Кралска кръв

Клара

Писмото от Остерлингов хребет беше написано нечетливо, буквите бяха разкривени, а правописът — в най-добрия случай приблизителен. В имението, а и в по-големите градчета в съседство, имаше писари. Винсен Коу спокойно би могъл да помоли някой от тях да напише писмото и да му спести мъките, но не го беше направил. Самият текст беше безобиден — докъде е стигнал строежът на кучкарниците, за новия воден резервоар, колко кутрета са се родили през пролетта — и Клара не намираше правдоподобно основание да възрази срещу инициативата му сам да пише докладите. Беше като леко, но излишно докосване по ръката. Клара и този път нямаше да му отговори, както не беше отговорила и на другите му писма. Рано или късно момчето щеше да се отърси от безумното си увлечение по нея. Щеше да се влюби в някое девойче от своята черга и писмата щяха да спрат. Остави листа настрана — сякаш за десети път — и продължи да крачи неспокойно напред-назад.

Цялата вечер беше минала така, не я свърташе на едно място, дори бродерията не успя да я задържи на стола. Празненството беше започнало сутринта и по план трябваше да продължи до среднощ. И тогава щеше да се случи нещо лошо. Клара се надяваше нещо да осуети в последния момент плановете на съпруга ѝ, каквито и да бяха те. Надяваше се той да се прибере у дома ядосан и разочарован, а не окървавен в някакви драматични събития. Казваше си, че точно така ще стане. Че утрешният ден няма да се различава съществено от вчерашния.

Подръпна за пореден път ръкавите си. Дъвчеше мундщука на лулата, зъбите ѝ потропваха върху твърдата глина. Досън открай време живееше с политическите боричкания на двора и военните тактики. И сега щеше да се справи, да оцелее. Щеше да свърши каквото трябва да се свърши и всичко щеше да приключи добре, и за него, и за семейството. Важно беше Клара да повярва в това. Мъчеше се да повярва и не успяваше.

Първият знак за началото на хаоса беше тропотът на копитата на самотен кон, пришпорен в галоп през портата на двора. Вторият бяха уплашените викове на портиерите. Страхът повлече Клара към централния вход. Вратите се отвориха и Досън залитна през прага с помощта на един от слугите. Стискаше меча си, дясната му страна — ръката и хълбокът — бяха в кръв. Ловджийските кучета дотичаха и почнаха да обикалят тревожно около двамата, ушите им — прилепнали към главите. Изглежда, Клара бе издала някакъв звук, защото Досън вдигна рязко глава и я погледна.

— Вдигни прислугата. Да се въоръжат — каза ѝ задавено.

Страхът, който се трупаше в нея от часове, сега преля изведнъж като ледена вълна. Тя все още не знаеше какво се е случило, но знаеше, че е лошо, много лошо. Заля я спокойствието на пълната мобилизация. Разбута кучетата, отиде при съпруга си и подложи рамо под мишницата му.

— Чу какво нареди господарят — каза на слугата. — Събуди хората. Заключете всички порти и врати, веднага. Затворете капаците на прозорците. Раздайте оръжие на всички, нека са готови да защитават къщата. Като приключите с това, намерете Джори и го пратете в кухните.

— Да, милейди — отвърна слугата и внимателно прехвърли тежестта на Досън върху нейните рамене.

Досън примижаваше при всяка крачка, но извън това не се щадеше, не намали темпото. Кучетата ги последваха разтревожени. Когато стигнаха кухнята, Досън легна на голямата дъбова маса и стисна очи. Клара тъкмо тръгваше към килера, когато главният готвач влезе в кухнята и спря на място.

— Не си въоръжен — отбеляза Клара, докато сваляше от лавицата мед и вино за готвене.

— Да, милейди, не съм — каза старият готвач.

— А трябва. Аз ще се погрижа тук. Ти събери хората си и имай грижата да са готови за бой, ако се наложи.

— Ще се наложи — каза Досън. — Неизбежно е.

Готвачът изчезна с бърза стъпка, било за да намери оръжие, било за да избяга. Шансовете да направи едното или другото бяха долу-горе равни, прецени Клара. Върна се при масата и сряза ризата на Досън с един кухненски нож. Платът се отлепи от кожата му с грозен влажен звук. На един пирон в края на масата висеше кърпа и Клара избърса с нея повечето кръв. Раните бяха две — една по протежение на ребрата отляво, другата над ключицата. Не бяха дълбоки, но кървяха обилно. Клара изтегли със зъби тапата на виното.

— Знаеха — каза Досън. — Не в подробности, но знаеха, че ще стане нещо. Бяха готови.

— Тихо — каза тя. — Ще те заболи.

Поля с вино раната на ребрата и Досън се изви на дъга, вдишвайки през зъби. Не извика. Клара поля и другата рана. Дишането му се накъса. Сега, когато беше махнала ризата и повечето кръв, Клара видя поне десетина големи пришки по десния хълбок на Досън и по цялата му дясна ръка. Не кървяха, но кожата беше гореща на пипане и опъната като барабан.

— Тези от какво са? — попита тя, докато отваряше меда да намаже раните.

— Паяци — отвърна Досън. — Онова откачено копеле, свещеникът, сигурно е носел под расото си цяла торба паяци. Резнах го и те се появиха на рояци.

— Резнал си го — каза тя. Не беше въпрос, нито твърдение, а нещо между двете.

— Стана случайно, иначе щеше да е мъртъв — каза Досън. Клара вече бе намазала долната рана с мед и я покриваше с кърпата. — Исках да убия Палиако, а онзи ми се изпречи на пътя.

Лявата ръка на Клара литна към устните ѝ. Осъзна какво е направила чак когато усети, че лицето ѝ е омазано с кръв. Досън махна дясната ѝ ръка от раната и сам притисна кърпата. Раната още кървеше, но по-слабо.

— Ти… — започна Клара, млъкна, после пробва отново: — Опитал си да убиеш лорд-регента?

— Естествено. Палиако не ми даде избор. Сговорихме се — аз, лорд Баниен, Алан Клин и още неколцина. Не го направих сам или за слава. Опитваме се да спасим трона от чуждоземските копелета, които доведе Палиако. Само че те, незнайно как, се бяха досетили какво им готвим. Стражите бяха нащрек. Изобщо не трябваше аз да вадя меч, но видях, че хората ни не могат да стигнат до високата маса навреме и…

Сърцето на Клара се сви. И да имаше начин да оправи нещата, да ограничи щетите, не го знаеше. Можеше единствено да се надява, че кликата на Досън ще победи, но дори това ѝ даваше слаба утеха.

— Какво стана с Палиако? Жив ли е?

— Не знам. Свещениците застанаха на пътя ми, когато се опитах да стигна до него, а после личната му стража ме погна. Някой от другите може и да го е хванал, но аз не успях. Стига. Достатъчно.

Надигна се и седна на масата. Раните още кървяха, но малко. Петната от вино по кожата му тъмнееха повече и от засъхващата кръв, дебелият слой мед лъщеше. Досън беше стар. Косъмчетата по гърдите му се бяха прошарили, а челото му беше станало по-високо заради отдръпващата се коса. Още стискаше в ръка меча. Клара се зачуди дали има нещо, с което да намаже ухапвания от паяк, а после се запита що за паяци може да носи под расото си един свещеник.

— Какво ще правим? — попита тя, доволна, че въпросът ѝ звучи делово, а не като вик на отчаяние.

— Каквото трябва да се направи — отвърна Досън. — Ще спечелим. Има сили на наша страна. Съюзници. Трябва да ги мобилизираме и да се защитим. Трябва да намерим Астер.

— Да го намерите? Принцът не е ли в Кралски шпил?

— Не. Планът беше, като приключим с Палиако и неговите свещеници, да оставим мечовете и да се предадем на принца, но…

— Но сега в двореца се вихри насилие, а принца, който е бил там, сред кръвопролитието, го няма — каза Клара. — Господи, Досън, къде ти е бил умът?

— Така повеляваше дългът ми. Нещата не протекоха по план, но рискът си струваше — каза той и Клара разбра, че съпругът ѝ смята въпроса за приключен. Досън се премести към ръба на масата и свали крака на пода. — Ще ми трябва нещо да превържа раните. И нова риза.

— Стой тук — каза Клара. — Ще донеса всичко.

Крачеше по коридорите на собствения си дом, а имаше чувството, че върви през непозната земя. Грейналите маслени лампи, богатите гоблени по стените. Всичко това ѝ изглеждаше странно и чудато, несъразмерно акцентирано, като видяно в сън. Прислугата я нямаше и Клара сама избра две ризи от гардероба на Досън. Едната беше светложълта — нея щеше да нареже на ивици и да я използва за превръзките. Другата беше тъмносиня, черна почти, да скрива сълзящата от раните кръв. През прозореца на спалнята видя трима от прислугата — момче от кухнята, един от портиерите и помощника на ковача. Стояха близо един до друг като врабчета през зимата, нищо че нощта беше топла. Държаха ками и чукове и се преструваха, че знаят как да ги използват. Клара затвори капаците, преди да тръгне.

Върна се в кухнята и завари там Джори. Косата му беше разчорлена, кожените му бойни доспехи висяха недозавързани на раменете му. Започнал бе да си отглежда брада, но засега беше успял да си отгледа само четина — сянка по страните му, която и най-силната светлина не можеше да прогони. Клара влезе в кухнята и синът ѝ вдигна поглед към нея. Нещо в погледа му — празнота и отдалеченост — я ужаси.

— Помогни ми да го превържем — каза Клара и успя да се усмихне. — Баща ти е добър човек, но не ща да ми капе по пода.

Досън се разсмя, Джори — не. Разкъсаха на ивици светлата риза, материята се цепеше в ръцете им.

— Най-много хора има Баниен — каза Досън, явно в продължение на разговор, който двамата с Джори бяха започнали в нейно отсъствие, — но къщата му е трудна за отбрана. На открито е, а живите плетове и дете може да ги прескочи. Същото горе-долу е при къщите на Клин и Мастелин. Така или иначе, докато не разберем откъде е изтекла информация, не можем да вярваме безрезервно на хората, но които вярвах доскоро.

— Но на Клин вярваш?

— Той не би взел страната на Палиако дори ако гореше, а Гедер единствен в града има вода. Колкото и да е странно, в момента мога да разчитам само на Клин.

Клара го побутна по лакътя, за да вдигне ръка, и се зае да превърже раната със светлите ивици от раздраната риза. Пръстите ѝ май се справяха и сами, без инструкции от нейна страна. И толкова по-добре, защото в главата ѝ цареше хаос и мислите ѝ се щураха като подплашени пилци. Мина отзад, за да стегне превръзката, Джори сложи пръст на първия възел, докато тя стягаше втори отгоре му. Това незнайно защо я върна години назад, когато помагаше на сестра си да изкъпят мъртвия си баща за погребението. Хлип задръсти гърлото ѝ — хлип неканен и неизбежен.

— Аз ще ида при него — каза Джори. — Ако смяташ, че така е най-добре.

— Не. — Досън поклати глава. — Прати куриер. Твоята задача е да отведеш Сабиха и майка си на сигурно място.

— И защо смяташ, че ще се съглася да отида където и да било? — попита троснато Клара. — Доколкото знам, това все още е моят дом.

Приключиха с втората превръзка и Клара посегне да вземе тъмната риза. Досън хвана ръката ѝ. Някой от двамата трепереше, но кой, Клара не разбра.

— Ако ти останеш, и Джори ще остане — каза Досън, — а ако той остане, ще остане и момичето. Още не съм победен, но не мога хем да водя гражданска война, хем да мисля за всички вас. Ако сте тук, ще ме разсейвате, ще се тревожа.

— И с право — започна Клара, но думите я задавиха. Тя преглътна с усилие. — Макар че не знам къде е това „сигурно“ място, за което говориш.

— Джори ще ви изведе от града. А когато приключим тук, ще ви върне.

— Истината ли ми казваш? — попита тя, но и двамата знаеха, че това не е въпрос, на който Досън може да отговори. Клара го целуна силно по челото — целувка на обич и гняв. — Само да събера малко багаж. Джори, доведи жена си.

С коне или с карета щеше да е най-бързо, но и най-сигурният начин да привлекат нежелано внимание. Вместо това Клара и Сабиха вървяха пешком, облекли черни наметала с вдигнати качулки. Джори крачеше отпред с кожените си доспехи и меч на кръста. Клара започваше да съжалява, че е отпратила Винсен Коу. Още един меч тук с нея, или в къщата да пази гърба на Досън, щеше да е добре дошъл. Пожари осветяваха северния хоризонт.

Градът беше променен до неузнаваемост. Широките улици изглеждаха опасни, твърде открити, твърде на показ. Сенките зовяха Клара, обещаваха защита с тъмнината си. Сабиха ситнеше плътно до нея и изглежда таеше същите страхове. Тези тъмни сгради и настланите с тъмни павета улици не бяха градът, който всички те познаваха, а някакво чуждо място, опасно и злонамерено, скрито под маската на техния дом.

Стигнаха до площада, където в мирно време фермери продаваха плодове и зеленчуци, а слугите от господарските къщи западно от Прореза идваха да пазаруват. Вонята на гнило от канавките подсказваше къде се е озовала непродадената стока от последния пазарен ден. Двайсетина мъже се появиха откъм другия край на площада, носеха запалени факли високо над главите си. Без да си разменят и дума, Клара и Джори хлътнаха в нишата пред входа на малък дюкян и повлякоха и Сабиха със себе си. Светлината на факлите беше толкова ярка, че не смееха да погледнат към нея. Мъжете крещяха, гласовете им бяха пияни от насилие и вино. Отиваха в посоката, от която бяха дошли Клара, Джори и Сабиха. Право към градската къща на Калиам. Клара присви очи в опит да различи цветовете им. Може да бяха приятели, тръгнали да подкрепят отбраната на къщата, или врагове, готови да убиват, плячкосват и палят. Цветовете не се виждаха, а Клара не смееше да излезе от укритието си.

Когато и последният мъж отмина, Джори се измъкна от нишата и след миг Клара и Сабиха го последваха. Сабиха я хвана за ръката и не я пусна. Клара придърпа момичето до себе си. Някъде вдясно пищеше жена. Досега не бяха срещнали нито един стражар от градската гвардия по улиците. Писъците на жената пресекнаха. Клара си каза, че някой ѝ се е притекъл на помощ. Можеше да си го повтаря до втръсване, но нямаше начин да го повярва.

На половината път до западната порта стигнаха до барикада, преградила улицата. Маси, столове, сандъци и една преобърната каруца. И от двете страни на барикадата имаше хора. Но дали я бяха издигнали, за да спрат бегълци като тях, които се опитват да напуснат града, или за да попречат на войници и разбойници, тръгнали към столицата, Клара можеше само да гадае. Мъжете не носеха униформа. Нямаше знаменца на благороднически домове. Ако войната беше насилие, съобразено с правила, традиции и чест, то това не беше война, а нещо по-лошо.

— Какво ще правим? — попита тя шепнешком.

— Елате с мен — каза Джори.

Задната уличка беше мръсна, но точно сега това не беше важно. Ако подгъвът на наметалото ѝ забършеше карантиите, изхвърлени от някоя месарница, това би било съвсем в тон с всичко останало. Етикетът и деликатността имаха своето място, но то не беше тук. Джори беше вдигнал глава и гледаше към нощното небе, сякаш се боеше звездите да не го отнесат нанякъде. А после изсумтя доволно.

— Какво? — попита Клара.

— Онзи покрив там — каза той и посочи едноетажна пивница със затъмнени светлини и затворени капаци. — Ако ви повдигна, ще можете ли да се покатерите?

Клара огледа сградата. Минали бяха десетилетия, откакто за последно се беше катерила на забранени места. А дори и тогава се катереха най-вече по дървета.

— Мога да опитам — каза тя.

Най-напред повдигнаха Сабиха, после Джори вдигна майка си, а Сабиха хвана ръцете ѝ и я издърпа на покрива. Джори се набра на ръце последен. Даде им знак да мълчат и ги поведе покрай стрехата към тъмна ниша, в която имаше дървена стълба към съседната сграда.

— Ако се качим горе — прошепна Джори, — знам едно място, където можем да прехвърлим стълбата над уличката и да минем по нея. Така барикадата ще остане зад гърба ни. Стига да не погледнат нагоре.

— Започвам да си мисля, че не съм те възпитала добре — каза тихичко Клара и се заизкачва по стълбата.

От върха на втория етаж улицата изглеждаше много далеч. Мъжете при барикадата се смееха на нещо, но в гласовете им се долавяше истерична нотка — бяха уплашени и се опитваха да скрият със смях страха си. Сабиха се качи след Клара, а Джори коленичи и внимателно изтегли стълбата.

Клара обходи с поглед града. Своя град. Стълбове пушек имаше кажи-речи навсякъде, но най-големият, онзи най-близо до Кралски шпил, беше започнал да изтънява. Или някой беше организирал пожарникарска бригада, или от горящата къща бяха останали само камъните. Крепостните стени в далечината грееха от светулките на запалени факли, а ниският полумесец сякаш всеки миг щеше да целуне западната порта.

Западната порта.

— Спри — каза Клара. — Остави стълбата.

— Не, ще свърши работа — каза Джори. — Знам, че не изглежда достатъчно здрава, но съм го правил и преди. Минавахме на бас оттук, когато бях…

— Портите са затворени — каза Клара. — Някой е запечатал града.

Джори застана до нея. Крепостната стена не беше чак толкова далеч. Денем и в по-спокойни дни Клара би могла да стигне до голямата порта за няколко минути. Сега обаче, въпреки мрака, нямаше съмнение, че бронзовите врати са затворени. Затворени, залостени и най-вероятно свалени от пантите, както се правеше по време на война.

— В капан сме — прошепна Сабиха.

— Да — каза Клара.