, да, онзи Маркъс Уестер. От плът и кръв.

— И съм си такъв още отпреди хората да научат името ми — добави Маркъс.

Адаса Орсун прибра кесийката в джоба си и каза:

— Добре тогава. Донесете си нещата. Отливът започва след шест часа и ще потеглим с него.

— Защото всички искат да пътуват с мен? — попита Маркъс.

— Ще стане добра история, дето да я разказвам — каза жената и се захвана отново с въжетата. — А вие не се мотайте. Вижте там да купите малко храна. Имам достатъчно да не умрем от глад, но все пак въртя лодка, а не кухня.

Докато вървяха по напоените с катран греди на дългия кей, Маркъс поклати глава.

— Не ми харесва тая работа. Жената не знае нищо за нас. Теб те е препоръчал общ познат, мене ме знае само по име. Ами ако бях някой ужасен гневлив човек, склонен към насилие? Така де, известен съм най-вече с това, че съм убил работодателя си. Не виждам защо някой ще иска да пътува с мен.

— Мисля, че ние сме историите, които хората разказват за нас — каза Кит.

— Не — поклати глава Маркъс. — Не съм съгласен. Трябва да има и друго, повече. А тази жена с лодката поема глупав риск.

— Може и така да е — каза Кит. — Но аз все пак се радвам, че се съгласи да ни откара.