Кралска кръв

Досън

Сегашният Кралски шпил не беше първата сграда с това име. Откакто го имаше Камнипол, имаше и Кралски шпил, и така с всяко престрояване на града, с всеки пласт от история и руини беше съграждан нов замък. Някъде дълбоко под земята, затиснат в камък и забравен, лежеше първият Кралски шпил и костите на първите крале.

Замъкът, който Досън знаеше от момче и по чиито коридори вървеше сега, се издигаше високо в северния край на града, надвиснал над Прореза. Крал Симеон обитаваше по-ниските части на замъка, също като баща си и като дядо си преди това и така четири поколения назад чак от Войната на Черните води. Пътеки от бял чакъл лъкатушеха в градините с прецизност, която граничеше с математика. Всяко листо беше на мястото си, всяко камъче — точно където трябва. Само въздухът беше непокорен, вятър духаше откъм южните равнини, прекосяваше целия град и брулеше на талази чакълените пътеки. Откъсваше цветове от дърветата, пръскаше ги като сняг, завихряше ги високо във въздуха, после отминаваше нататък и те падаха бавно на земята.

Старият храм се издигаше встрани от всичко това, бронзовите му врати бяха заключени от три поколения и не бяха отваряни нито веднъж, откакто Симеон се възкачи на трона. Недалеч от него бе частният храм с перленобелите прозорци и облицовка от стоманени листове със зелен емайл като люспи на гигантски гущер или на дракон. Над всичко това се издигаше великата кула с гладки стени, висока колкото сто мъже, а вътре в нея арковидните тавани се протягаха към висините като в сън. Досън беше влизал в кулата само три пъти, първите два в компанията на престолонаследника, когато и двамата бяха момчета, млади и зелени. И досега му се случваше да сънува онези зали. Те бяха създадени да вдъхват страхопочитание и правеха точно това.

Колкото до кралските покои, те бяха изненадващо скромни предвид мизансцена наоколо. Другаде биха изглеждали претенциозни и натруфени, но в сянката на великата кула дори позлатена сграда, обвита с трендафили, би изглеждала скромна. Всъщност сградата беше от камък и дърво с вградени в стените фенери, така че светлината им да огрява и навън, и навътре. Под силните лъчи на следобедното слънце фенерите изглеждаха тъмни и зловещи.

Слуга с копринена ливрея и бронзова верижка чакаше Досън при каменната градина, от която се стигаше до личните покои на Симеон. Досън кимна в отговор на дълбокия поклон и тръгна след слугата под хладните сенки на градината.

Крал Симеон седеше до малък фонтан. Беше с дълга риза от обикновен бял памук, а косата му беше рошава като след сън. Гледаше втренчено леещата се вода, сребриста и бяла там, където се хлъзгаше по зеленясал бронзов дракон.

— Неофициална аудиенция, така ли, ваше величество? — каза Досън и старият му приятел се обърна. Усмихна се меланхолично.

— Прости ми, но няма да стана — каза Симеон, като повиши глас заради шума на плискащата се вода.

— Ти си моят крал — каза Досън. — Колкото и ниско да седнеш, моят дълг е да коленича още по-ниско.

— Винаги си държал на формалностите — изсумтя Симеон. — О, стига. Изправи се или поне ела и седни до мен.

— Формалностите помагат на света да запази формата си — каза Досън, докато се изправяше. — Ако ти не държиш на традицията, какво ни остава? Хиляди човеци, всеки със своя представа за справедливост, която се опитва да наложи силом на околните? Знаем накъде води това, виждали сме го.

— Анинфорт — каза Симеон и се намуси. — Ти живееш в ужасен свят, приятелю, ако вярваш, че единствено етикетът стои между нас и хаоса.

— Редът винаги е бил ценен и крехък. Пренебрегнеш ли дребните нарушения, значи си позволил големите да наберат сила и да станат непоправими. Всеки човек трябва да си знае мястото. Онези, които са родени да водят, да водят. Онези, които са родени да следват, да следват. Така цивилизацията няма да се изроди в анархия. А ти, кралю, живееш в същия свят, в който живея и аз.

— Същият, да — каза Симеон. — Същият. И все ми се иска да оставя на Астер един по-добър свят.

— Искаш да промениш световния ред заради едно момче?

— Бих го направил, да. Ако можех, бог ми е свидетел, че щях да го направя. Свят, където не всичко тежи на неговите рамене. Където собствените му хора не кроят заговор да го убият. — Симеон сякаш се сви в себе си. Кожата му беше с нездрав цвят, като бяла риза, която е посивяла от пране. Кралят прокара разсеяно пръсти през косата си. Отражението му във водата на фонтана беше неясно бяло петно. — Извинявай. Ти беше прав за Исандриан и Маас. Мислех, че ще мога да опазя мира.

— Опази го. Сгреши само, че можеш да го направиш, без да екзекутираш никого.

— И сега…

— Астерилхолд — каза Досън и остави думата да увисне във въздуха. Затова го беше повикал кралят.

Симеон мълчеше. Водата се плискаше тихо. Растяща тревога обзе Досън — замислената пауза се проточи в дълго мълчание, обвинително почти. Досън вдигна поглед, готов да се защити или да се извини, според случая.

Вместо това извика уплашено. Очите на Симеон бяха отворени широко, празни, невиждащи. Устата му беше провиснала. Миризма на пикня изпълни въздуха, жълто петно оцвети скута на краля. Беше като образ от кошмар.

А после Симеон се закашля, тръсна глава и погледна надолу.

— О — каза той изтощено. — Досън? Още си тук. Колко продължи този път?

— Няколко секунди — отвърна Досън. Гласът му трепереше. — Какво беше това?

Симеон се изправи, загледан в жълтото петно върху ризата си. По краката му се стичаш урина.

— Пристъп. Малък пристъп, нищо страшно. Не трябваше да ме виждаш така. Мислех, че вече съм приключил с това за днес. Би ли извикал личния ми слуга?

Досън хукна в къщата и се развика за слугата. Мъжът изскочи от една стая, държеше чиста риза. Нямаше шок по лицето му, нито изненада дори…

Досън и слугата се обърнаха с гръб, докато кралят се преобличаше. Слугата отнесе мръсната риза, а Досън седна на ръба на фонтана. Всичко си беше като преди, но вече го виждаше различно. Имаше чувството, че за пръв път вижда Симеон, и онова, което виждаше — и което е било там през цялото време, невидимо и несподелено, — го изпълваше с ужас. Онова, което бе приемал като страничен ефект от тежестта на короната, сега се разкриваше като нещо по-зловещо, по-изначално. Симеон го погледна с усмивка, сякаш знаеше какви мисли се редят в главата му.

— И баща ми страдаше от същото малко преди смъртта си. Някои дни съм добре. Други… умът ми блуждае. Когато умря, той беше по-млад от мен. Сега аз съм с три години по-стар от баща си. Колцина могат да се похвалят със същото?

Досън понечи да каже нещо, но гърлото му се беше свило. Когато все пак успя, гласът му излезе слаб, шепот почти.

— Откога продължава това?

— От две години — каза Симеон. — Досега успявах да го пазя в тайна. Но се влошава. В началото между пристъпите минаваха седмици, месеци дори. Сега ги делят часове.

— Какво казват хитреците?

Симеон се изкиска. Звукът беше по-дълбок от присмехулния плисък на водата. И по-мек.

— Казват, че всички хора са смъртни. Дори кралете. — Пое си дълбоко дъх и се наведе напред, опрял лакти на коленете си, стиснал ръце. — Има едно цвете, което уж помагало. Правят ми запарки и аз постоянно пия проклетия им чай, но не виждам никаква разлика. Но пък без него може би щях да се влоша по-бързо, не знам.

— Все трябва да има нещо, някакъв лек. Можем да изпратим за лечители…

Старият му приятел не отговори. Нямаше нужда да отговаря. Досън долови безсилието в собствените си думи и се засрами от тях. Всички умират — така е било и така ще бъде. Тази празнота в гърдите му… беше заради изненадата.

— Ще ми се с Елеанора да бяхме родили Астер по-рано — каза кралят. — Какво ли не бих дал да го видя пораснал, мъж. И на свой ред баща. Помня когато се роди Бариат. Майтапехме се, че момчето те е изяло. Ти буквално изчезна. Заряза старите ни явки. Бях ти ядосан тогава. Чувствах се изоставен.

— Съжалявам, ваше величество.

— Няма причина да съжаляваш. Тогава аз не разбирах. А после се роди Астер и разбрах. Ако се беше родил по-рано… Но пък тогава нямаше да е той, нали така? Точно както твоят Джори не е по-млада версия на Бариат. Така че дори за това не мога да си мечтая. Светът е такъв, какъвто е трябвало да бъде, за да се роди в него моето момче, затова не мога да го мразя. Света. Дори да исках.

— Наистина съжалявам, ваше величество — повтори Досън.

Симеон поклати глава.

— Не ми обръщай внимание — каза той. — Мразя се, когато изпадна в такива настроения. Мрънкам като бабичка. Стига. За друго исках да говорим, за аудиенцията с Ашфорт. Какво мислиш?

— Че трябва да го приемеш — отвърна Досън. — Както вече казах…

— Знам какво каза. Сега знаеш повече, отколкото знаеше тогава. Не мога да приема посланика с риск да се напикая по средата на аудиенцията. Те все още се страхуват от мен. Страх ги е какво бих могъл да направя. И са склонни на отстъпки. Но ако Ашфорт докладва на господаря си, че умът ми блуждае и умирам, тази песен ще се промени. Последния път, когато дойде да ме посъветваш, аз те отпратих и за малко да предам детето си на човек, който кроеше планове да го убие. А и доколкото знам, още имаш контрол над мехура си. Което те прави по-компетентен от мен. Така че, кажи ми. Какво да направя?

Досън стана. Чувстваше се като след дуел. Затруднено дишане и мускулна умора като след продължително физическо усилие, макар да бе седял през повечето време, освен когато изтича да извика слугата. Изведнъж си спомни как тича презглава по една улица рамо до рамо с принц Симеон. Не помнеше къде и кога е било, но помнеше, че улицата миришеше на дъжд, че Симеон беше облечен в зелено, а той — в кафяво. Преглътна и избърса очи с опакото на ръката си.

— Ако има някакъв начин да контролираш пристъпите, моят съвет е да насрочиш аудиенцията веднага — каза той. — Подготви всичко предварително и действай експедитивно. Никакви банкети, никакви частни вечери и не обещавай втора аудиенция. Придържай се максимално към формалностите.

— И какво да му кажа?

— Че си склонен да дадеш на Астерилхолд време да прочисти собствения си двор, но очакваш подробен доклад и главите на онези, които са поддържали Маас. Това е единствената ти възможност. Не можем да водим война. Не и в твоето състояние.

Симеон бавно кимна. Сега гърбът му изглеждаше по-превит, отколкото когато Досън бе дошъл — или пък очите на Досън се бяха отворили и виждаха нещата по-ясно?

— А ако не мога да контролирам пристъпите?

— Тогава назначи някого. Посланик или пазител. Дай му титлата Пазител на Бялата кула например. Постът е вакантен, откакто Одерд Фаскелан умря. Или… Боже господи!

Досън седна.

— Или? — подкани го кралят.

— Или, ако смяташ, че състоянието ти се влошава прогресивно, отложи аудиенцията и нека регентът се заеме с това след смъртта ти.

Симеон си пое рязко дъх, като човек, когото са зашлевили публично.

— Така стоят нещата, нали? — попита Досън.

— Май да — въздъхна Симеон. — Благодаря ти, приятелю. Точно това имах нужда да чуя, а друг едва ли би имал смелостта да го изрече на глас. Дори да си го мисли. Не ме разбирай погрешно, но ще те помоля да си вървиш. Трябва да си почина.

— Разбира се, ваше величество — отвърна Досън.

Спря под арката и погледна назад. Крал Симеон беше извърнал глава и Досън не виждаше лицето му. „Виждам го за последен път“ — помисли си Досън, после си тръгна.

Стигна до портите на Кралски шпил и отпрати каретата. Не искаше да се вози, искаше да повърви пеш. От Кралски шпил до неговата къща имаше няколко мили, но в момента това беше без значение.

Досън намести меча на колана си и тръгна. Познаваше добре улиците на Камнипол, дори по тъмно. Опознал ги беше в младостта си, когато по цяла нощ се шляеха, надбягваха се с коне по празните пазарища, напиваха се почти до безсъзнание, после той тръгваше криволичейки към дома си и повръщаше през перилата на някой от мостовете над Прореза. В онези нощи често бе изминавал пешком и по осем мили. Или десет. Разстоянието от неговия умиращ крал до кабинета в градската му къща беше наполовина по-малко.

Въпреки името си Сребърният мост над Прореза беше изграден от камък и дърво. Подпорите му потъваха в стените на гигантския каньон на дълбочина равна и дори по-голяма от височината на великата кула. Досън спря в средата на моста и погледна на юг. Ято гълъби описа кръг в сенките под него, високо над бунището, скрито в мрака на дъното.

Дълго стоя там, мислите му се щураха разранени. Движението по моста не спираше и за миг, мъже и жени, коне и волове, благородници и селяци прехвърляха бездната. Сълзи напълниха очите му.

Влезе в двора на къщата и видя непозната карета да чака пред вратата. Гербът отстрани и цветът на завеските му подсказаха чия е — на дом Скестинин. Старият тралгунски портиер стана и се поклони, веригата му тихо издрънча.

— Милорд. Радвам се да ви видя. Милейди се притесни, когато каретата ви се върна празна. Тя е със Сабиха Скестинин в покоите си. Милорд Джори иска да разговаря с вас, когато ви е удобно. Чака в кабинета ви.

Досън кимна и портиерът роб се поклони.

Ловните кучета на Досън изскочиха в коридора да го поздравят, размахваха ентусиазирано опашки и го гледаха с искрена кучешка обич. Досън се наведе да ги почеше и въпреки всичко се усмихна. Няма друга толкова чиста любов като тази на кучето към господаря.

Замисли се дали да не иде при Клара, преди да говори със сина си, но нейните стаи бяха в другия край на къщата, а краката го боляха от дългия преход през града. Пък и знаеше за какво иска да говорят Джори. Клара го беше предупредила. Даде с жест команда на кучетата и те седнаха послушно на пода, а той влезе в кабинета си и затвори вратата.

Джори стоеше до прозореца и светлината на следобедното слънце обливаше лицето му. Досън за пореден път си помисли колко много прилича на майка си. Не толкова във формата на лицето, колкото в очите и цвета на косата. Сякаш само преди година Джори беше тънко момче, което се катереше по дърветата и се дуелираше с пръчки. Сега плещите му бяха широки, а лицето — сериозно. А мечовете, които размахваше, режеха.

— Татко — каза Джори.

— Синко — отвърна Досън и усети как сълзите, които беше надвил с такова усилие, отново надигат глава. — Как си?

— Татко… Трябва да поискам разрешението ти за нещо. Нещо, което може и да не ти хареса.

Досън седна с пъшкане и моментално съжали, че не е повикал слуга да му донесе нещо за пиене. Не вино обаче. Днес — не. Чаша вода щеше да е най-доброто в момента.

— Искаш да се ожениш за онова момиче, щерката на Скестинин.

— Да.

— Въпреки че тя няма да донесе чест на семейството ни.

— Не е така. Светът може да не го вижда, но не е така. Постъпила е глупаво преди време и плаща за това до ден-днешен. Но е добра жена. Няма да те посрами.

Досън облиза устни. Още когато Клара му беше припомнила коя е Сабиха Скестинин, поне десет възражения и поводи за тревога изникнаха в съзнанието му. А откакто бяха дошли в Камнипол, броят им се беше умножил, нищо че той се опитваше да погледне на тях от друг ъгъл. Кой беше бащата на незаконното ѝ дете и склонен ли беше Джори да стане заложник на този мъж в политическите боричкания на двора до края на живота си? И дали Бариат, който служеше във флота под командването на Скестинин, не би бил по-подходяща партия за момичето? И как да е сигурен, че Сабиха ще държи нагона си под контрол, щом вече бе показала, че му отпуска юздите преди да е минала под венчило?

— Още ли сънуваш Ванаи? Пожара?

— Да — каза Джори и лицето му се изопна още повече.

— Тази вина ли е причината да искаш опозорена жена за своя съпруга? Защото поне нея можеш да спасиш?

Джори не отговори. Нямаше нужда.

— По-разумно е да не сключваш този съюз — каза Досън. — Миналото на момичето говори достатъчно. Покрай службата на брат ти вече имаме връзка със Скестинин, така че политическата полза от брака ти със Сабиха би била минимална. Братята ти още са ергени и е малко странно най-малкият ми син да се ожени пръв. Когато моят баща ме извика да ми каже за коя ще се оженя, му бях благодарен за мъдрия избор. Не доведох черна овца вкъщи с молби да я задържа.

— Разбирам — каза Джори.

— Така ли?

— Да, татко.

— Ако сега ти кажа да отидеш при момичето и да скъсаш с него, ще го направиш ли? Воден от лоялност към мен и към семейството си?

— Това ли е решението ви, сър?

Досън се усмихна, после се разсмя.

— Няма да го направиш — каза той. — Ще отидеш право при майка си и двамата ще измислите някакъв начин да ме придумате, или ще избягаш с момичето в Боржа, или друга някаква глупост. Познавам те, момче. Сменял съм ти пелените. Не си мисли, че можеш да ме излъжеш.

Срамежлива, предпазлива усмивка изви устните на Джори и той пристъпи напред.

— Хайде, върви — каза Досън. — Имаш разрешението ми. Не че би постъпил другояче, ако не ти го бях дал. Имаш и благословията ми. Късметлийка е тя, новата ми дъщеря, със съпруг като теб.

— Благодаря, татко.

— Джори — каза Досън и спря сина си на прага. — Животът е по-кратък, отколкото си мислим, а съдбата е капризна. Не отлагайте децата.