Кралска кръв

Досън

Досън търпеше побоя със стиснати зъби. Повечето бяха млади мъже. Знаеше имената им, познаваше бащите им. Като деца поне двама от тях си бяха играли с Викариан. До входа имаше кофа с вода — мокър, бичът хапеше по-дълбоко, отколкото сух. Други си бяха донесли пръчки или дръжки от брадви. Колко бързо, за колко кратко време младежта на империята, най-благородната кръв в света, се беше превърнала в банда изверги. Досън стоя, докато коленете му не се подгънаха. Смях изпълни въздуха. Той не можеше да се защити. Не можеше да им кресне. Затова стискаше решително зъби — нямаше да го чуят как вика от болка. Но това само ги поощри към по-голяма изобретателност и жестокост в побоя. Добре. Досън не беше тук, за да поеме лесния път.

Лежеше по очи на пода. Изляха отгоре му ведро вода. Той започна да плюе, давеше се в опит да поеме глътка въздух някъде между камъка и потопа. Непознат глас им извика да спрат и някой изрита Досън в ребрата, както се рита мързеливо куче.

Хванаха го под мишниците и го вдигнаха. Виеше му се свят, не виждаше нищо. Знаеше само, че го носят някъде, където не иска да отиде, и че ще е под достойнството му да възрази. Отвори се врата и Досън падна върху тънък слой мръсна слама, която въпреки вонята си му се стори мека и удобна като собственото му легло. След това изгуби съзнание.

Разбуди се от допира на мека кърпа, с която някой се опитваше да почисти раните му. Всичко го болеше. Старецът, който почистваше раните му, носеше окови на китките и на врата, дрехите му бяха мръсни. Мина доста време, преди Досън да съобрази къде е виждал лицето му.

— Благодаря ви, ваше величество — изграчи той. Изглежда, гърлото му се беше стегнало в спазъм по време на побоя или след това, защото имаше чувството, че го душат, макар никой да не го докосваше.

— Не говорете — каза крал Лечан. — Почивайте си.

Нямаше следи от насилие по краля. Синини не грозяха лицето му, по затворническите му дрехи нямаше кръв. Лечан беше заговорничил за убийството на принц Астер, а бяха измъчвали Досън. Искаше му се да обяви това за несправедливо, да се възмути, но не можа. Добре разбираше разликата в отношението към един враг и към един предател. Слепи бяха, не виждаха, че те предават традициите и нобилитета на Антеа. Че те предават трона в ръцете на един кръвожаден клоун и неговите чуждоземски кукловоди.

Само дето и той имаше вина, разбира се. Изобщо не трябваше да се съгласява Палиако да бъде обявен за протектор на принца. Навремето това му се стори удобно. Безобидно. Откъде би могъл да знае, че ще се превърне в искрата, вещаеща горски пожар?

Обърна се на една страна въпреки протестите на вражеския крал и успя да седне. Едва не повърна, но стомахът му беше празен. Килията беше много малка. Десет стъпки на дванайсет. Кучкарниците в имението му бяха по-големи.

Вратата се отвори и влезе висшият свещеник. Дружеската усмивка беше изчезнала, сякаш никога не бе смекчавала лицето му. Мястото ѝ не беше заето от израз на гняв или яд. Не, лицето на Басрахип беше като каменна маска. Мускул не трепваше по физиономията му. Досън се възрадва вътрешно, като видя издутина от превръзка под расото на свещеника — там, където го беше ухапал неговият нож. Четирима мъже с кожени доспехи, с мечове и кинжали на кръста заеха позиции при вратата като личната стража на крал. Досън обърна глава и изплю кървава храчка.

— Къде е принц Гедер? — попита Басрахип. Гласът му трещеше като далечна гръмотевица.

— Няма принц Гедер — каза Досън.

— Убил си го.

— Не. Просто не е принц. А лорд-регент. Не е принц. Астер е принц и крал, а Гедер просто му топли трона, докато момчето навърши пълнолетие.

Свещеникът присви очи.

— Къде е Гедер Палиако?

— Не знам.

Един от пазачите извади нож. Пак щяха да го изтезават значи. Срам, не срам, тази мисъл ужаси Досън до дъното на душата му.

— А малкият принц? Астер?

— Търсех го, откакто това започна.

— За да го убиеш.

— Да му врека верността и меча си срещу теб и Палиако.

Басрахип най-сетне изрази някаква емоция с лицевите си мускули. Широкото му чело се набръчка. Седна на пода пред Досън. Пазачите се спогледаха объркано.

— Казваш ми истината — рече свещеникът.

— Не си достоен да те лъжа — отвърна Досън.

Удивлението на Басрахип беше почти комично.

— Смяташ истината за вид презрение? О. Развалата е стигнала до дъното на душата ти, милорд.

— Не ти дължа обяснения — каза Досън. — Ти си буца кал, която се е измъкнала от пущинака на Кешет и се е взела на сериозно. Не си достоен да ми чистиш обувките. Не ти е мястото в града на Симеон. Не заслужаваш да дишаш въздуха, който дишаше той.

— А — каза свещеникът, сякаш най-после е разбрал нещо, което му е убягвало. — Ти силно обичаш този свят. Страх те е от предстоящото правосъдие.

— Не ме е страх нито от теб, нито от смотаната ти богиня — каза Досън.

— Не те е страх, вярно — кимна Басрахип. — И това е поредната ти грешка. Но понеже не знаеш къде да намерим принц Гедер, всичко това е без значение, ти си без значение. Ти изгуби, лорд Калиам. Всичко, което обичаш, вече го няма.

Досън затвори очи. Прииска му се да легне на хълбок, да свие колене до гърдите си и да запуши уши с ръце, като дете, което не иска да чуе заслуженото конско, но знаеше, че свещеникът е прав. Беше заложил всичко на една карта, една цел — да спре Палиако. И беше загубил. Нямаше значение, че ще го запомнят като предател. Не го интересуваше мнението на хора, които тепърва щяха да се родят. Само едно нещо беше важно за него — че родината му е отнета от законните ѝ управници. Дори отнета не беше. А подарена.

Край.

Атаката срещу градската къща на Клин беше брутална. Без звън на мечове, без стрели. Не, цели два дни свещениците крещяха към тях. Гласовете им станаха нетърпими като нахални мухи. Крещяха едно и също, отново и отново. „Вече сте загубили. Не можете да спечелите.“ Отначало Досън поощряваше другите да отхвърлят пренебрежително внушението. Че нима някой може да ги придума сами да сложат глави на дръвника, това повтаряше на хората си. Нека кешетските грозници си дерат гърлата, докато Баниен се върне. А ако не Баниен, то Скестинин. Нека си пилеят времето и силите с викане, докато жалкият им живот виси на косъм.

Ала бавно и неизбежно подигравките и самочувствието на защитниците зазвучаха на кухо. Досън все по-често си мислеше, че надеждата им увяхва. Че времето е на страната на врага и че всеки изминал ден подкопава собствената им увереност, а не обратното. Не го каза на глас, нито той, нито другите. Но една и съща мисъл се четеше в очите на всички.

Беше заспал, когато дойдоха. Разбиха вратата в нощния мрак, въоръжени мъже нахлуха в стаята. Той скочи сънен. И досега помнеше как Клара вика името му, докато мъжете го влачат по коридорите, през двора и по черните улици. Мъже на Одерд Мастелин, предвождани лично от него — беше вирнал войнствено брадичка, но пак си приличаш на овца. Обсадната кула на площада беше замлъкнала. Свещеникът стоеше пред нея. Зад него, под светлината на факли, стояха мъже и жени от Камнипол, стояха и мълчаха, като композиция от статуи, подредена по вкуса на Басрахип. Небето над тях чернееше непрогледно, звездите удавени от светлината на факлите.

— Доведох Калиам — извика Мастелин. — Доведох го. Аз. Това е доказателство, че съм лоялен. Залових врага на короната.

— Поздравления — каза Досън достатъчно силно, та Мастелин да го чуе. — Ти ще си най-лоялното пиле във вълчата глутница.

Но истината бе, че ако Мастелин не се беше пречупил, щеше да се пречупи друг. Досън разбираше това. Виновна беше противоестествената сила в гласовете на свещениците, с чиято помощ те внушаваха лъжи, маскирани като истина. Досън се бе съпротивлявал с всички сили на това внушение и беше устоял. Но как да му устои малоумник като Мастелин? Или Клин? Или всички останали?

Отведоха го в затвора, биха го и го унижаваха всячески, накрая го хвърлиха в килията на собствения му военнопленник. Дано поне Клара и Джори се бяха измъкнали някак. Ако той умреше, щеше да е заради делата си. Но Клара… Тя не заслужаваше неговата участ.

— Не се винете — каза крал Лечан. — Той не е по силите ни, нито вашите, нито моите.

— Какво?

— Палиако. Гедер Палиако. Той не е човек. Мъртвите вървят с него и му шепнат на ухо тайните си.

Досън се изсмя, но болка прониза ребрата му и той млъкна.

— Познавате ли го лично? — попита той. — Палиако е инструмент, оръдие. Можеше да излезе добър учен от него, но дори за това му липсва нужната дисциплина на ума.

— Чувал съм тъмничарите да говорят за него. Когато ми носят храната. Единият рече, че брат му видял Палиако да седи при фонтана заедно с покойния крал. И Симеон му се поклонил. Този Палиако трябва да е магьосник, така мисля. Или дракон в човешка кожа.

— Глупости. Той е лаик, нищо не разбира от управлението на държава. Заповедта да избием нобилитета на Астерилхолд? Издаде я не от кръвожадност или далновидност, а от страх. Мисли, че колкото повече глави отреже, толкова по-малка е опасността за самия него. Ако трябваше сам да замахне с брадвата на палача, щеше да побелее като платно и да бие отбой. Той е дребнодушен страхливец. Не притежава необходимото, за да бъде зъл дори.

Крал Лечан поклати глава.

— Но победи и двама ни.

— Не — каза Досън. — Аз победих вас, а онзи дяволски свещеник победи мен. Палиако ще се увенчае с победата, но самият той не е спечелил нито една битка. И никога няма да спечели.

— Намерили са го — каза лорд Скестинин. Седеше на трикрако столче, което бяха донесли тъмничарите. Затворниците бяха оковани към пода, но Досън не приемаше това като лична обида. Такива дреболии бяха без значение за него. — Казват, че се надигнал от земята, заедно с принц Астер. Отишъл в Кралски шпил, облечен в дрипи. През цялото време е бил в града, но никой не знае точно къде.

— Изненадан съм, че не му приписват възкресение. Бил е убит още в началото на метежа и после е излязъл от гроба, за да спаси кралството — каза сухо Досън.

Скестинин се засмя, но притеснено някак.

— Този тип е като магнит за всякакви чудати истории, не мислиш ли?

— Ти видя ли го?

— Да — каза Скестинин. — Щях да дойда по-рано, но веднага щом се чу за проблемите тук, целият север се разбунтува. Имаше опасност да изгубим всичко, което спечелихме в Астерилхолд, затова аз…

„Изчакал си на безопасно разстояние и с достоверен претекст, докато стане ясно накъде духа вятърът“ — помисли си Досън, но не го каза на глас.

— Благодаря ти, че се отби при мен.

— Поне това можех да направя — каза Скестинин.

Избягваше да погледне Досън в очите, навярно от срам.

— Как са Бариат и Джори?

— Добре, предвид обстоятелствата. Засега са на свобода, макар че личната стража на Палиако ги държи под око, като котки, които наобикалят ято гълъби. Градът не е същият като онзи, който оставих след сватбата.

— Съжалявам — каза Досън. — Планирал бях обновление, което ми изяде главата.

— Не се шегувай с това — каза Скестинин. Този път в гласа му имаше твърдост. — Ще те чуят, а аз рискувам достатъчно със самия факт, че съм тук. Ако разберат, че с теб се майтапим за убийството на принц Астер и лорд-регента, ще си имам сериозни неприятности.

— Извинявай — каза Досън. — Затворнически хумор.

Вратата се отвори и през прага надникна млад мъж, един от извергите, които бяха били Досън първия ден.

— Време е — каза той. — Води го.

Залата за аудиенции се пръскаше по шевовете. Лятната жега още властваше над Камнипол и в тъпканицата въздухът беше толкова спарен, все едно е втора и дори трета употреба. Накараха Досън да седне на пода зад параван от ковано желязо, така че да не го виждат от подиума, където Палиако седеше на трона с регентската тиара на главата си. Астер седеше до него. Лечан, крал на Астерилхолд, беше на колене пред тях, дори възглавничка не му бяха дали за старческите колене. Параванът пречеше на Досън да вижда добре и той проточваше врат ту вляво, ту вдясно, с надежда да различи по-ясно детайлите.

Видя Клара. Стоеше във втората галерия с Бариат и Джори. Добри момчета. Сабиха не беше там. Досън я видя в първата галерия, застанала до майка си. Басрахип, както можеше да се очаква, стоеше встрани, така че Гедер да го вижда, него и указанията му. Досън не знаеше колко от паешките свещеници са паднали жертва на неговите наказателни отряди, но колкото и да бяха, пак бяха малко, щом Басрахип не беше сред тях.

— Наблюдавай свещеника — каза тихо той.

— Какво? — попита Скестинин.

— Когато настъпи моментът, Палиако ще погледне към свещеника за указания. Гледай и ще видиш.

— Стига, Досън. Не можем да говорим тук.

— Няма нужда да говорим. Просто го наблюдавай. Ще видиш онова, което видях аз.

Гедер стана и залата се умълча. Лечан срещна хладнокръвно смръщения му поглед.

— Аз съм Гедер Палиако, лорд-регент на Антеа. Лечан от Астерилхолд, сега ти стоиш пред мен като затворник и враг.

— Така е — каза кралят. Владееше актьорския трик да говори спокойно и точно толкова силно, че гласът му да се чуе в цялата зала.

— Имам само един въпрос, преди да произнеса присъдата ти — каза Палиако. — Знаеше ли за заговора да бъде убит принц Астер, за да се сложи на Разсечения трон човек, верен на Астерилхолд?

— Да, знаех — каза все така спокойно Лечан. — Аз измислих плана и нося цялата отговорност за него. Идеята беше изцяло моя. Царедворците, които взеха участие в заговора, бяха водени единствено от лоялността си към мен и моите изрични заповеди. Повечето дори не знаеха каква е крайната цел на заговора.

Палиако се опули, сякаш някой го е цапнал с чук по тила. Стрелна с поглед Басрахип и Досън сръчка Скестинин по коляното. Едрият свещеник поклати глава. Не. Гедер облиза устни, видимо объркан. Досън обаче разбираше какво става. Лечан беше длъжен да защити хората си, така както те имаха дълг да защитават него. Войната беше загубена и сега Лечан се опитваше да поеме възможно най-голям дял от греховете на хората си и да отнесе възмездието в гроба. Човек, достоен за уважение, макар и враг. Ако Симеон притежаваше и половината от решителността на този мъж, какъв свят можеха да построят двамата с Досън…

Лицето на Гедер се смрачи като градоносен облак. Когато отново заговори, думите му се застъпваха, гневни и отсечени:

— Добре — каза той. — Щом така искаш, нека така да е. Лечан от Астерилхолд, за твоите престъпления срещу Антеа ще платиш с живота и с кралството си.

Лечан не помръдна. Лицето му беше спокойно. Гедер вдигна ръка да дойде палачът. Появи се човек с бяла маска на лицето. Поклони се на Гедер, на Астер, после изтегли меча си и тръгна към затворника.

Тълпата ахна, когато острието се стовари, после избухна в аплодисменти. Хорът от радостни, кръвожадни гласове беше като водопад. Оглушителен водопад. Досън гледаше мълчаливо как един враг на кралството умира в нозете на друг. Поетата отговорност беше благороден жест, но обречен. Жест, който нямаше силата да възпре гнева на Палиако. Ако регентът решеше да пролее астерилхолдска кръв до последната капка, щеше да го направи. Вече никой не можеше да го спре. Никой не беше останал.

Някой го потупваше по рамото, даде си сметка Досън. Пазачът. Досън се отърси от мрачните мисли, изправи се и тръгна обратно към килията. Скестинин вървеше до него, забил поглед в краката си.

Коридорите на Кралски шпил изглеждаха някак различни. По-тесни, по-тъмни. Не се бяха променили, разбира се — замъкът си беше все същият като размер и конструкция още от времето, когато го бяха построили. Но беше и различен. Един по-различен Кралски шпил. Не беше старият Кралски шпил.

Когато излязоха навън, Досън погледна наляво към дуелисткия двор, Прореза отвъд него, а отвъд Прореза — сградите и къщите, една от които преди беше негова. Вятърът се усилваше, притискаше го с топлата си ръка. Миришеше на дъжд. Досън спря да огледа хоризонта за облаци и пазачите го побутнаха да продължи.

Сега, когато Лечан го нямаше, килията изглеждаше по-голяма.

— Е — каза Скестинин.

— Благодаря ти — отвърна Досън. — И поздрави семейството ми от мен.

— Ще ги поздравя.

Скестинин се поколеба — искаше да си тръгне, но не можеше. Досън вдигна вежди.

— За Бариат — каза Скестинин. — Той е чудесен младеж. Гордост за флота и лично за мен. Но при това развитие на нещата… Помолих го да сдаде поста си и реших, че е по-добре аз да ти го кажа. В момента не е разумно един Калиам да командва мечове или кораби. Не е добре за него, не е добре и за двора.

Гневът дойде бърз и чист.

— И дъщеря си ли ще накараш да сдаде брака си с моя син?

Смущението на Скестинин изчезна в миг.

— Бих могъл, ако имаше начин — отвърна той. — Не одобрявам стореното от теб, Досън, но ти ще си понесеш последствията. Моята Сабиха не е имала твоя избор. Преди говореха, че е уличница. Сега ще говорят, че е уличница и предателка.

— Но тя не е такава — каза Досън. — Онова, което приказват хората, рядко отговаря на истината. Сабиха не е предателка, не е и уличница. И ако сама не го знае, без някой да ѝ го каже изрично, значи си я възпитал зле.

В първия миг Скестинин не каза нищо. На лицето му се изписа изумление, което постепенно премина в погнуса. Или по-лошо — в жал.

— Ти никога няма да се промениш, Калиам.

— Да — каза Досън. — Няма.