Кралска кръв

Гедер Палиако

Гедер затвори книгата и притисна очите си с пръсти. Страниците бяха като парцали, дебели и меки. Кожените корици бяха напукани. Когато му подариха книгата за двайсет и третия му рожден ден, се зарадва, изпълнен с големи надежди. Откакто откри храма на паешката богиня и разбра, че тя е по-стара дори от драконите, неуморно търсеше доказателства за това. Една хроника на фалшификатите и историческите измислици изглеждаше идеалния източник, където да намери информация за богинята, пък била тя и хипотетична.

Вместо това книгата се оказа пълна с все по-невероятни открития, направени от един почти свръхестествено хитроумен автор, които на свой ред водеха до нови и нови уж революционни проникновения, имаше и куп признания за сексуални простъпки, които звучаха повече като хвалби, отколкото като разкаяние. На всеки двайсетина страници анонимният автор се чувстваше длъжен да повтори тезата си, често със същите фрази. И всеки път, когато явната искреност на текста приковеше вниманието на Гедер и го изпълнеше с надежда, се появяваше поредната фантасмагория. Полугущер на име Амидизъм?

С характерната за разочарованието яснота Гедер си даде сметка, че се е надявал да отрие паралел между автора на книгата и Басрахип, висшия свещеник на паешката богиня. Така де, и двамата обещаваха да разкрият тайна история, непозната за човечеството. Но за разлика от Басрахип, който притежаваше силата на Синир Кушку, Праведния слуга — богинята на паяците, — този тип от книгата бълваше единствено небивалици и очевидно страдаше от мания за величие. Басрахип, уви, долавяше лъжата и истината само в живите гласове, а не в писаната реч…

— Барон Ибинлес?

Гедер вдигна очи, едновременно подразнен и поласкан от прекъсването. Икономът му беше първокръвен мъж с дълга бяла брада и бухлати бели вежди — напомняше му за рисунките на Снежния чичко от детските му книжки.

— Да?

— Имате посетител, милорд. Дама.

Гедер стана от писалището. Личният му кабинет беше претъпкан с книги, тетрадки, свитъци и восъчни дъски, всичко нахвърляно където дойде. Той плъзна смутено поглед по неразборията. Не би могъл да посрещне посетителката тук.

— Добре — каза Гедер. — Покани я във… В градината?

— Вече поканих дамата в северната дневна, милорд.

Гедер кимна, повече на себе си, отколкото на иконома.

— Северната дневна — повтори той. — И къде по-точно е тя?

— Ще ви заведа, милорд.

Къщата и паркът около нея бяха нови за него, непознати. Преди година той беше наследникът на виконта на Сламенкърш. Сега, след като Басрахип му беше помогнал да разкрие заговора на Фелдин Маас, беше не само барон Ибинлес, но и протектор на принц Астер. Момчето, което някога щеше да е крал на Антеа, му беше повереник. За такава чест дори не беше мечтал. Животът му се беше изпълнил с неща, които доскоро изглеждаха непостижими.

През зимата беше следвал Кралския лов из страната, прекарал беше известно време и в Ибинлес. Да се върне в столицата, в градската къща на барона, беше повече от странно. В същата къща, където Фелдин Маас, предишният барон Ибинлес, беше убил жена си. В същата градина, през която Гедер беше избягал онази нощ, притиснал към гърдите си писмата, които уличаваха Маас в заговор и държавна измяна. Всичко тук крещеше за опасност. Но беше негово по право.

Северната дневна се оказа стаята, която за себе си Гедер беше нарекъл „хола до вътрешния двор“. А гостенката, която го чакаше там, не беше онази, която беше очаквал.

Беше виждал момичето в двора преди година, но пък в двора беше виждал кажи-речи всички. Кожата ѝ притежаваше мекия кафяв оттенък на кафе с мляко, косата ѝ се спускаше нежно около продълговатото лице с високи скули. Носеше яркозелена рокля под черно кожено наметало, възширочко в тон с модата, която Гедер неволно беше наложил. Придружаваше я едра тралгунка, която стоеше в ъгъла, комична с натруфената си рокля.

— А, оо… — измрънка глупаво Гедер.

— Лорд-протектор Гедер Палиако — обяви напевно икономът. — Лейди Сана Даскелин, трета дъщеря на лорд Канл Даскелин.

— Дано не идвам в неподходящ момент? — каза лейди Сана и се плъзна през стаята към него, протегнала ръка за поздрав. Гедер я поздрави.

— Не. — И кимна. — Няма проблем.

Усмивката ѝ грейна на мига.

— Баща ми дава бал по случай началото на дворцовия сезон и реших да ви донеса поканата лично. Дано не ме сметнете за твърде смела.

Тя стисна лекичко пръстите му и Гедер си даде сметка, че още държи ръката ѝ. Пусна я смутено.

— Само от няколко дни сте в Камнипол — каза тя. — Как намирате новата си къща?

Гедер скръсти ръце с надеждата, че така изглежда по-спокоен, отколкото се чувстваше.

— През повечето време я намирам с карта и водач — каза той. — Маас никога не ме е канил тук. Движехме се в различни кръгове. През зимата, в имението, губех часове, докато открия къде е държал едно или друго.

Тя се засмя и седна на един тапициран с червена коприна диван. „Явно не бърза да си тръгне“, осъзна Гедер. Комбинацията от смущение и възбуда не му се отразяваше добре. Разговаряше с жена в собствената си къща, в присъствието на нейната придружителка. Съвсем според етикета и правилата за добро поведение, но въпреки това кръвта препускаше в тялото му по-бързо от нормалното. Той облиза нервно устни.

— И какви са плановете му за откриването на сезона? Обичайният пир, предполагам?

— Фойерверки — каза Сана Даскелин. — Татко откри един страхотен хитрец от Боржа, който има машини, с които да насочва пламъците, а самите пламъци са в различни цветове. Видях го, докато си настройваше машините. — Наведе се към него, незначителна промяна в стойката, която намекваше за споделена тайна. — Много е красиво, но мирише на сяра.

Гедер се засмя. Придружителката тралгун стоеше невъзмутима в ъгъла като пазач в менителница. Гедер тръгна към един стол, но момичето се измести към крайчеца на дивана и подканящо потупа освободеното място. Канеше го да седне до нея. Гедер се поколеба, после приседна на дивана, като внимаваше да не я докосва. Усмивката ѝ беше светлина и сенки, караше Гедер да се чувства хем развълнуван, хем притеснен, сякаш девойката му се присмиваше тайничко.

— Не е ли неприятно да делите общ двор с Къртин Исандриан? — попита тя.

— Не бих казал — отвърна Гедер. — А и той още не се е върнал в Камнипол. Когато се прибере, може и да стане неприятно. Да възникне проблем. Конфликт дори.

— Едва ли — каза Сана. — Исандриан може и да е достатъчно глупав, за да се събира с предатели, но разбира кога има лъв насреща си.

— За това не знам — каза Гедер. Изражението на Сана го приканваше да се присъедини към усмивката ѝ и той не устоя. — Тоест… сигурно е така. — Сви пръсти в лапа и перна въздуха. — Ррррр.

Сана се разсмя и това незнайно как скъси разстоянието помежду им.

Миришеше на розова вода и мускус. Когато забърса с пръсти ръката му, в гърлото му заседна буца.

— Много съм жадна — каза тя. — А вие?

— И аз — отвърна Гедер още преди да е проумял какво го пита.

— Серибина?

— Мадам? — отзова се тралгунката.

— Би ли ни донесла вода?

— Разбира се, мадам.

„Ама тя ти е придружителка, би трябвало да те варди неотлъчно“ — помисли си Гедер, после прехапа устна, преди да е изтърсил нещо в този смисъл. Всеки миг щеше да остане сам с жена. Жена с благородна кръв, която очевидно нареждаше нещата така, че да прекара няколко минути насаме с него в неговата къща. Гедер усети как членът му щръква в гащите и прехапа устна още по-силно, за да го спре. Тралгунката тръгна към вратата с достолепието на кораб в открито море. Гедер се разкъсваше между желанието да ѝ види гърба и импулса да я повика обратно.

За щастие дилемата се разреши по друг начин.

— Милорд — каза икономът от прага миг преди тралгунката да стигне дотам. — Извинете, че ви прекъсвам. Пристигна сър Дарин Ашфорт и моли да му отделите от времето си.

— Ашфорт? — повтори Сана. Изненадата промени гласа ѝ и сега той сякаш принадлежеше на друга жена, по-сериозна и зряла. Сана погледна Гедер с по-малко кокетство и повече респект. — Не знаех, че се познавате с посланика.

— Услуга — каза Гедер. Думите му бягаха. — За приятел.

Лицето със съвършената кожа се заглади. Гедер остана с впечатлението — може би точно, а може би въображаемо, — че зад големите си черни очи момичето смята на бързи обороти.

— Е — каза Сана. — Не мога да ви задържам от държавни дела. Ще дойдете на бала на татко, нали?

— Да — отвърна Гедер и стана заедно с нея. — Обещавам. Ще дойда.

— Имам свидетели — каза през смях тя и посочи слугите. Подаде му отново ръката си и този път Гедер я целуна.

— Ще ви изпратя.

— Благодаря ви, барон Ибинлес — отвърна Сана и го хвана под ръка.

Извървяха заедно разстоянието от задната част на къщата до широките каменни стъпала, където чакаше нейната карета, старомодна, с конски, а не с робски впряг. С облекчение, но и с дълбоко съжаление, Гедер предаде Сана на грижите на слугите. Тя сложи краче на стъпенката и се качи в каретата сред водопад от коприна. Стори му се, че отново долавя уханието на розова вода и мускус, но този път със сигурност беше илюзия или някакъв особено силен спомен, физиологичен почти. Каретата потегли. Гедер погледна към празната къща на Исандриан и по гръбнака му плъзнаха неспокойни тръпки.

— Играете опасна игра, милорд — обади се зад него непознат глас.

Мъжът беше първокръвен, със светлокестенява коса и открито лице. Облечен беше с кожени дрехи за път и вълнено наметало, цялото в бродерия, облекло, което изглеждаше скромно на пръв поглед и превзето на втори. Нямаше нужда да казват на Гедер кой е. Сър Дарин Ашфорт беше крачеща реклама на самия себе си.

— Милорд посланик — каза Гедер.

Ашфорт кимна, но не гледаше към него, а към двора.

— Щерката на лорд Даскелин, нали? Красавица. Помня когато я представиха в двора. По онова време беше предимно лакти и колене. Чудно как се променят нещата само за три години.

— Отби се да предаде поканата на баща си — каза Гедер отбранително, без да знае какво точно отбранява.

— О, несъмнено. И несъмнено няма да е последната. Барон без баронеса е рядко и ценно явление. А във вашия случай — протектор и настойник на принца. Трябва да внимавате, иначе бързо ще се окажете женен, още преди да сте разбрали коя е жената, за която сте се венчали. — Усмивката на Ашфорт беше чаровна. — Тук ли е принцът, между другото?

— Не — отвърна Гедер. — Реших, че щом ще идвате, е по-добре да не е тук.

Нещо като болка прекоси лицето на посланика.

— Е, това не вещае нищо добро за мен. Как да ви помоля за помощ, щом така или иначе ме смятате за убиец?

— Не казах това.

— Да, но сте го мислели и сте действали според това си убеждение — каза Ашфорт. — А това, лорд-протектор, напълно съвпада с вашата репутация. Ще влезем ли?

Гедер не го заведе в същата стая. Имаше неясното усещане, че да вкара гласа и лицето на Астерилхолд в стаята, където си беше общувал със Сана Даскелин, би означавало да омърси нещо, което предпочиташе да запази неопетнено. Вместо това отидоха в кабинета, където Фелдин Маас беше убил жена си Фелиа, а заедно с нея и собствените си тайни планове да свърже Антеа и Астерилхолд. Ашфорт остана сляп за символизма, но Гедер го усещаше осезаемо.

Седна на един тежък стол, а тапицираната пейка остави за Ашфорт. Момче от прислугата донесе гарафа разредено вино и две чаши, наля и излезе мълчаливо. Ашфорт отпи пръв.

— Благодаря ви, че се съгласихте да ме приемете, лорд Палиако. Откровено казано, очаквах да ми откажете.

— Джори Калиам ходатайства за вас.

— Да. Чух, че сте приятели. Служили сте заедно във Ванаи под командването на Алан Клин, нали?

— Да.

— Клин, Исандриан, Маас. Триадата. А Фелдин Маас беше единственият, когото не прогониха от Камнипол. Вместо това крал Симеон отпрати Досън Калиам.

— Накъде биете?

Ашфорт направи гримаса и се наведе напред, хванал чашата с две ръце.

— Крал Симеон е добър човек — каза той. — В това никой не се съмнява. Същото важи и за крал Лечан. Но никой крал не е по-добър от съветниците си. Ако знаеше каквото знае сега, крал Симеон нямаше да отпрати Досън Калиам в изгнание и нямаше да задържи Фелдин Маас в столицата. Симеон се нуждае от добри мъже, които да го съветват. Мъже като вас и Калиам.

Гедер скръсти ръце.

— Слушам ви.

— Синът му беше в опасност. Идете при всеки баща, бил той селяк, свещник или благородник от най-висша проба, опрете нож до гърлото на детето му и той ще ви убие на мига, за да опази рожбата си. Такава е природата ни. Вие спасихте принца, а Симеон въздаде справедливост, довършвайки Маас. Но с това отмъщението трябва да спре. На Лечан му трябва един сезон, година най-много, за да изкорени нашата част от заговора, и тогава в Астерилхолд също ще бъде въздадена справедливост. Но ако струпате войска на границата, хиляди ще платят за лекомислието на неколцина. А това е глупаво.

Гедер дъвчеше разсеяно нокътя на палеца си. Ашфорт говореше искрено и убедително, но въпреки това имаше нещо, което го притесняваше. Гедер отвори уста да проговори, после я затвори.

— И в нашия двор, и във вашия има черни овце — продължи Ашфорт. — Вие отстранихте вашите. Моля само за малка отсрочка, за да направим същото и ние.

— Маас искаше обединение — каза Гедер. — Планът му беше да обедини двете кралства.

— Маас е искал власт и си е съчинил историйка, която да оправдава намеренията му. Ако Лечан бе чул и думичка за това, щеше да сложи край на заговора веднага.

Гедер се намръщи.

— Вашият крал не е знаел? — попита той и се подразни от раздразнението в собствения си глас. Посланикът го погледна право в очите, изражението му беше сериозно. Тържествено.

— Не знаеше, да.

Гедер кимна, но без да влага нищо в жеста. Беше си просто жест, който да запълни мълчанието. Ако беше вярно, ако кралят на Астерилхолд не беше знаел за заговора и затова не бе действал своевременно и безапелационно, както го беше направил Симеон, то тогава запазването на мира би било в интерес на всички. Несъмнено би било най-правилният курс на действие. Ако, от друга страна, посланикът беше първокласен актьор, който се изявява на серия от малки сцени, то подкрепата за мирния план би била равносилна на заговор срещу трона. Добруването на кралството — и нещо повече, добруването на Астер — зависеха от преценката на Гедер. Той се намръщи, претегляйки последствията.

Работата беше там, че не знаеше какво да мисли. Със същия успех можеше да хвърли монета. Ези или тура.

— Ще си помисля — каза той предпазливо.

Дългите зимни месеци, подкрепата на Гедер и десетина по-нисши свещеници, дошли от планинския храм отвъд Кешет, бяха осигурили на храма допълнително величие и представителност. Стените, доскоро почернели от трупана с векове мръсотия, сега блестяха с излъсканите си плочи. Повечето традиционни религиозни символи бяха разглобени, а материалът бе използван за направата на нови, различни образи, най-вече такива с осемделната симетрия на огромното червено копринено знаме, което се спускаше над централния вход. Въздухът тежеше от миризмата на копривеното масло, което горяха в лампите.

В средата на свещеното място шестима свещеници стояха в кръг, смееха се и играеха на някаква игра, която включваше зърна бял боб, с които да уцелиш отворената уста на човека отсреща. Шестима свещеници и един принц престолонаследник. Бледата кожа и кръглото лице на Астер изпъкваха в тази компания. Всички свещеници имаха тесни лица и твърда права коса, сякаш бяха кръвни роднини. Кафявите им раса изглеждаха мърляви в сравнение с яркоцветните коприни и брокати на Астер — той беше като пойна птичка сред врабци.

— Гедер! — извика принцът и Гедер му махна. Хубаво беше, че момчето се смее. Принцът не се беше оплакал, но Гедер знаеше, че зимата е била трудна за него. Особено седмиците между края на Кралския лов и завръщането в Камнипол за откриването на сезона. За пръв път Астер се отделяше за толкова дълго от баща си, а мрачното имение в Ибинлес беше студено и скучно. Гедер се беше постарал да му прави компания, но самият той нямаше братя, а сред връстниците си бе имал малко приятели. Играеха карти вечер. Това беше, кажи-речи, най-голямото забавление, което Гедер можа да предложи на принца.

Басрахип, висшият свещеник, беше в частната си стая. Истински гигант, той седеше на тънка възглавничка и медитираше със затворени очи. От пръв поглед беше трудно да се прецени защо стаята изглежда гола. Имаше си легло, писалище, висок шкаф с резбовани вратички и декорация от слонова кост и абанос. В огнището бяха подредени дърва за огрев и прахан, готови за искра. Килимът беше тъмночервен със златни шарки и сякаш се гънеше под светлината на лампата. Но не беше заринат с книги и свитъци. Аха, значи затова стаята му изглежда празна, сети се Гедер.

Изкашля се на прага и едрият мъж се усмихна.

— Принц Гедер — каза Басрахип.

— Лорд Палиако. Аз съм лорд Палиако. Или барон Ибинлес. Тук само малцина носят титлата „принц“. Не е като на изток.

— Да, да, разбира се — каза Басрахип. — Извинете ме.

Гедер махна с ръка, макар че Басрахип не можеше да го види, защото очите му още бяха затворени. Зачака, като пристъпяше от крак на крак, докато не стана ясно, че Басрахип нито ще отвори очи, нито ще го отпрати.

— Благодаря ти, че прие да гледаш принца днес. Посланикът дойде, говорихме и си тръгна.

— На нас винаги ни е приятно, когато младият принц идва тук — каза Басрахип.

— Да. И все пак. Благодаря ти.

— Нещо друго?

— Какво? Не, няма друго.

Свещеникът отвори очи и впери тъмния си поглед в Гедер.

— Добре де — каза Гедер. Имал бе повече от един случай да изпита тайните сили на Синир Кушку. Ясно му беше, че лъжата няма да мине. Всъщност дори разчиташе на това. — Може ли да вляза?

Басрахип махна с широк жест към малкото писалище. Гедер седна. Чувстваше се като ученик, когото изпитват, само дето неговите учители никога не бяха седели с кръстосани крака на пода.

— Миналата година — започна Гедер. — Когато бяхме в двора и ти ми казваше дали разни хора лъжат, или не. Тогава това ми беше изключително полезно. Днес, докато разговарях с посланика… ами, ако ти беше там да ми дадеш знак дали той наистина вярва в онова, което казва, много щеше да ми помогнеш.

— Силата на Праведния слуга изгаря лъжите на този пропаднал свят — каза Басрахип сякаш в знак на съгласие.

— Знам, че сега се занимаваш основно с храма, и не бих искал да ти губя времето с друго… тоест, бих искал, но не искам да…

— Искате помощ от богинята — каза Басрахип.

— Да. Но ми е неудобно да помоля. Дано ме разбираш.

Басрахип се засмя. Смехът му беше силен и богат на нюанси и изпълни стаята като гръм. Висшият свещеник стана от пода със силата и грацията на танцьор.

— Принц Гедер, не е нужно да молите за нещо, което вече е ваше. Вие дадохте този храм на богинята. Изведохте я от пущинака и я върнахте в света на хората. Заради всичко това тя гледа с добро око на вас.

— Значи няма да е прекалено, ако помоля за тази услуга? — попита Гедер обнадеждено.

— Няма нужда да молите. Аз съм вашият Праведен слуга. Ще ви съдействам по всяко време, винаги. Вие трябва само да спазите обещанието, което дадохте пред нея.

— А — каза Гедер. — За кое обещание става въпрос?

— Да ѝ строите храм във всеки град, който попадне под вашата власт. Не е нужно храмът да е великолепен като този. Направите ли това за нея, аз винаги ще съм до вас.

Облекчението беше силно, като да полееш изгорено място със студена вода. Гедер се усмихна.

— Представа нямаш колко се радвам да чуя това — каза той. — Честно. Не съм създаден аз за дворцовия живот.

Свещеникът отпусна голямата си ръка на рамото му и се усмихна нежно.

— Напротив, принц Палиако. Докато вашият Праведен слуга е при вас, ще плувате в дворцовия живот като риба във вода.