Кралска кръв

Досън

Камнипол отвори портите си за Досън и неговите хора като за герои от легенда. Тежките черно-златни краски на града се губеха под разноцветна празнична украса. Десетметрови гирлянди висяха от прозорците на Кралски шпил, мостовете над Прореза бяха окичени с цветя, както естествени, така и дело на човешки ръце. Досън вървеше по широките улици, придружен от почетна стража, детски хорове пееха древните химни за юнаци и герои, включвайки и неговото име сред имената на героите от миналото. Камнипол го посрещаше като велик човек и родолюбец. Иронията беше жестока. Всичко това беше вярно, но заслугата не беше на Досън.

Засега.

Армията чакаше на лагер извън крепостните стени. Войски не се допускаха в столицата. Това беше старо правило, а след бунта на наемниците традицията се спазваше още по-стриктно. Но дори да беше вкарал силом войската си в града, това не би му свършило работа. Днес Камнипол го посрещаше и славеше като герой само защото се беше проявил като послушно оръдие на Гедер Палиако и неговия култ. Обърнеше ли се твърде рано срещу регента, провалът му щеше да е гарантиран. Досън се усмихваше, вирнал брадичка, махаше, приемаше цветните гирлянди и си напомняше, че всичко това не е отплата за стореното дотук, а е аванс срещу другото, което тепърва щеше да направи.

Зад него крал Лечан вървеше с гордо вдигната глава, с цялото достойнство, което можеше да изстиска от старото си тяло. Веригите около врата и китките му бяха сребърни и толкова тънки, че можеха да минат за бижута, но си бяха вериги.

Лорд-регентът ги чакаше в голямата зала за аудиенции в Кралски шпил. Принц Астер седеше до него, а едрият като бик свещеник стоеше прав зад трона. Палиако носеше малката регентска корона и вездесъщото си черно кожено наметало въпреки жегата. Свещеникът беше с кафявото си расо, не по-различно от расата на другите, по-нисши негови съратници. Врабец, който шепне в ухото на врана.

Множеството беше притихнало. Не чак мълчаливо. Досън чуваше мърморене и оплаквания, но не толкова много, нито толкова силни, че да заглушат гласа му.

— Лорд-регенте — каза той. — Възложихте ми да покоря Астерилхолд. Дойдох да докладвам, че задачата е изпълнена.

При последната дума тълпата избухна в аплодисменти и победоносни викове. Досън овладя напиращата усмивка. Не сваляше поглед от лицето на Палиако. Никой не знаеше, че е пренебрегнал заповедта на регента, самият той не беше получил отговор на писмото, с което уведомяваше Палиако, че е взел нобилитета на Астерилхолд под личната си протекция. Не беше изключено Палиако да го обвини в предателство, но точно сега, когато столицата звънтеше като празнична камбана в чест на Досън Калиам, това беше малко вероятно. Почти невъзможно.

А и регентът всъщност се усмихваше. Оглеждаше се с широка усмивка, сякаш тълпата аплодираше него. Палиако стана и вдигна ръка да ги призове към тишина, но врявата продължи още минута-две, преди постепенно да затихне.

— Лорд-маршал Калиам. Вие още веднъж доказахте, че сте безценен приятел на Разсечения трон. За мен е дълг и удоволствие да ви дам още титли и владения. От днес нататък вие сте Досън Калиам, барон на Остерлингов хребет, както и на баронство Калтфел.

Досън усети тежест в гърдите си. Подновените викове го пометоха като лятна буря. Вече се беше досетил, че преговори за мир няма да има, че войната, приключила вече, не е била конфликт между цивилизовани кралства. Била е откровено завоевание и сега Палиако раздаваше военната плячка: подаряваше на Досън град, голям почти колкото Камнипол. На практика го беше направил втория по влияние човек в империята, предшестван единствено от самия регент.

Досън поздрави по военному, но наум претегляше трескаво последствията. Представи си как богатството на Калтфел се стича в неговите ръце, в неговия дом, при синовете му. Дори лорд Баниен щеше да изглежда просяк в сравнение с него.

Нужно бе само да приеме управлението на Гедер и неговите свещеници. Щеше да му струва единствено честта. Досън свали един цветен гирлянд от врата си и го остави на пода, сякаш цветята са дар за Палиако.

„Ще си заслужа почестите“ — помисли си той, но дори да го беше извикал с цяло гърло, никой нямаше да го чуе.

След края на официалната аудиенция Досън изтърпя още няколко мъчителни часа, свързани със задълженията му на лорд-маршал. Предаването на военнопленниците, което се проточи, защото Досън държеше да обясни съвсем ясно на тъмничарите, че крал Лечан е почетен пленник, а не затворник, и че се ползва с неговата лична протекция. След това Досън даде заповед войската да се разпусне, хората да се върнат по домовете си, а самият той сдаде поста на главнокомандващ.

Направи каквото му беше по силите да избегне компанията на Палиако и неговия свещеник, но етикетът изискваше да изпият поне чаша вино насаме. Частната аудиенция се проведе в една малка градина близо до двора за дуели. Принц Астер го поздрави официално, после се извини и отиде да си играе с няколко момчета от благородно потекло. Палиако и преподобният Басрахип седяха на маса от лакиран палисандър, около тях щъкаха слуги с плодове и охладено вино. Досън се поклони на регента и зае мястото си, като задържа поглед върху личната охрана на Палиако. Десетима. Десет меча охранваха регента по всяко време на деня и нощта. Трудно щяха да ги надвият, но нямаше да е невъзможно…

— Надявам се обратният поход да не е бил твърде тежък — каза Гедер. — Чух, че сте оставили Фалон Брут като протектор на Астерилхолд?

— Така е, милорд регент.

— Хм, късметът на Брут рязко се подобри през последната година — измърмори Гедер. — С него се познаваме от Ванайската кампания, между другото.

Досън отпи от чашата си. Виното беше отлично. Симеон беше ценител и имаше превъзходна изба. Сега Гедер береше плодовете.

— Май чух нещо в този смисъл, милорд — каза Досън.

— Е, той губи, че ще пропусне тържеството във ваша чест. Още помня какво направихте за мен. След Ванаи. Отдавна чакам сгоден случай да ви върна услугата. Ще е страхотно тържество. Нищо чудно хората да говорят за него с години.

Досън си позволи лека усмивка.

— Дано сте прав.

— Жалко, че не сте позволили на свещениците да ви помогнат в битката при Калтфел. Били са ви от полза, когато сте превзели моста, нали?

— Не сметнах, че имаме нужда от помощта им при Калтфел — каза Досън. — Сметнах също, че за бойния дух ще е по-добре, ако победата е несъмнено антийска.

— О, но това е глупаво — каза Гедер и махна с ръка. — Всички знаят, че те са на наша страна. Така де, не са се хабили да подронват увереността на врага, защото имат някаква лична вражда с Астерилхолд.

— Сигурно сте прав — каза Досън. Съзнателно не поглеждаше към свещеника, от страх че гневът му ще пробие преградите. — Все пак сметнах, че така е по-добре.

— Като приключим с празненствата и прочие, бих искал да поговорим за предаването на властта в Астерилхолд. Как най-добре да го осъществим. Напоследък изчетох куп исторически трудове, но не открих нито един работещ модел. Това, че преди и двете кралства са отговаряли пред Върховните крале, помага, знам, но… — Гедер въздъхна. — Жалко, че заповедите ми не са стигнали до вас ден по-рано. Това значително би улеснило задачата ни сега. Тоест, когато си във война, смъртта е нещо обичайно. Сега, когато се предадоха, ще е доста по-трудно.

— Не могат да бъдат избити до крак тоест — каза Досън.

— Но не можем и да ги оставим — каза Гедер. — Няма полза от половинчата победа. Ако не унищожиш напълно враговете си, те със сигурност ще се надигнат отново, щом си стъпят на краката. Ако искаш мир, истински мир, трябва да завладееш врага, нали така?

— Нужна ни е справедливост и правосъдие, не дребнава мъст. — Думите му прозвучаха по-остро от очакваното. — Простете, че го казвам, милорд.

— Не, не. Моля ви. Говорете каквото мислите. Вие сте един от малцината в този град, на които имам доверие.

Досън се наведе напред.

— Ние сме благородници, милорд — каза той, като подбираше внимателно думите си. — Ролята ни в света е да пазим и защитаваме естествения ред на нещата. Домовете на Астерилхолд имат антийска кръв, повечето от тях, но дори да нямаха, народите ни споделят обща история. Простъпката им спрямо нас трябва да бъде наказана, но съразмерно, като между равни.

— О, напълно съм съгласен с вас — каза Гедер и кимна енергично, жест, който означаваше, че изобщо не е разбрал какво има предвид Досън. Свещеникът седеше с притворени очи, но Досън беше сигурен, че слуша внимателно разговора. Гневът се разгоря в гърдите му още по-силно.

— В света има ред — каза той. — Моите хора са верни на мен, аз съм верен на трона, а тронът е верен на системата на света. Ние сме каквито сме, Палиако, защото сме се родили по-достойни. Когато прост човек тръгне срещу мен, аз го екзекутирам. Когато го направи благородник, човек от висока класа, уреждам спора си с него в двора за дуели. Ако тръгна произволно да проливам благородническа кръв, а да щадя свинаря, дори ако благородникът е от чуждо кралство, а свинарят е мой васал, това би било мерзост, поругаване.

— Ще си помисля върху думите ви. Иначе, да, равни сме, повече или по-малко — каза Гедер. — Ние сме благородници и те са благородници. А всичко това го направихме, защото те заговорничеха срещу Астер, който е с най-благородната кръв от всички ни. Направихме го за него.

„Направихме го заради твоите чуждоземски фанатици“ — помисли си Досън.

— За това навярно сте прав — каза той и свещеникът издаде тих гърлен звук, като момче, което е зърнало интересно животно.

— Изглеждате ми притеснен, милорд — каза свещникът и се наведе напред, вперил поглед в Досън. — Нещо друго тревожи ли ви?

„Ти си един прост козар и нямаш право да ме разпитваш.“

— Нищо — отвърна Досън и свещеникът се усмихна.

Да види Клара отново беше като да потопи изгорените си пръсти в хладка вода. Всички други, от Джори до портиерите, го посрещнаха с широки усмивки и искрени поздравления. Досън имаше чувството, че се намира в горяща бална зала и никой освен него не вижда пламъците. Клара го погледна и го приласка в обятията си, като майка, която бърза да успокои разтревоженото си дете.

По-голямата част от вечерта прекараха в нейното легло — Досън лежеше с глава в скута ѝ, когато Клара седеше, или споделяше възглавницата ѝ, когато легнеше. Светът със своята нелепа шарения и безмозъчна врява — като силен грим върху лицето на безпътна жена — изчезна за кратко, докато Клара му разказваше за всичките дребни домашни кризи, които Досън беше изпуснал покрай своята кратка и решителна война. Една от слугините се омъжила и напуснала работа. Резервоар се спукал и трябвало да го изпразнят целия, преди да го поправят. Сабиха постепенно свиквала с новия си дом, но Елисия създавала проблеми. Пристигнало било писмо от имението в Остерлингов хребет — строежът на новите кучкарници вървял по план и до зимата щял да приключи.

Уханието на чаршафите ѝ и песента на птичките пред прозореца се смесиха с познатата близост на Клара и Досън скоро установи, че възелът в стомаха му се отпуска приятно.

— Канл Даскелин трябва скоро да се върне — каза тя.

— Защо, къде е?

— В Северобреж — каза Клара. — Явно са го пратили там да вербува съюзници срещу Астерилхолд и сега той ще ги доведе точно навреме за празненствата по случай победата. Май никой не очакваше войната да свърши толкова бързо.

— Не е свършила — каза Досън. — Не е.

— Е, реколтата ще е по-слаба, разбира се — каза Клара. — Но догодина…

Досън хвана ръката ѝ, обърна се по гръб и впи поглед в тавана.

— Нищо не се знае за догодина, любов моя.

Клара се надигна, смръщила вежди. Досън прокара пръсти по извивката на лакътя ѝ.

— Има ли нещо, което трябва да знам? — попита тя.

— Не. Макар че… може би ще е добре с Джори и Сабиха да се приберете за известно време в имението. Сега, когато имаме две баронства на главата, момчетата трябва да поемат поне отчасти управлението на Остерлингов хребет. А кой по-добре от теб може да ги научи?

Лицето ѝ се изопна.

— Има нещо — каза тя. — Какво е станало? Какво си намислил?

— Не ми питай за това, любов моя. Няма да издържа на изкушението и ще ти кажа, а засега е по-добре сам да нося товара.

— Досън…

— Не аз спечелих тази война. Палиако е чудовище, но не той е издал онази заповед. Нещо гние в сърцето на самата империя и аз трябва да направя онова, което ми диктува честта. Има риск, но няма избор.

Клара го гледа дълго и втренчено, очите ѝ се местеха по лицето му, сякаш търсеха там някакъв знак.

— Ще тръгнеш срещу свещениците на Палиако — каза накрая.

— Ще направя онова, което изискват честта и дългът — отвърна Досън. — За повече не питай.

Клара стана от леглото и скръсти ръце пред гърдите си.

— Ако Джори и аз си тръгнем, това ще направи впечатление — каза тя. — Би било много странно, ако точно сега съпругата на героя духне към провинцията. Ако остана, трябва да знам какво да очаквам. Ще се стигне ли до насилие?

— Да.

Клара бавно издиша и затвори очи. Винаги правеше така, открай време. Помнеше я още като момиче, на прага на женствеността, как затваря очи и издиша тихичко и продължително. Но май през всичките изминали години само бе репетирала за тази въздишка. Досън стана от леглото и хвана ръцете ѝ.

— Нямам избор, скъпа. Видях какво броди из нашето кралство. Ако не го спрем, Антеа вече няма да е същата. Може да изглежда същата, дори хората ѝ може да са същите, но кралството няма да го има, ще остане само позор. Ще направя всичко необходимо, за да предпазя народа ни.

— Добре — каза Клара. — Направи го. А аз ще се погрижа за семейството.

Той я целуна нежно по челото. После по устните. После тя го бутна обратно в леглото и за известно време двамата забравиха за света.

Когато за последен път влезе в мрака на руините под Камнипол — изоставените проходи, в които никога не проникваше слънчева светлина, — ловджията Винсен Коу беше с него. Сам сега, Досън откри, че компанията на младежа му липсва. Коу беше мълчалив, но верен и смел. Досън така и не разбра защо Клара го беше отпратила в имението. Може би през зимата, когато Досън се върнеше в Остерлингов хребет, Коу и Клара, с негова помощ, щяха да изгладят каквото там недоразумение е възникнало помежду им.

Плъхове се разбягваха пред светлината на фенера, остри нокти вдигаха облачета древен прах. Някога градът е бил тук. Слънце е огрявало тези камъни, огласяли са ги гласовете на улични продавачи. Купчината отломки, която Досън бе заобиколил току-що, е била колона в чест на отдавна забравена победа. Колкото по-надълбоко навлизаше, толкова по-голяма беше развалата и толкова по-непроходими бяха проходите. Въпреки това Досън вярваше, че знае пътя.

Първият проблясък на светлина напред го изпълни с надежда и страх едновременно. Надежда, защото беше открил мястото на срещата. Страх — по същата причина.

Четирима мъже седяха около паднала плоча гранит. Сър Алан Клин, Естин Серсилиан, Одерд Мастелин и Миркус Шоут. Рицар и трима графове под тонове мрак. Досън се запита дали Шоут, Серсилиан и Мастелин са участвали в заговора на Клин от самото начало. Нищо чудно Маас да бе имал и други съюзници, останали неразкрити.

Седна при тях и плъзна поглед по мъжете, които се бяха съюзили с Астерилхолд срещу Симеон. Само преди година те му бяха врагове. Сега съдбата ги беше събрала.

— Радвам се, че си успял да събереш толкова съмишленици — каза Досън.

— Това помогна, милорд — отвърна Клин и побутна към него заповедта за екзекуцията. — В двора има хора, които поддържат близки връзки с роднините си от другата страна на границата.

Досън взе листа, сгъна го и го прибра.

— Какво ще правим? — попита Шоут, гласът му бе писклив и напрегнат.

— Каквото трябва да се направи — обади се глас от тъмнината. Досън се изправи миг преди лорд Баниен, дук на Естинфорт, да пристъпи в светлината. Лицето му беше спокойно и овладяно, пясъчнорусата му коса падаше върху черните му очи. — Получих писмата ти, Калиам. Говорих и със сина си. Уви, стигнах до същия извод. Антеа е превзета от чуждоземски вещери.

— Значи синът ти ти е казал — отвърна Досън. — За случилото се на моста.

— Каза ми. И аз съм с теб. Но трябва да действаме бързо. Ако се разчуе какво правим, ще платим с живота си.

— Колко мъже можеш да доведеш? — попита Досън.

— Двайсетима, на които мога да се доверя напълно. И още сто, след като зарът бъде хвърлен.

Шоут обеща седем, Серсилиан и Мастелин — по десет всеки, както и пълния ресурс на домовете си, тоест още седемдесет души.

— Аз мога да дам дузина за първата атака — каза Клин. — Като броя и себе си. Но само ако стигнем до единодушно съгласие, че Палиако трябва да умре.

Досън плъзна поглед по руините наоколо, кимна и каза:

— След три дни Палиако дава банкет в моя чест. И по повод победата над Астерилхолд. Още не са ми го съобщили официално, но подозирам, че смята точно тогава да екзекутира крал Лечан. Мъжете може да се съберат в моята къща. Ако пристигнат за празненството, дегизирани като моя почетна стража, ще ги пуснат в голямата зала. Ще приключим с Палиако там, на масата.

— Не искам да започваме гражданска война — каза Мастелин.

— Няма — отвърна Досън. — Приключим ли, всички ще се предадем на принц Астер. Важно е да не оставим и капка съмнение, че сме го направили за доброто на короната.

— И ще оставим нещо такова на преценката на едно невръстно момче? — каза Шоут. — Ако реши да ни потърси сметка, ще свършим в затвора.

— А ако ти си се надявал да избегнеш всякакъв риск, значи си дошъл на грешното място — каза Досън. — Дори всички да загинем, било в бой, било на ешафода, пак ще е малка цена в сравнение с каузата ни. Трябва да си върнем трона на Антеа. Да убием предателя и да подкрепим краля. Нямаме друг път.

— Съгласен съм — каза Баниен и удари с длан по плочата. — Но смъртта на Палиако е като да скършиш меча, без да скършиш ръката, която го държи. Имаме и друг проблем.

— Разбира се — каза Досън. — Свещениците. Трябва да ги избием до крак. И да изгорим храма.