Кралска кръв

Ситрин

„Гръмовран“ беше сред първите кораби, чиято застраховка Ситрин беше поела от името на банката, и мина време, докато се разбере как се е изгубил. Беше тримачтов кораб с дълбоко газене и опитен екипаж. Капитанът, дартин, чиито очи бяха по-скоро зелени, отколкото в обичайното за расата жълто, беше развел Ситрин по палубата му, когато обсъждаха договора. Тя още помнеше гордостта в гласа му. Разказал ѝ бе колко пъти е превеждал кораба през дълбоките води до Фар Сирамис, преди най-сетне да се оттегли от далечните плавания. Уморен бил от дългите седмици в открито море, от навигацията по звездите и несигурната надежда, че ще зърнат далечните брегове. Не, сега водел кораба си по късите и безопасни търговски маршрути между Свободните градове, Пют, Биранкор и остров Нарин. Бурите на Вътрешното море били опасни за малките галери, но не и за истински кораб като „Гръмовран“. „Гръмовран“ оцелявал дори след циклони в океана. Капитанът не се плашел и от пиратите, които дебнеха край бреговете на Кабрал. Крайбрежни плъхове, така ги наричаше. „Видиш ли ги, просто вдигаш платната към открити води, а страхът им ще свърши останалото.“

Ситрин бе харесала капитана, още повече ѝ бе харесала статистиката за извършените през миналата година доставки, а човекът беше толкова уверен в себе си, че с готовност прие изгодни за банката условия по договора. Застрахова единствено товара. „Ако изгубя кораба си, така или иначе ще съм мъртъв и парите няма да имат значение“, така бе казал. Тогава това не ѝ прозвуча като прокоба.

Корабът беше зимувал в голямото пристанище на Столборн, проспал беше зимата в сянката на плаващите кули на Празната крепост. Напуснал беше остров Нарин веднага след пропукването на леда и бе поел на юг към по-топли води и към Порте Олива въпреки пролетните бури. Плаването на юг минало спокойно. „Гръмовран“ се присъединил към кораби, пътуващи към Херез, и останал с тях близо седмица. После, когато другите кораби свърнали към родните си пристанища, продължил на юг покрай Сирин и около Въглените, острите скали, които се издигаха от морското дъно близо до нос Кабрал.

Минал покрай Ъпърт Марион, където се разминал с друг кораб от своя клас, който пристигал северно от Лионеа. „Гръмовран“ бил видян за последно на хвърлей камък от дома, но така и не беше стигнал до Порте Олива. Капитанът на кораба, с който „Гръмовран“ се разминал при Ъпърт Марион, каза, че половин ден след като „Гръмовран“ изчезнал от хоризонта три малки бързи кораба без цветово обозначение за принадлежност минали далеч на юг: плували към открито море.

Оттам насетне идваше ред на догадките. Знаеше се, че три дни по-късно се е разразила буря. „Гръмовран“ вероятно беше прибрал платната и беше заковал люковете с дъски, за да се подготви за високите вълни и проливния дъжд. Капитанът вероятно беше наредил на вахтените да слязат от гнездата си по върховете на мачтите, за да не ги отнесе силният вятър. Ако наистина бе станало така, пиратските кораби сигурно бяха наближили „Гръмовран“ незабелязано, черни силуети на фона на тъмна вода.

При такава ситуация „Гръмовран“ не бе имал голям шанс да се защити. Пиратските кораби бяха по-малки и по-маневрени, такелажът им не беше съобразен с нуждите на дългите плавания. Навярно „Гръмовран“ се бе опитал да излезе в открито море и е бил пресрещнат. Или пък беше обърнал към брега и е бил настигнат. Така или иначе останките му, които вълните бяха изхвърлили на брега, воняха на ленено масло. Изливането на масло във водата беше стар трик, който акостиращите кораби прилагаха по време на буря, и навеждаше на мисълта, че нападението се е случило близо до брега.

„Гръмовран“ навярно бе направил последен геройски опит да се пребори за своето оцеляване. При абордаж най-често се използваха вериги с куки, но имаше обувки с шипове на върха и специални скоби за ръцете, с чиято помощ един опитен пират можеше да се изкатери по корпуса на дървен кораб като насекомо. Неколцина от пиратите най-вероятно бяха загинали по пътя си към палубата, паднали бяха в бурното море и то ги беше погълнало. Но повечето сигурно бяха стигнали до палубата на „Гръмовран“. Ситрин си представяше тази последна битка жестока и дълга, с променлив успех, палубата почерняла от кръвта и дъжда. Гръмотевици реват над високите вълни и беснеещия вятър, светкавици разсичат черните облаци. Или пък капитанът се е предал и за награда пиратите са го хвърлили в морето. Така или иначе, отломките от кораба и труповете на моряците бяха стигнали до брега. От товара обаче нямаше и следа.

Пик вдигна огромния си юмрук. Стискаше десетки страници, навити на руло. Товарителници, уведомления, официални молби Медеанската банка да спази обещанието си и да възмезди единайсетимата търговци, които бяха поверили стоката си на „Гръмовран“ и я бяха изгубили.

— И какво да правя с това, мамка му?

Ситрин седеше като наказана. Бяха в малката стаичка в задната част на кафенето. Отвън пойни птички си правеха гнездо. Ароматът на великолепното кафе на маестро Асанпур се промъкваше дори през затворената врата и зовеше Ситрин като приятел, който се смее в съседната стая. Тя дръпна юздите на гнева си и каза:

— Трябва да платим обезщетението.

Жената йему завъртя очи.

— Да, благодаря. И сама мога да прочета договора. Питам как да оправдая този разход пред холдинговото дружество.

Започна да подрежда документите на купчинки, сякаш раздаваше карти за някаква сложна игра. Ситрин я сърбяха ръцете да ѝ ги вземе. Чувстваше се като прегладнял човек, който стои на прага на пекарна, но не му позволяват да влезе.

— Рискът беше преценен — каза тя.

— Тогава защо се налага да плащам обезщетение?

— Понякога дори минималните рискове водят до загуба. Затова ги наричаме така — рискове. Ако инвестирахме само в сигурни неща, печалбата ни щеше да е мизерна.

— Подпечатала си този договор с кръвта си и си получила сто стандартни мерки сребро. Сега аз трябва да платя близо хиляда и ти наричаш това преценен риск? Слава богу, че нямаме и други преценени рискове.

— Клонът може да понесе тази загуба без сътресение за ликвидността си — каза Ситрин, а Пик плесна поредния документ на една от купчините. Жълтеникав лист, мастилото беше с ръждив цвят. Ситрин посочи листа. — По този иск не изплащайте нищо.

— Какво?

— По този документ. Той е от Мезлин Камас. Носи му се славата, че заявява повече товар, отколкото е купил. Като този списък, който е написал собственоръчно, без приложени фактури. Не е достатъчно. Ако на документа няма пръстов отпечатък на капитана, не плащайте нищо.

— Защо не излезеш навън да си поиграеш на топка с децата или нещо друго? — каза Пик с въздишка. — Аз ще се погрижа за това.

Гневът се надигна като гореща вълна от корема към гърлото на Ситрин. Сълзите в очите ѝ бяха рожба на безсилие и ярост. Пик сложи нов лист върху подозрителния документ, облиза палец и продължи да разпределя исковете. Изобщо не погледна Ситрин; така се беше намръщила, че десетки фини бръчици браздяха страните ѝ.

— Защо не ме харесвате? — попита Ситрин.

— Тебе ли да харесвам, момиченце? На какво отгоре да те харесвам? Върша цялата работа вместо теб, взимам всички решения, поемам цялата отговорност, пиша доклади и се отчитам на Коме Медеан и холдинговото дружество. Но не съм официалният глас на банката. Защото това си ти, нали така? Ти се размотаваш из града и се правиш на важна дама, нищо че не си достатъчно порасла да подписваш собствените си договори.

— Не съм ги молила да ви изпращат тук — каза Ситрин.

— Какво си молила или не си молила изобщо не ме интересува — каза Пик. — Това не променя нищо. Истината е, че без значение какво си искала или възнамерявала, и без значение какво аз съм искала и планирала, за провалите ще отговарям аз, а успехите ще ги жънеш ти.

— Позволете ми да ви помогна — каза Ситрин. — Знаете, че съм достатъчно умна да поема част от работата.

— Не.

— Защо?

Пик остави документите и погледна Ситрин в очите. Изражението ѝ беше ледено.

— Защото няма да търсят сметка от теб. Можеш да се правиш на банкерка колкото си искаш, но не си. Не, не, мълчи и слушай. Ти попита, така че си затваряй устенцата и чуй отговора. Ти не си банкерка. Ти си измамница, на която ѝ е излязъл късметът.

— Това не е вяр…

— И сега какво? Градът те уважава, фукаш се, че си гласът на банката, получаваш хубавите дрехи, храна и квартира — и всичко това на мой гръб. Не могат да те уволнят, докато не оправим всички скапани договори, които си подписала, и не ги заменим с нещо свястно. А дотогава ще минат години. Мен обаче? Мен могат да ме изхвърлят на улицата още утре — едно писмо, и край. Няма да го направят, но биха могли. Ти получаваш всички моркови и нищо от тоягата, а работата я върша аз. Това не стига ли? Трябва и да те харесвам? Искаш да налапам въдицата ти, както я е налапал онзи твой нещастен наемник? Няма да стане, момиченце!

Ситрин се изправи. Имаше чувството, че са я били с юмруци, но главата ѝ беше ясна и студена като вода от топящ се сняг. Сякаш единствено тялото ѝ се беше уплашило.

— Е, тогава ще ви оставя да работите — каза тя. — Ако мога да помогна с нещо, обадете се.

Пик цъкна нетърпеливо с език.

— И, сериозно — добави Ситрин и посочи купчината документи. — Не плащайте нищо по онзи иск.

Вървеше по улиците в южния край на града близо до пристанището. Кукловодите буквално бяха налазили квартала, на места по трима-четирима разработваха ъглите на по-големите кръстовища. Повечето представяха варианти на стари теми, като тези за ясуруто Грошо Грошарски и неговите комични изблици на гняв или скечове за хитрини и злодеяния с тимзинските хлебарки в главната роля — често връзваха трите марионетки с черни люспи към една кръстачка и куклите танцуваха в пълен синхрон. В други случаи историите имаха местен привкус. Например тази за сакатата вдовица, принудена да продаде дребните си дечица, но клиентите скоро ѝ ги връщат, защото не могат да се справят с малките зверчета — тази история можеше да се чете като комичен скеч с няколко неприлични шеги и бебе-марионетка, което внезапно се сдобива с чудовищни зъби, но за гражданите на Порте Олива беше и тънък намек за един прочут с подкупността си губернатор. Ситрин спря на един площад и се загледа в две чистокръвни синайски момичета — по-бледи и по-тънки дори от нея, — които пееха бавна песен и танцуваха с марионетки на окървавени мъже. Забеляза, че момичетата са изпилили зъбите си остри като на хищна риба. Не можа да прецени дали това е повече страшно, отколкото претенциозно, или обратното. Със сигурност беше голяма лична инвестиция в името на ефект, който щеше да ограничи представленията им до няколко теми.

Запита се разсеяно кое би гарантирало по-голям успех на уличните артисти — съвършенство в малък диапазон от роли или компетентност в един много по-широк кръг от теми и жанрове. Това, разбира се, беше конкретно проявление на един много по-общ проблем, който можеше да се приложи и спрямо банката. Един по-тесен набор от договори — застраховки, заеми, съвместни начинания, менителници — можеше да бъде управляван от човек без специални знания в банковото дело. Разширяването на бизнеса чрез охранителна дейност или отдаване на складови помещения под наем изискваше повече ресурси и по-големи разходи, но в същото време носеше приходи, които иначе не биха стигнали до банката.

Младите синайки подхванаха припев във високите гами, на два гласа и доста хармонично, но в същото време и дразнещо. Момичето вляво от Ситрин се завъртя, тъмната му пола се изду като балон и отдолу се видяха боядисани в синьо крака. Ситрин си го отбеляза разсеяно.

Пик беше същата като кукловодките с изпилените зъби, и не само заради отрязаните си бивни. Искаше да сведе дейността на банката до няколко пера, чието управление владееше добре, и после да увеличи печалбата, като намали разходите. Съвършенство в тясна ниша. Метод безопасен, но ограничен, и в пълно противоречие с инстинктите на Ситрин.

— Магистра — каза Маркъс. Не го беше видяла да се приближава зад гърба ѝ.

— Капитане — отвърна тя. — Как са хората от охраната?

— Изгубихме неколцина — отвърна Маркъс. — И щяхме да изгубим повече, ако двамата с Ярдем не бяхме поели най-голямото намаление на надницата. Въпреки това нагласих смените така, че един от двама ни да е в централата, докато хората не спрат да се цупят. Не ми се ще да се прочуя като капитана, чиито подчинени са обрали касата.

Двете синайки се намръщиха и повишиха глас, подразнени от прекъсването. Ситрин измъкна от кесията си няколко медни монети и ги пусна в отворената чанта между двете изпълнителки, после хвана Маркъс под ръка и го поведе на запад, към дигата.

— Няма начин да я спечеля на своя страна — каза Ситрин. — Няма да стане. Двете не се харесваме, вярно, но това мога да го преглътна. Проблемът е, че имаме принципни несъгласия.

— Това наистина е проблем.

Мозъкът на Ситрин работеше на пълни обороти. Откакто се помнеше, банката беше нейният свят. Монети, банкноти и валутни курсове, как се определят цени и как да се възползваш от цените, които други се определили погрешно. С това беше израсла тя, не с любов, а с това.

— В момента разглеждам молба за финансиране от един човек, който си изкарва хляба, като търси изгубени вещи — каза тя. — Това няма да се хареса на Пик, нали? Как мислиш?

— Не ми звучи като нещо, което би харесала — каза Маркъс. — Банките и с такива щуротии ли се занимават?

— Банките се занимават с онова, което им носи пари — каза Ситрин. — Важното е, че покрай тази история ми хрумна една идея и искам да проучиш нещата. Ако можеш.

— Знаеш, че нямаш право да договаряш нищо.

— Това едва ли ще е проблем в случая. А може и да не излезе нищо. Но ако извадим късмет, може да донесем на Пик толкова пари, че тя да възстанови охраната в предишния ѝ вид.

— Интересна мисъл — каза Маркъс. — Що за бизнес си решила да започнеш?

— Нищо извън банката. Дори не може да се нарече нов бизнес.

— Търсене на изгубени вещи.

— Да.

— Нещо, което сме загубили ние.

— Да.

Изградената от варосани камъни дига се издигаше високо над бледата вода в залива. Навътре, там, където започваше дълбокото, водата беше синя като индиго. Близо до пристанището беше толкова плитка, че жълтееше като пясъка по дъното. Лодка на пристанищната управа превеждаше плиткогазеща галера през рифовете и пясъчните наноси, които защитаваха морското лице на града. Във вековната си история Порте Олива беше падал, но никога пред сила.

Маркъс опря ръце на зидания парапет и впери поглед в морето.

— И какво сме загубили, та смяташ да го търсиш?

— Товарът на „Гръмовран“ — отвърна тя. — Иначе трябва да плащаме по застраховката му. Пиратите все ще акостират някъде. Ако открием къде, може би ще успеем да си върнем поне част от изгубеното. Дори да е една десета от товарителницата, пак ще е достатъчно, за да възстановим пълното заплащане на твоите хора.

Чайки завиха покрай дигата, разперили неподвижно широките си криле, яхнали издигащия се въздух там, където бризът откъм морето се разбиваше в стените на града. Седмина млади тимзини с брезентови моряшки дрехи минаха наблизо, смееха се и говореха на висок глас. Единият извика нещо закачливо или цинично. Маркъс се обърна да ги погледне, после каза:

— Мога да поразпитам. От опит глава не боли.

— Ще трябва да действаме бързо.

— Мога да говоря бързо — каза Маркъс. — Какъв всъщност е планът? Ако открием товара и успеем да го върнем, какво ще постигнеш с това?

— Ще запазим парите в клона, вместо да плащаме обезщетението — отвърна Ситрин.

— Не очаквай Пик да ни благодари за това.

— Не за нея го правя.

— А — каза Маркъс. — С други думи, планът ти няма да помогне за разрешаването на истинския проблем.

— Пряко — не. Но ако се отрази благотворно на баланса, можем да използваме това на по-късен етап. Когато Пик се махне.

— И кога смяташ, че ще стане това?

Ситрин стисна устни и скръсти ръце. Чайка прелетя наблизо, хвърли сянка върху лицето ѝ, после изчезна нанякъде.

— Трябва да направя нещо — каза тя. — Не мога просто да си седя и да я гледам как играе на сигурно с риск да съсипе клона.

— Съгласен съм. И ще подкрепя всичко, което ще възстанови заплащането на хората, моето включително. А ако го направим зад гърба на Пик, отмъщението ще е още по-сладко. От друга страна обаче, ако номерът сработи и това подобри баланса на клона, холдинговото дружество едва ли ще отзове Пик.

— Но ако съсипем банката, за да се отървем от Пик… ще сме съсипали банката.

Ситрин притисна с пръсти слепоочията си. Изглежда, двете с Пик имаха един и същ проблем.

— Ех, ако можехме да си разменим ролите — каза тя. — Изобщо не ме интересуват банкетите и прочие официалности, на мен ми дай счетоводните книги. Това искам.

— Пик едва ли ще се съгласи.

— Може да я убием — пошегува се Ситрин.

— Това едва ли ще ни спечели доверието на холдинговото дружество — каза Маркъс. — Но все ще трябва да направим нещо.

Ситрин поклати глава. Думите му бяха като камъчета, които тежаха в стомаха ѝ. Сети се за кръчмата, но бързо прогони тази мисъл. Бирата нямаше да ѝ помогне. Даже нямаше да оправи настроението ѝ. Най-много да я приспи.

— Те никога няма да ми дадат доверието си, нали? — каза тя. — Коме Медеан. Холдинговото дружество.

— Може и да ти се доверят, след като те опознаят по-добре.

— Е, да им напиша няколко хубави писъмца тогава — каза горчиво тя.

— Няма лошо — отвърна Маркъс. — А междувременно нека видим дали ще можем да открием твоите пирати.