Кралска кръв

Антракт Майстор Кит

Отначало Судапал беше общност от няколко града с високи сгради, после се превърна в чудовищна тъмна ръка, която протяга към тях пръсти от кули, а след това изчезна и се озоваха сами в открито море. Адаса Орсун можеше сама да управлява лодката си, местеше се от въже на въже, вдигаше платна и променяше ъгъла на руля. От време на време караше Маркъс да ѝ помогне с това или онова, когато сметнеше, че четири ръце ще се справят по-добре от две. Никога не молеше за помощ Кит и това, честно казано, го устройваше идеално.

Отдавна не беше излизал в открито море с толкова малък плавателен съд. Почти беше забравил как безкрайната вода, ширнала се от хоризонт до хоризонт, и още по-безкрайното небе се съюзяват с миниатюрните размери на лодката и го изпълват едновременно със страхопочитание, боязън и чувството, че е в капан. Безкрайна шир във всички посоки, а той можеше да направи най-много две крачки в едната, три в другата, или да се свре в трюма, който беше толкова малък, че трябваше да се превие на две.

Образ и подобие на собствения му живот. След бягството му от храма, богинята и единствения живот, който бе познавал, светът се беше разгънал пред него, пълен с открития, и всяко откритие водеше към ново. Много от нещата, на които го бяха учили в храма, се потвърдиха — драконите наистина бяха изчезнали и техните робски раси бяха превзели света, хората се лъжеха и мамеха постоянно, а съберяха ли се на по-големи групи, това неизменно пораждаше насилие, убийства и кражби. Но имаше и други неща, не по-малко на брой, които се различаваха от учението на богинята — че истината гарантира справедливост, че тринайсетте раси са обречени на взаимна омраза, че хора като Адаса Орсун — тимзинка — са отделен и по-нисш клон на човечеството. Опитът да си проправи път през митовете и лъжите се бе превърнал не просто в негово призвание, а в извор на радост и забава.

Пътувал бе по широкия свят с мъже и жени, които харесваше. Слушал бе философи да философстват за природата на мирозданието. Имал бе любовници и ги беше губил. И в това безкрайно море от възможности за избор накрая се беше озовал в малка лодка на път към събития, колкото опасни, толкова и неизбежни. Срещу океана — мъничка лодка. Срещу робията — задачата да спаси света, който беше открил и обикнал, да го спаси дори с цената на живота си.

Звучеше героично и романтично. Истината не винаги е на първо място.

— Веднъж изядох хлебарка — каза Маркъс Уестер. Лежеше проснат на палубата, без риза, закрил очите си с ръка.

— Не си — каза Кит.

— Веднъж изядох мишка.

— Не е вярно.

Настана мълчание и за кратко светът се сведе до мекия вятър и вълничките, които се плискаха в борда на лодката.

— Веднъж изядох червей.

— Това пък защо си го направил? — попита Кит.

Маркъс се ухили.

— Защото загубих бас.

Адаса Орсун излезе от трюма, протегна се, разкърши врат и се прозина с широко отворена уста.

— Добре се движим, бързичко — каза тя и го вярваше. Значи можеше и да е вярно.

— Откъде знаеш? — попита Маркъс. — Не е като да има път или ориентири, по които да съдиш.

— Водата се променя — обясни тя. — Ще наближим островите след два-три дни. Храната и водата ще ни стигнат.

— Вероятно — каза Кит.

— Защо, това било ли е под въпрос? — попита Маркъс. — Мислех, че сме натоварили достатъчно, за да стигнем до следващата спирка, откъдето да купим още. Нещо не съм разбрал ли?

— В морето сме — изсумтя презрително тимзинката. — А когато си в морето, всичко е под въпрос.

— Ами въпросите? — попита Маркъс след три дни, докато вървяха по каменните улици на островната станция. Недалеч пред тях Адаса Орсун се пазареше с един южняр.

— Какво въпросите?

— Може ли да има лъжлив въпрос? — попита Маркъс. — Например, ако кажа: „Не е ли Сандр едно самовлюбено леке?“ или: „Не можеш да направиш това, нали?“ И двете са твърдения, но с условен момент. Как хващаш истината и лъжата в такива въпроси?

— Забравяш. Не става въпрос за истината. Не истината долавям, а убедеността на говорещия. А в самото естество на въпросите липсва убеденост.

— Добре де, но ако кажа: „Не знам“…

— Не можеш да бъдеш убеден в нещо, което не знаеш — каза Кит.

Южнярят вдигна два пръста, тимзинката — три.

— Ами ако кажа: „Мисля, че името ѝ е Адаса“?

— Убеден си в това, да.

— Мисля, че името ѝ е Мика.

— В това не си убеден. Всъщност подозирам, че си убеден в обратното, тоест че името ѝ не е Мика. Макар че не бих могъл да се закълна в това само въз основа на казаното от теб.

— Много особена е тази твоя дарба, тънка работа — каза Маркъс, когато стигнаха до поредния завой. Тук прави линии нямаше. Уличките се гърчеха и лъкатушеха, следвайки естествения релеф на скалите. Целият остров сякаш не беше пригоден за хора, чувство, което Кит познаваше и уважаваше. Напомняше му за храма, от който беше избягал. — По странен път си поел — довърши Маркъс.

— Мисля, че всички вървим по този път, от раждането си до смъртта. Аз може би го виждам по-ясно от другите. Мисля, че това е мястото, което ни трябва. Изчакай само да кажа на Адаса къде отиваме.

Тръгна към нея. Паяците в кръвта му бяха превъзбудени, танцуваха и го теглеха. Живнали бяха в присъствието на толкова много хора след продължителната оскъдна компания на двамата му спътници. А островът беше малък и едва ли имаше повече от шестдесет-седемдесет постоянни обитатели. Когато слезеха на истинско пристанище, щеше да е много по-лошо, Кит го знаеше от горчив опит. Но това беше проблем за друг ден.

— Не мога да смъкна повече и да изкарам достатъчно за храна — лъжеше южнярят.

Кит докосна Адаса Орсун по рамото.

— Прощавай. Мисля да заведа Маркъс в географското магазинче ей там. Като приключиш, ела.

— Добре — каза Адаса.

— Благодаря ти. А той може да свали цената и пак да му остане за храна.

— Ти си луд бе! — развика се южнярят след него. — Луд!

Стара южнярка седеше на трикрако столче в паянтовия магазин. Погледна ги с големите си черни очи, но не личеше да ги вижда. Или пък просто не бързаше с оценките.

— За карта ли сте дошли?

— Нещо такова — каза Кит. — Търся реликвария на Асиан Бей.

— Ти и всички останали — каза жената. Явно намираше разговора им за забавен.

— Имате ли копие на Силаската карта?

Жената присви очи, доколкото го умееха това южнярите, и излъга:

— Такава карта не съществува.

— Напротив. И аз съм човекът, който ще я вземе — каза Кит. Дребните гадинки в кръвта му започнаха да се протягат и мятат с наслаждение. — Чуй ме. Чуй гласа ми. Искаш да ми покажеш тази карта.

— Не, не ис…

— Аз искам — каза Кит. — Всичко ще е наред.

Жената се намръщи, после вдигна пръст.

— Изчакайте тук. Трябва да ида да погледна нещо.

Още една лъжа, но не твърде далече от истината сякаш. Дори картата да не беше у нея, жената, изглежда, знаеше къде е.

— Каква е тази карта? — попита Маркъс.

— Използвали са я последните хора, опитали се да стигнат до реликвария — обясни Кит. — Добре би било да разполагаме с нея.

Маркъс го хвана за лакътя и го обърна към себе си.

— Правилно ли разбирам, че ти всъщност не знаеш къде се намира онова място?

— Знам. Намира се на северния бряг на Лионеа — каза Кит. — Вероятно.

Маркъс затвори очи.

— Не знаеш.

— Мога да съм по-точен, но с това няма да стана по-прецизен — каза Кит. — А и мисля, че има една дума за реликварии, които са лесни за намиране и всички знаят къде са.

— Думата „празни“ ли е?

— Всички думи са празни, докато не ги запълни жива воля. Но иначе, да. Макар че аз си мислех за „ограбени“.

— Можеше да ми кажеш по-рано.

— Щеше ли да има значение?

— Да — каза Маркъс.

И двамата знаеха, че лъже.