Кралска кръв

Маркъс

От падането на драконите до дните, които тепърва щяха да дойдат, всичко човешко беше създадено и предопределено от неща, които на свой ред са били създадени и построени от нещо по-велико и по-жестоко. Великите монументи бяха навярно най-маловажните. Кулата в центъра на езеро Есасмад, до която не можеше да се стигне, Драконовия гроб в Карс, Празната крепост. Да, те вдъхваха страхопочитание, създаваха чувство за велика мистерия, но по-голямата сила се криеше в прозаичното. Драконовите пътища пресичаха земите на народите и където се пресичаха, израстваха градове, хранещи се от трафика и предимствата на добрата инфраструктура. Тринайсетте раси сами по себе си бяха ограничени от волята на своите създатели драконите. Синаите бяха тънки и бледи, неспособни да водят бой, затова сами се ограничаваха в познатите хълмове и долчинки на Принцеп С’Аналде. Тралгуни, ясуру и йему, агресивни и създадени за война, живееха в Кешет, в чиито просторни равнини нямаше естествени прегради срещу чужди нашествия и където спечеленото с бой днес не можеше да бъде защитено утре. Там, където релефът създаваше благоприятни условия за война, процъфтяваха расите, създадени за война. Там, където релефът предлагаше убежище от насилието, се заселваха онези, които имаха нужда от убежище. Печатът на драконите бележеше света от началото на историята и щеше да го бележи до самия край на всички неща.

Печата го имаше, но подлежеше на промяна.

Около всеки голям град, захранван от нефритените драконови пътища, бяха изникнали други — села, махали, по някой самотен хан, — където пътищата бяха павирани от човешка ръка. Там, където се срещаха драконовите пътища и растяха големи градове, обработваемата земя отдавна беше изтощена докрай. Плодородната земя по външния периметър на тези големи човешки струпвания покачваше цената си и така се раждаха нови градчета.

А с промяната на релефа се променяше и човечеството, изпробваше здравината на веригите, втъкани в кръвта му преди хилядолетия. Само в съзнанието на хората расите бяха ясно разграничени и чистокръвни. Вярно, не всички раси можеха да се кръстосват и да дадат поколение. Синайка не можеше да роди дете от йему, така както женски териер не може да роди от мастиф, а имаше и други комбинации, които не даваха поколение или пък децата им бяха ялови. Трудностите, свързани с отглеждането на дете със смесена кръв, караха расите да стоят настрана една от друга в това отношение, но един по-задълбочен анализ показваше, че от всички раси само удавените са стопроцентово чистокръвни. Тралгун с по-широко разположени и по-тъмни очи навярно имаше няколко капки южнярска кръв във вените си. Тайните женитби между хаавиркини и ясуру бяха редки, но все пак се случваха. Чифтосването между първокръвни и синаи беше напълно възможно, но се смяташе за проява на много лош вкус. Историята познаваше и много по-неприятни кръстоски, а не всички жени, изнасилени от вражески войници, намираха в себе си кураж да убият бебето, родило се от това престъпление.

Историята на расите беше пъстра черга, изтъкана от любов и погнуса, релеф и предопределение, война и търговия, тайни и простъпки. Ситрин бел Саркор беше само един пример от многото, които Маркъс беше виждал през живота си. Мъжът, който седеше срещу него от другата страна на ниската дървена маса, беше друг такъв пример. Капсен Гостермак беше дете на майка ясуру и баща йему. Кожата му беше надупчена там, където майчините му бронзови люспи бяха закърнели в зачатък, а устата му беше пълна със заострени, зловещи на вид зъби, които не приличаха нито на бащините му бивни, нито на типичната ясурска захапка. Приличаше на чудовище от детска приказка, ни рак, ни риба, но определено роден за битки. Онези, които не го познаваха, никога не биха предположили, че Капсен се има за поет и отглежда гълъби.

Къщата беше от споен с хоросан камък и се намираше близо до центъра на село Цемис. В падащия здрач навън синовете на Капсен играеха с другите селски деца — ритаха мъртъв плъх около основата на гълъбарника и пищяха с чистата радост, която се ражда от отвращението и момчешката жестокост.

— Има едно място — каза Капсен. — Не е близо, но не е и много далеч. Заливче, където хората не ходят.

— Можеш ли да ни заведеш там?

— Не — отвърна мъжът. — Ще ви обясня как да стигнете, но имам семейство. Това не е моя работа.

Маркъс хвърли поглед към вратата. Ярдем Хейн стоеше облегнат на каменната каса със скръстени ръце и непроницаемо изражение. Бяха стигнали дотук по път, който следваше извивките на морския бряг, изгубили бяха половин ден и щяха да изгубят още толкова, за да се върнат в Порте Олива. На Маркъс не му харесваше идеята и двамата да отсъстват цял ден от офиса на банката, но Ярдем беше настоял да го придружи. Дете изкрещя на двора, дали от болка, или от радост, не стана ясно.

— Добре — каза Маркъс. — Две сребърни монети за карта. И още две, ако заварим нашите пирати там.

— Тоест плащаш ми и да говоря, и да си държа устата затворена?

— И в двата случая печелиш — каза Маркъс.

Капсен стана и отиде до шкафа. Направен беше от плавей, дървени отломки, които морето беше изхвърлило на брега, и още миришеше на катран и сол. Взе от най-горната лавица парче пергамент, малко по-голямо от мъжка длан. Остави го на масата и Маркъс го взе. С тъмно мастило беше отбелязана извивката на морския бряг, както и четири ориентира с все надписите. Човекът се беше подготвил. Това или беше много добър знак, или много лош. Ако селото беше склонно да му помогне срещу пиратите, шансът да открият изгубения товар нарастваше значително. Ако Капсен смяташе, че така ще се въздаде правосъдие, нещата можеше да се усложнят.

Но за това щеше да се тревожи по-късно. Маркъс откачи кесията от колана си, извади четири сребърни монети и ги остави на масата. После извади още две. Капсен вдигна вежди.

— Това е за името — каза Маркъс. — Бих искал да знам срещу кого се изправям.

— Какво те кара да мислиш, че му знам името?

Маркъс сви рамене и посегна да прибере допълнителните монети.

— Ринал. Масео Ринал. От Кабрал, нещо като благородник.

— Добре — каза Маркъс, сгъна картата и я прибра под колана си. — Приятно ми беше да си поговорим.

— Пак ще се видим, предполагам?

Маркъс се наведе да мине през вратата, Ярдем тръгна след него. Морето се простираше на юг, сиво като олово. Залезът обагряше западния хоризонт с червено и оранжево. На Маркъс му се искаше да яхне коня и да продължи на запад още сега. Заливчето едва ли беше много далеч, с Ярдем можеха да стигнат там преди полунощ. В най-лошия случай щяха да ги разкрият и тогава поне щеше да има битка.

Но хората му бяха в Порте Олива. А Ситрин чакаше новини от него. Нямаше нужда да поема излишен риск точно сега, но изкушението беше голямо. Измъчваше го безпокойство, което си търсеше отдушник.

— Сър?

„Хайде да хвърлим един поглед.“ Беше му на езика.

— Тръгваме обратно към града — каза той. — Ще съберем подкрепление и ще се върнем.

Ушите на Ярдем щръкнаха.

— Какво? Изненадан ли си? — попита Маркъс.

— Ами, предположих, че ще искате да тръгнем веднага, сър, към залива.

— Ще е глупаво.

— Безспорно, сър. Просто реших, че е грешка, която въпреки всичко ще направим.

Маркъс сви рамене и тръгна към конете, притеснен от мисълта, че ако беше сам, сигурно щеше да направи точно това.

Пренощуваха в една дъбова горичка; вързаха конете за древен олтар, скрит между дърветата, обрасъл с лози, изронен и забравен. На сутринта закусиха сушено козешко и по шепа пролетен грах, още с шушулките. Подходът към Порте Олива от запад беше по-труден, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Хълмовете бяха настлани със свежа трева и пирен, но теренът беше неравен. Тревата криеше камъни, които бяха опасни за конете. Имаше една история как владетел на Стари Кабрал организирал нашествие към Биранкор по този бряг, но кавалерията му окуцяла още преди първата битка. Историята сигурно беше преувеличена, но определено съдържаше и зрънце истина.

Светлите крепостни стени изглеждаха по-тъмни сега, когато слънцето беше зад тях. Десетки просяци задръстваха пътя пред града, но Маркъс вече си бе спечелил репутация в Порте Олива и просяците гледаха да не го закачат. Бяха банда измамници и джебчии, които от пръв поглед разпознаваха външните и пропускаха вътрешните, сякаш онези, които им миришеха на Порте Олива, бяха по някакъв начин съучастници в сърцераздирателните истории за болни бебета и сакати крака, които незнайно как се изцеляваха, когато никой не гледаше. Да те пропускат просяците беше нещо като знак за принадлежност към Порте Олива, невидим знак, с който Маркъс се беше сдобил неусетно. Двамата навлязоха в лабиринта от сергии, бараки и възтесни улички, минаха през крепостната стена и се озоваха в самия град.

Маркъс тъкмо излизаше от конюшнята, когато неочакван глас го повика по име. На близкия ъгъл стоеше дълголик мъж със стърчаща коса и смуглата кожа на пют. Облечен беше с обикновена кафява роба и държеше кривак, потъмнял и очукан от употреба. За пръв път от седмици Маркъс се усмихна радостно.

— Кит? Какво правиш тук?

— Всъщност те търся — каза актьорът. — И Ярдем Хейн! Радвам се да ви видя. Като гледам, градският живот май ви се отразява добре, а? Не помня да съм ви виждал толкова свежи.

— Иска да каже дебели — подхвърли Маркъс.

— Знам какво иска да каже, сър — каза Ярдем уж с негодувание. После се ухили широко. — Не мислех, че ще се върнете толкова бързо с трупата.

Майстор Кит се поколеба.

— Те не са с мен. Пътувам сам. Надявах се да поговорим за това, Маркъс. Ако имаш време. Но ако с Ярдем имате да свършите нещо, не бих искал да ви преча.

Маркъс хвърли поглед към Ярдем. По ъгъла на ушите му разбра, че тралгунът е чул същото. Молба за личен разговор, само Кит и Маркъс. Ярдем вдигна рамене.

— Ще ида да докладвам на магистрата.

— Ще бъдеш ли така добър да не споменаваш, че си ме видял? — помоли Кит.

Ушите на Ярдем се наклониха под ъгъл, който говореше за тревога първа степен. Маркъс кимна леко.

— Щом така искаш — каза Ярдем. — Ще бъда в офиса, сър.

— Ще се видим там — отвърна Маркъс. — Веднага щом разбера какво толкова тайно има да ми казва Кит.

Кит го заведе в една кръчма на тясно площадче в Соления квартал. Сух фонтан, широк не повече от човешки ръст, се кипреше в средата и въпреки скромните си размери изглеждаше голям за площадчето. Гълъби се разхождаха, гукаха и цвъкаха. Маркъс и Кит седнаха на една пейка и първокръвна жена с кафява коса, кафяви очи и голямо родилно петно отстрани на врата им донесе халби силен сайдер. Отначало си говореха за трупата — Сандр, Смит и Хорнет. Микел и Кари. Чарлит Скорна, новата актриса, която бяха наели в Порте Олива, преди да тръгнат на север. Уж обичайните клюки и историйки, но на Маркъс му се стори, че долавя страх зад тези иначе безобидни неща.

И при една от по-дългите паузи в разговора притисна Кит:

— Да не би нещо неприятно да е сполетяло трупата?

— Нищо повече от това, че изгубиха един актьор, сиреч мен, надявам се. Трупата е добра, талантливи са. Дори без мен ще са достойна конкуренция на другите театрални компании.

— Но си ги оставил.

— Да, оставих ги. Не по свое желание. Отвори ми се една работа, която трябва да свърша, без да намесвам и тях. Беше ни достатъчно трудно, когато загубихме Опал, макар че то си беше по нейна вина.

Маркъс опря лакти на масата. Не бяха далеч от мястото, където бе намерила смъртта си Опал — актрисата, която изпълняваше главните женски роли в трупата на Кит и която беше предала Ситрин. Маркъс имаше чувството, че е редно да си спомня по-ясно как точно е умряла Опал, но помнеше само, че я беше убил, а после бе изхвърлил трупа ѝ през една дупка в дигата.

— За това ли искаше да говорим? — попита той. — Заради Опал?

— Не — отвърна Кит. — Не за това.

Маркъс кимна.

— Какъв е проблемът тогава?

Старецът се засмя, но смехът му не беше весел. Кит имаше тъмни сенки под очите, държеше чашата си с две ръце, сякаш е много уморен.

— Дойдох чак от Камнипол да говоря с теб, а сега откривам, че ми е трудно да намеря подходящите думи. Така. Тръгвам на мисия. Мисия, която може да се окаже много опасна. Възможно е да не оцелея.

— Каква мисия, Кит?

— Вярвам, че нещо… зло е било пуснато в света. Не се сещам кой друг освен мен би могъл да застане на пътя му. Чувствам, че трябва да тръгна, но поради няколко сложни причини бих предпочел да не тръгвам сам. Пътувал съм много, но познавам едва шепа хора, които са подходящи за такава задача. Ти си един от тях. Бих искал да дойдеш с мен.

Сякаш в отговор гълъбите излетяха като един. Крилете им раздвижиха въздуха, лъхна на птичи изпражнения. Маркъс отпи от сайдера, за да спечели малко време.

— Според мен ти толкова отдавна играеш във всякакви откачени пиеси, че сам си откачил на тема добро и зло — каза накрая.

— Де да беше така — въздъхна Кит. — Ако аз бях лудият, нямаше да е голяма загуба. Един изгубен човек в морето от хора. Уви, боя се, че разумът ми си е на място.

— Лудите често си мислят така. И какво е онова зло нещо, което трябва да надвиеш?

— Ако ти разкажа подробностите, със сигурност ще ме сметнеш за луд — каза майстор Кит. — А и според мен не е безопасно да ги разкривам. Не още и не тук. Но ако решиш да дойдеш с мен, обещавам да ти дам доказателство, че поне част от твърденията ми отговарят на истината. Ще тръгна на юг, после на изток. Далече на изток. Мисля, че опасности ще има, но ако ти си с мен, ще са по-малко.

— Мога да ти препоръчам телохранители — каза Маркъс. — Наскоро освободих неколцина, които бих задържал, ако зависеше от мен, така че знам къде да намеря добри професионалисти, които си търсят работа. Самият аз обаче не мога да ходя никъде. Имам задължения тук.

— Значи още си щастлив, че работиш за Ситрин и банката, така ли?

— Щастието няма нищо общо — каза Маркъс. — Такава ми е работата.

— Кога ти изтича договорът?

— Аз работя за Ситрин.

Веждите на Кит се събраха и се извиха нагоре като гъсеници.

— Разбирам.

— Мога да ти намеря добри хора — повтори Маркъс.

— Не искам добри хора. Искам теб — каза Кит, после се засмя. Въпреки очевидната му тревога в смеха му имаше топлина. — О, това май не прозвуча много добре. Ще ми се да приемеш по собствена воля, Маркъс. Не искам да прибягвам до сила.

— Не би могъл.

— Напротив — каза Кит. — И се изкушавам да го направя. Но те смятам за свой приятел, затова ще се въздържа. Дано оцениш какво значи това. Още не съм се подготвил за пътя. Ще остана тук възможно най-дълго, в случай че промениш решението си. Бих те помолил обаче да не разгласяваш за присъствието ми в града.

— Някой търси ли те?

— Да — каза Кит и отпи дълга глътка сайдер.

Жената с родилното петно се приближи и посочи чашите им. Маркъс поклати глава. Не искаше да вкарва още алкохол в кръвта си.

— Ако имаш нужда от помощ, ще направя каквото мога в извънработно време, когато банката няма нужда от мен — каза Маркъс. — Това е най-доброто, което мога да ти предложа.

— Благодаря ти.

Маркъс помълча още миг, чудеше се какво друго да каже. Вместо това плесна актьора по рамото и си тръгна, като заряза чашата си наполовина пълна. До банката не беше далеч, затова вървеше бавно. За пръв път, откакто се беше хванал със Ситрин бел Саркор и нейната банка, отказваше предложение за работа. Тъкмо заобикаляше някакви конски фъшкии насред улицата и се разминаваше с група стражи от краличината гвардия с униформи в зелено и златно, когато изведнъж му хрумна, че може би това ще е последният договор в живота му.

Работата му за банката беше безсрочна, не беше крепост, която да варди през лятото или да превземе наесен. Хората му не бяха войници, а стражи. Дори и стражи не бяха, а по-скоро частен охранителен отряд. И наказателен също. Притискаха разни хора по поръчка на лихвар. А тази работа край нямаше.

И след двайсет години ли щеше да ходи по същите улици? Щеше да побелее с времето, или да оплешивее. Ставите му щяха да се подуят болезнено. Може би щеше да намери жена, която да търпи настроенията и спомените му. Можеше да ръководи отряда си, докато стане толкова стар и самодоволен, че се превърне в обикновен талисман. Човекът, който някога е движел света, нищо че сега не му личи. Бъдещето се разгъна пред него толкова ясно, сякаш можеше да протегне ръка и да докосне стареца по рамото.

Спря за миг и погледна нагоре, към небето. Сигурно така се чувстваше Канин Майс, заключен в длъжнишката кутия и заровен до шия в земята. Сигурно такава беше смъртта. Едва не направи кръгом, едва не тръгна обратно към майстор Кит, сайдера и каквато там лудост беше влязла в главата на стареца дори само защото историята щеше да е различна от онази, която току-що беше видял в собственото си бъдеще.

Но това би означавало да напусне Ситрин. До банката оставаха само две пресечки и Маркъс впрегна докрай волята си, за да измине това разстояние.

Ярдем го чакаше отвън, крачеше тревожно напред-назад.

— Сър?

— Добре съм.

— Има ли нещо?…

— Не, Ярдем, няма нищо. Нищо изобщо, никога, никъде.

Тралгунът сви уши назад. Маркъс предпочиташе да види гняв в очите му, или обида, каквото и да било, но не загриженост. Загрижеността твърде много приличаше на съжаление.

— Справяме се много добре, сър. Банката е стабилна. За момента охраната е в намален състав, но хората са ни верни и добре обучени. Пик е крайно неприятна, да, но това се търпи. Само като си помисля колко много напреднахме от Елис насам…

— Не се каниш да ми пробуташ поредните си дрънканици как душата ми е кръг, сега съм на върха и ме чака стремително спускане надолу, нали?

Краткото колебание на Ярдем беше равносилно на положителен отговор.

— Не, сър — каза тралгунът.