Кралска кръв

Маркъс

Търговските кораби от остров Нарин пристигнаха в Порте Олива и градът се разбръмча като кошер през лятото. Търговци заляха хановете и кръчмите до пристанището, разпитваха за информация, наливаха с бира моряците и увеличаваха печалбата на ханджии и пивовари. Кои кораби отплавали първи и кои последни, кои търговци се срещали за тайни договорки в далечното островно кралство. Поглъщаха жадно и най-малката подробност. Това беше най-усилното и важно време в Порте Олива и въпреки непоносимата жега пазарлъци вървяха на всеки ъгъл. Медеанската банка не беше вложила пряко пари в презокеанската търговия миналия сезон, така че отсъствието на Ситрин бел Саркор не предизвикваше излишни въпроси. Не остана незабелязано обаче.

Дъждец се изсипа от ниското бяло небе, сгъсти въздуха и го насити с пара. В кръчмата беше горещо и душно. Изправени пред избора между влага и жега, хората бяха предпочели дъжда и дворът с изглед към морето се беше напълнил с пейки и столове. Маси нямаше, за да има повече място. Маркъс седеше с Ярдем, Ахариел Акабриан и ясуруто Харт. Четирима мъже от четири различни раси, седнали заедно. Единствената толкова разнородна група в двора, забеляза Маркъс.

— Трябва ни хитрец, който може да направи бирата студена — каза Ахариел.

— Трябва ни пустиня — каза Харт.

— И как ще помогне пустинята? — вдигна вежди картадамът. Още в началото на лятото си беше остригал козината почти до голо. Розовата му кожа, прошарена с гъста черна четина, и още по-розовите зърна на гърдите му изглеждаха някак неприлично. Без мънистата си приличаше повече на първокръвен, но незнайно как по-малко на човек. Зловещо беше — като човек без раса. Други картадами си оставяха декоративна ивица козина, за да си запазят мънистата, но Ахариел беше избрал удобството пред благоприличието.

— Вземаш едно голямо гърне — каза Харт и събра ръце в кръг пред гърдите си. — Слагаш в него едно по-малко, пълниш празнината помежду им с пясък и го намокряш. Така бирата остава що-годе студена. Или месото. Но тук няма да се получи. Много е влажно. — Цъкна с език при последната дума, сякаш я смяташе за лична обида. — Ами ти, Ярдем? Какво правят тралгуните?

— Пият бирата топла — каза Ярдем с широка усмивка.

Другите се засмяха, с изключение на Маркъс. Дошъл беше за чаша бира, защото не му се стоеше още един ден в казармата или в банковия клон и защото имаше нищожен шанс една кръчма край пристанището да предложи нещо интересно. Когато дойде тук обаче навалицата и врявата бързо го изнервиха. Имаше прекалено много хора и прекалено нагъсто. Появеше ли се заплаха, изобщо нямаше да я види. Напрежението се събираше в раменете и стомаха му.

Оглеждаше множеството, без сам да знае какво търси. Познато лице може би. Ситрин или Пик. Или майстор Кит. Да, точно така. Оглеждаше се за майстор Кит. Но не заради безумния план на стария актьор, каза си Маркъс. Не, просто за да прекара няколко часа с човек, който не е стоял една година закотвен в Порте Олива като него и подчинените му. С човек, когото съдбата още не е заковала на едно място.

Зачуди се къде ли е отишъл Кит. Какво ли прави в момента. Трудно му беше да си го представи сам, без другите актьори. Кит си беше създал живот и семейство, а после ги беше зарязал, защото така смятал за правилно. Нямаше значение колко глупава е причината, постъпката пак го бележеше като храбър мъж в свят на страхливци. Маркъс никога не би зарязал работата си тук, за да хукне на някакво откачено и обречено приключение. Освен може би ако…

Някой сложи ръка на рамото му, той вдигна глава и срещна погледа на Кахуар Ем. Мелезът беше с цветовете и чертите на първокръвен, но кожата му беше грапава от закърнелите ясурски люспи. Преди близо година Кахуар Ем беше съперник и любовник на Ситрин и единственото, което Маркъс харесваше в него, бе фактът, че не може да има деца.

— Да ви черпя по едно? — попита Кахуар Ем и зачака отговор.

— Защо не? — каза Маркъс и се дръпна да му направи място на пейката.

Кахуар извика на едно припкащо сервитьорче, посочи му малката групичка охранители и чак тогава седна. Усмивката му беше едновременно отрепетирана и искрена. Трудно беше да му имаш зъб. Такава му беше работата в края на краищата — да се харесва на хората.

— Магистрата май ще изпусне сезона — подхвърли Кахуар.

— Има спешна работа в Карс — каза Маркъс. — Не знам много. Ние сме си прости войници, нали така. — Кахуар Ем се разсмя, защото и двамата знаеха, че истината е по-различна. — Чух, че идеята ви за ескортираща флотилия не е дала планирания резултат.

— Знаехме, че ще минат няколко години, преди да реализираме печалба от това начинание — каза Кахуар Ем и сви рамене. — Аз пък чух, че май трябва да благодаря на вас за това-онова.

— Мразя да ми благодарят — каза Маркъс, но усмивката отне от жилото в думите му.

Келнерчето наближи през навалицата, понесло таблата високо, и им сервира халби миналогодишен сайдер. Беше сладък и стипчив, главата на Маркъс се замая леко още при първата глътка и той остави халбата. Явно трябваше да отпива по малко.

— Разправят, че половината пирати, които кръстосваха морето оттук до Кабрал, са се изнесли другаде, защото прочутият генерал Уестер ги нападал в тъмни доби и палел корабите им.

— Преувеличават — каза Маркъс. — Подпалихме един кораб, и толкова. Но с приказките е така. Догодина по това време ще разправят, че съм подпалил морето и всеки, който загуби товара си другаде, ще обвинява мен, че съм изтласкал пиратите към неговите ширини.

— Нищо чудно — каза Кахуар. Някой в другия край на двора го извика по име. Той вдигна глава и махна на първокръвна жена със синя памучна рокля. Уж се усмихна, но измърмори нещо под нос.

— Приятелка? — попита Маркъс.

— Клиентка — каза Кахуар. — Боя се, че ще трябва да…

— Ще изпием сайдера ви и сами — каза с широка усмивка Ахариел. — Но ще си мислим за вас, обещавам.

— Браво — каза Кахуар, стана и плесна Маркъс по рамото. — Поздрави магистрата от мен, когато я видиш. Играта не е толкова интересна без нея.

— Тя ще се радва да го чуе — каза Маркъс и проследи Кахуар с поглед. Даваше си сметка, че враждебността му е оправдана само отчасти. Жителите на Порте Олива смятаха Ситрин за пораснала, пълнолетна жена. Маркъс знаеше, че Кахуар Ем е спал с младо момиче, почти дете, но полуясуруто беше в неведение за този факт.

— Хм — измърмори Харт. — Види ми се, че капитанът си има обожателка.

Жената със синята рокля говореше с Кахуар. Той кимна и жената погледна към Маркъс, после отклони поглед малко по-бързичко от нормалното. Беше понатрупала твърде много годинки, за да е хубава, но същото важеше и за него, помисли си Маркъс. Но не беше и грозна, никак даже. По-млада, отколкото щеше да е сега Алис, предположи Маркъс, и по-голяма от Мериам. Маркъс въздъхна и даде чашата си на Ярдем. Дъждът прилепяше синята рокля към тялото на жената, но същото се случваше и с дрехите на останалите.

— Дръжте се прилично, момчета — каза Маркъс и стана.

— Да те представят ли отиваш? — попита Харт с похотлива усмивка.

— Отивам на разходка.

Улиците не бяха толкова пълни с хора като двора на кръчмата, но не му отстъпваха по влага и горещина. Коне и волове теглеха каруци по мръсния паваж, увесили глави в жегата. Мъже с мечове на кръста вървяха край фургони с коприна и подправки, злато и тютюневи листа от Фар Сирамис. Въздухът миришеше на конски фъшкии, гниещи зеленчуци и къри. Ароматен коктейл, който Маркъс познаваше отлично. Друг на негово място сигурно би казал, че това е миризмата на дома. Понеже нямаше нищо конкретно наум, Маркъс се улови, че патрулира самотно по улиците.

Складът на банката беше отворен, сверяваха товарителница със сандъците в един фургон. Енен и Хлебарката му махнаха, когато мина покрай тях. Казармата беше почти празна, неприятно задушна в жегата, но неколцина от неговите хора седяха на сянка отпред, свиреха на раздрънкани инструменти и си разказваха небивалици за битки и сексуални подвизи. Банковият клон също беше отворен, кофата с лалета, която Ситрин беше сложила отпред миналата година, грееше в червено и розово.

Пик седеше на една табуретка в офиса, протегнала крака. Пот се стичаше по лицето ѝ, големи мокри петна се разширяваха под мишниците и под гърдите ѝ. Вирна брадичка за поздрав.

— Приличаш на удавена котка. Тъкмо щях да пращам някой да те извика — каза тя.

— Какво има? — попита Маркъс.

Жената йему вдигна рамене, движение, достойно за разместващи се земни пластове.

— Зависи откъде ще го погледнеш. Може и нищо да няма. Дойде писмо. Ей го там, на масата. Бих станала да ти го подам, ама е адски горещо.

Страниците бяха твърди и грапави, изпокъсани по краищата, където писмото е било зашито. Такава хартия — евтина — банката използваше за неща, които не подлежаха на съхранение. Подписът беше на Ситрин, но писмото не беше подпечатано с кървав отпечатък на палеца ѝ. Значи не беше документ с юридическа стойност. Маркъс зачете и докато четеше, кръвта му изстиваше.

— Камнипол — каза той. — Мислех, че са във война.

— Във война са — потвърди Пик. — Но се говори, че вече е на приключване. Ако трябва да гадая, бих заложила парите си, че Коме си отваря очите за следващата. Антеа е голяма страна и по всичко личи, че ще стане още по-голяма. Добре е да се знае кои са играчите там.

— Не знаех, че е игра.

— Всичко е игра — каза Пик. Маркъс се надяваше да долови в гласа ѝ черен хумор, но откри само умора. — Момичето е идеално за тази работа. Хубавко. Младо. Умно. Хората ще плещят пред него, без да си мерят много-много думите. Ти какво мислиш за пътуването ѝ?

Маркъс остави писмото на масата и то полегна там като птица с пречупени криле.

— Нищо. Просто ще трябва да държа под око нещата тук по-дълго от предвиденото. Докато тя се върне.

Пик млясна с устни.

— А ако не се върне?

Маркъс се облегна на стената и скръсти ръце. Пое си дълбоко дъх. Чувстваше се някак кух.

— Защо да не се връща?

— Защото е млада и си търси място под слънцето. Това място може и да не е тук. Ще отиде в Камнипол и току-виж открила, че там има нещо, което ѝ харесва повече. Нали не очакваш цял живот да ми играе по свирката?

— Кажи ми, че не си планирала всичко това от самото начало. — Маркъс я изгледа твърдо. — Кажи ми, че не си се опитала да я пришпориш натам с идеята да си намери нещо по-интересно. Да се отървеш от нея.

— Тя сама си взема решенията. А и не е сигурно, че ще остане там. Казвам само, че е възможно.

— Добре — каза Маркъс. — Възможно е.

— И ако тя не се върне, ти ще останеш ли на работа тук?

Маркъс се усмихна. Празнотата в гърдите му отстъпваше пред гняв. Не искаше Ситрин да напуска банката и Порте Олива, не искаше и да прави анализ на собствените си чувства по този въпрос, защото подозираше, че резултатът от анализа няма да му хареса.

— Защо имам чувството, че очакваш определен отговор на въпроса си?

— Защото наистина очаквам — каза Пик. — Бих искала да останеш. Присъствието ти придава тежест на банковия клон. А и ти умееш да събираш дългове. Но ако си тук само заради момичето, значи си тук само заради момичето.

— Е, тук ще съм, докато момичето се върне — каза той. — Ако не се върне, пак ще говорим.

Пик го фиксира с големите си жълтеникави очи и цъкна с език.

— Става — каза накрая. — Можеш да наемеш отново хората, които те накарах да уволниш, а на останалите да възстановиш предишните надници.

— Тоест след като нея я няма, това ли имаш предвид? — каза Маркъс и се оттласна от стената. — Когато Ситрин е тук, ти вгорчаваш живота на всички ни и се стискаш на дребно, но когато я няма, разтваряш широко кесията и се правиш на щедра. Това ли е?

Усмивката на Пик беше толкова широка, че Маркъс зърна дупките от извадените бивни във венците ѝ. Смехът ѝ не беше звук, а движение в раменете и корема. Пик поклати глава.

— Писмото от момичето не дойде само — каза тя. — В холдинговото дружество са прегледали докладите. Одобрили са молбата ми да се увеличи бюджетът за охрана. Затова сега ще дам повече пари за твоите хора. Никаква мистерия, както виждаш. Не съм злодейка и престани да ме гледаш на кръв.

Маркъс изправи гръб. Гняв, объркване и смущение напираха в гърдите му.

— Извинявай — каза той. — Не знаех, че трябва да ти одобрят бюджета.

— Е, технически погледнато, такова изискване няма — каза Пик. — Но портеоливанският клон се смята за непредсказуем. И аз водя кораба в този вятър. Да се чудиш откъде се е взел.

— Нещо друго? — попита Маркъс.

— Има. Отваряй си ушите за слухове, приказки и всичко, свързано с един капитан на име Уус рол Остерхаал. Пристигнал е от Лионеа, но е възможно да крие този факт.

— За нещо конкретно ли да се ослушвам?

— За всичко свързано с него. Докладвай ми каквото чуеш, а аз ще преценя кое е полезно и кое — не. Можеш да си тръгваш. Аз ще поседя тук и ще се попотя още малко.

Маркъс излезе. Имаше чувството, че излиза от гимнастическия салон след тежка тренировка в бойните ями. Чувстваше се пребит. Светът уж беше същият, но беше и различен. Порте Олива му се струваше по-малък. По-рехав. Сякаш единствено Ситрин беше придавала с присъствието си реалност на града. И ако това не беше нейният град, значи беше просто струпване на сгради върху скалист терен с изглед към морето. А в това нямаше голямо очарование.

Вървеше бавно по обратния път. Още валеше. Ръмеше по-скоро. Улиците бяха мокри, хлъзгави и воняха. След час-два жегата щеше да поотслабне. Е, Маркъс пак щеше да се поти в леглото си до сутринта. И така, докато дните отново не станеха къси. Но той щеше да е тук и тогава. Щеше да работи за Пик Устерзал и Медеанската банка и да чака Ситрин да се прибере, докато не стане ясно, че тя няма да се върне.

Задържа тази мисъл в главата си, както човек притиска с език болен зъб.

— Тя не ми е дъщеря — каза си. Тих гласец откъм тъмните кьошета на главата му отвърна: „Тя е Ситрин“.

Не беше сигурен на какво се е надявал. Какво е очаквал. Че ще се задържат тук може би. Че двамата с Ярдем ще се грижат за сигурността на Ситрин и на нейната банка ако не вечно, то поне няколко години. Ситрин не му беше обещавала нищо такова, нито той я беше питал изрично. Ако тя си намереше по-добър път, по-добър план, беше свободна да поеме по него и никой не би могъл да я обвини в предателство.

Просякиня го наближи с протегната ръка, после срещна погледа му, стресна се и заотстъпва. Маркъс видя, че е наближил кръчмата. Не знаеше, че се е запътил натам. Врявата откъм двора беше същата като преди. И по-силна даже. Маркъс влезе в двора. Видя как Ярдем вдига очи към него. Ушите на тралгуна се наклониха напред, но Маркъс само вдигна ръка, повече в знак, че го е видял, отколкото за поздрав.

Кахуар Ем и клиентката му седяха на малка маса в сянката на голям бял зид. Чайки крещяха и кръжаха оттатък зида, сиви на фона на бялото небе. Маркъс се поколеба. Имал бе достатъчно любовници в годините след Елис и отлично знаеше какво лекува сексът и какво — не. Точно сега тялото му не изпитваше глад. Нямаше нужда от освобождение заради самото освобождение. Утехата, която му трябваше, не би могъл да открие в леглото на жена.

Нито никъде.

„Имаме постоянна работа и добро заплащане. Имаме храна и покрив над главата. Нали точно това търсехме?“

Или нещо повече? Какво повече би могъл да иска? Какво толкова беше отнесла със себе си Ситрин, че да го остави гневен и в неведение кой или какво го гневи?

Жената с Кахуар Ем вдигна глава, видя го и се усмихна. Маркъс ѝ отвърна със същото. Това беше грешка, но той също имаше право на грешки. Откри сервитьорчето, поръча и му даде сребърник, който щеше да покрие сметката двойно. Когато се приближи до масата при зида, Кахуар Ем се усмихна и вдигна вежди.

— Добър вечер — каза Маркъс. — Реших да ти върна жеста. Да ви черпя по едно?

— Разбира се, заповядай — каза Кахуар Ем. — Това е Арин Косталин, моя скъпа приятелка от Херез.

— Маркъс Уестер — каза той и пое ръката ѝ.

— И аз така чух — отвърна жената.

Ярдем го откри до дигата малко преди зазоряване. Междувременно Маркъс беше изтрезнял. По някое време след полунощ дъждът беше спрял и от облаците нямаше и помен. Ярдем държеше кесийка печени ядки. Клекна до Маркъс и му предложи. Маркъс бръкна в кесийката и си взе една шепа. Бяха сладки и сочни.

— Не те видях в казармата — каза Ярдем.

— Аз съм един тъп задник.

Ярдем кимна и метна една ядка в устата си. Задъвкаха мълчаливо. Чайка изпищя, издигна се в тъмното небе, после се спусна обратно към скалите, сякаш нещо горе я беше смутило.

— Действал си по бързата процедура, сър? С жената?

— Да.

— Деца да очакваме ли?

— Не. За това поне внимавах. Но после взех да говоря за…

Маркъс се наведе напред и стисна главата си с ръце.

— Раничко е било да говориш за тях, сър.

— Раничко беше.

— Подплашил си я и тя е избягала.

— Избяга — отвърна Маркъс.

Във водите под тях рибарските лодки излизаха за дневния улов. Приличаха на черни точки върху тъмното море.

— За Алис и Мериам ли се разприказва? — попита Ярдем. — Или за магистрата?

— За Ситрин.

— Мислиш, че няма да се върне, така ли?

— Мисля, че може и да не се върне. Не бих я обвинил, ако реши да остане там. А някой ден ще трябва добре да си помисля какво е нужно, за да завъдя семейство, което да остане при мен.

Ярдем кимна, помръдна ухо и обиците му звъннаха. Двамата седяха и мълчаха.

— Аз имам отговор на това — каза накрая Ярдем.

— Теологически?

— Да.

— Тогава по-добре ми го спести — каза Маркъс, плесна се по бедрата и стана. Гърбът го болеше по цялата дължина, устата му беше пресъхнала. Протегна се и нещо между плешките му изпука като суха съчка. — Пик вече ни е подготвила списък със задачи, познах ли?

— Позна, сър. Но ако искаш да поспиш, аз ще се оправя. Ще организирам момчетата и ще свършим каквото има да се свърши.

— Не. Работата си е работа — каза Маркъс. — Не чака.