Кралска кръв

Капитан Маркъс Уестер

Седмица след трийсет и деветия си рожден ден Маркъс клечеше в уличката и чакаше. Тих дъждец се сипеше в нощта и обсипваше с миниатюрни мъниста промазаната вълна на плаща му. Ярдем стоеше невидим в сенките зад него. В къщата от другата страна на малкия площад нечия сянка затъмни прозореца — мъж се взираше в мрака навън. Някой по-неопитен сигурно би се дръпнал назад, но Уестер знаеше как да остане незабелязан. Мъжът на прозореца се махна. Дъждът трополеше по камъните в тихата нощ.

— Не мога да ѝ кажа какво да прави — обади се Маркъс.

— Не можеш, сър.

— Тя е голяма жена. Е, почти голяма жена. Но определено не е дете.

— Трудна възраст, сър — съгласи се Ярдем.

— Иска да контролира живота си. Да е самостоятелна. Проблемът е, че цял живот е била зависима, а после изведнъж трябваше сама да решава всичко. Месеци наред управлява банката самостоятелно. И разбра, че може да се справи. Не знам как ще отстъпи сега.

— Да, сър.

Маркъс въздъхна. Дъхът му се закъдри бял, но рехаво и само за миг. Пролетта беше топла тази година. Той потропа с пръсти по колана на меча си. Раздразнение и тревога го гризяха като мишки в стените на зърнен склад.

— Бих могъл да поговоря с нея — каза накрая. — Че трябва да прояви търпение и прочие. Да изчака, докато нещата се уталожат от само себе си. Сигурно би се вслушала в нещо такова, как мислиш?

Дъждът запълни паузата, преди Ярдем да каже:

— Ти наистина ли ме попита, или…

— Нали ти зададох въпрос.

— Реших, че е реторичен.

Светла резка в другия край на площада оповести открехването на врата. Маркъс застина, но вратата така и не се отвори докрай — вместо това се затвори отново. Той свали ръката си от дръжката на меча.

— Не, не беше реторичен. Тя ми е работодател, но също така е… Ситрин. Ако имаш някаква идея, ще се радвам да я чуя.

— Ами, аз, сър, вярвам, че всяка душа си има своя форма и…

— О, боже. Не започвай пак с това.

— Ти ме попита, сър. Поне чуй какво имам да ти кажа в отговор.

— Добре, извинявай. Слушам те. Ще си представя, че просто говориш с метафори.

Ярдем въздъхна красноречиво, но все пак продължи:

— Всяка душа си има форма и тази форма определя пътя на човека през света. Твоята душа е изправен кръг. Когато си най-долу, ти предстои изкачване, а когато си в най-високата си точка, тогава е най-вероятно да паднеш. Има и други форми — душите на някои хора са като меч, като тухла, като река с притоци. При едни и същи обстоятелства всеки от тях би изживял един и същ живот различно.

— Щом ще го изживее различно, как животът ще е един и същ?

— Бих могъл да ти го обясня, ако искаш. Въпросът е теологичен.

— Не, не, забрави, че попитах.

— Ако душата на магистрата я води в определена посока, тази посока ще ѝ се стори най-прекия и лесен път, без значение дали наистина е такъв. Ако бъде оставена сама на себе си, тя ще поеме във въпросната посока точно както Имберт Дъртия постоянно свръщаше наляво, след като го удариха с чук по главата. За да поеме в друга посока, да направи друг избор, трябва да ѝ бъде оказан натиск, да се намеси друга душа…

Маркъс вдигна ръка и Ярдем млъкна. Вратата, която се беше открехнала преди малко, помръдна отново. Светлината отзад беше угасена и движението се открои като по-плътен отрязък тъмнина сред нощния мрак. Ярдем се размърда. Маркъс примижа.

— Тръгва на север, сър.

Маркъс се изправи и отметна плаща си, за да освободи дясната си ръка. Дъждът го намокри веднага. Около тях Порте Олива спеше, а и да не спеше, поне се гушеше близо до огнищата. Ако имаше луна, светлите стени и сините трегери на търговския квартал щяха да отразяват светлика ѝ, но луна нямаше, затова Маркъс тръгна напред по спомени и сенки. Тук-там фенери висяха на железни куки край вратите на къщите, но слабата им светлина не прогонваше мрака — мрак имаше предостатъчно за всеки, който иска да остане незабелязан. Тухлената настилка под краката му беше хлъзгава от дъжда и наслоената мръсотия. Маркъс вървеше бързо и се ослушваше за стъпките на плячката си. Ярдем го следваше като сянка.

Грешката на мъжа беше малка и неизбежна. Тих плисък на ботуш, пропаднал в локва, неволно изсумтяване. И това стигаше. Бяха достатъчно близо. Време беше да действат.

— Канин! — подвикна Маркъс с приятелски тон, който прозвуча доста убедително. — Канин Майс, ти ли си? Виж ти каква среща!

За миг ситуацията увисна в колебание. Мъжът можеше да го поздрави, да си измисли някакъв правдоподобен претекст за среднощната разходка и просто да си поговорят. Вместо това Маркъс чу тихото изсъскване на меч, който излиза от ножницата. Разочароващо, но не и изненадващо. Отстъпи бавно назад, за да увеличи с още метър разстоянието между себе си и мъжа.

— Това не е необходимо — каза и извади собственото си оръжие, притиснал острието с пръст, за да предотврати издайническия звук. — Няма причина да си търсим белята.

— Вие ме измамихте — каза дребният търговец. — Ти и онази нечистокръвна кучка, на която служиш.

Гласът му не беше глас на пиян. По-лошо. Беше глас на човек, който е претопил унижението си в оръжие. В омраза. По-добре да се беше напил.

— Ти взе пари назаем — каза Маркъс и пое в бавен кръг надясно. Дъждът мокреше острието на меча му. — Знаеше какви са рисковете. Магистрата ти опрости три вноски. А сега хората приказват, че смяташ да напуснеш града. Да започнеш търговия в Херез. Знаеш, че не мога да допусна това, преди да си си изчистил дълга. Хайде сега да приберем оръжията и да поговорим като хора.

— Ще ходя където си искам и ще правя каквото си искам — изръмжа мъжът.

— Аз не бих заложил пари на това — каза Маркъс.

Канин Майс умееше да върти меча. Участвал бе в две войни, после пет години беше служил в краличината гвардия, преди магистратите на губернатора да му намекнат, че е добре да си потърси друго поприще. Планът му да основе бойна школа изглеждаше добър. Ако го беше изпълнил, вероятно щеше да умре с почтено име и достатъчно пари да осигури бъдещето на евентуалните си деца. Вместо това кракът му изстърга по калдъръма, а мечът му разсече мокрия въздух. Маркъс вдигна своя да блокира и отстъпи назад, извън обхвата на противника.

Поне се надяваше, че е извън обхвата му. Ако на улицата имаше поне мъничко светлина, рискът щеше да е премерен. Но беше тъмно като в рог и нито Канин Майс можеше да прецени атаките си добре, нито Маркъс можеше да ги избегне със сигурност. Маркъс напрегна сетивата си, ослушваше се за тихи звуци, които да го насочат, опитваше се да прецени движението на въздуха. Това не беше двубой с мечове, беше си чиста проба хазарт. Маркъс се плъзна напред и замахна експериментално. Метал се удари в метал и Канин Майс викна изненадано. Маркъс също извика, пристъпи още крачка към противника и блокира контраатаката по инстинкт.

Канин Майс изрева с цяло гърло, вбесен и жаден за кръв. А после ревът му внезапно секна и мечът му падна с дрънчене на паветата. Тихи, влажни, задавени звуци долетяха през мрака, чу се плясък на пети, които бият конвулсивно в локва. Звуците бързо утихнаха.

— Държиш ли го? — попита Маркъс.

— Да, сър — каза Ярдем. — Би ли го хванал за краката, ако обичаш?

— Та — подхвърли Маркъс — казваш, че човек би тръгнал срещу формата на душата си, ако в стаята има друг човек с друга форма на душата? — Ботушите на изпадналия в безсъзнание Канин Майс бяха хлъзгави, краката му тежаха като на мъртвец.

— Не непременно, но чуждото влияние поне създава възможност за смяна на посоката. Светът няма своя воля, следователно не може да повлияе на решенията ни. Но всяко действие, което идва отвън, променя възприятието ни за възможните решения. Готов ли си, сър?

— Чакай. — Маркъс опипа с крак калдъръма, докато не закачи меча на поваления мъж. Повдигна го с върха на ботуша си и прихвана дръжката, без да изпуска краката на Майс. Не искаше някой кон или пешеходец да настъпи голо острие в мрака. А и можеха да изкарат някоя пара от меча. Току-виж покрили поне една от вноските по дълга на Майс. — Хайде. Да го занесем при съдията.

— Да, сър.

— Значи, ако говоря с нея, това или може да оправи нещата, или да не ги оправи. Но ако си мълча, нищо няма да се промени?

— Да, сър — каза Ярдем. Вървяха бавно, Канин Майс се поклащаше между тях като чувал картофи.

— И не можа ли да ми го кажеш така, простичко?

Ярдем вдигна рамене — Маркъс не го видя, но усети движението през споделения им товар.

— И без това нямахме друга работа, сър, така че реших да обясня.

Рано призори килиите за публично назидание приличаха на парк със статуи. Затворници с посинели устни се гушеха под мръсните одеяла и черги, които стражите от краличината гвардия им бяха хвърлили по милост. Дървените платформи, на които стояха или клечаха, бяха потъмнели от дъжда. Картадам без нито едно мънисто по козината си стоеше превит на две, на кръста му тежеше дървен символ, който показваше, че не си е платил данъците. Синайка стенеше в края на желязна верига, светлата ѝ кожа бе петносана от ръждата. Беше изоставила децата си. Трима първокръвни висяха от бесилката в центъра и пет пари не даваха за студа.

На запад се издигаше гигантското тухлено здание на губернаторския дворец, на изток — ехтящият бял мрамор на върховния храм. Божият закон от едната страна, човешкият от другата, а по средата сбирщина нещастници с лош късмет умираха от студ. Умалена картинка на света, помисли си Маркъс.

На север мекото зелено на широкия драконов път се сливаше с далечината, път солиден и вечен, един от многото древни пътища, които падналите господари на света бяха построили, преди да паднат жертва на лудостта и войната. Маркъс се задържа минута-две на широките стъпала към площада, докато стражите от краличината гвардия напъхваха Канин Майс в малка метална кутия с дупка за главата. Щеше да остане тук, докато съдията намери време да разгледа случая му. Като го задържаше за нарушаване на частен договор, губернаторът автоматично придобиваше дълга му за една десета от истинската му стойност. Оттук насетне задълженията на Канин Майс отпадаха от дневния ред на Маркъс, Ситрин бел Саркор и Медеанската банка.

Драконите бяха построили този площад преди хилядолетия и оттогава слънцето бе изгрявало над него всеки ден. Дъжд, сняг и виелици го бяха брулили и милвали. Самият град беше израснал от руините на една изгубена епоха. Нито едно от зданията не се бе издигало тук, когато били създадени човешките раси. Империи се бяха издигали и падали и макар Порте Олива да не бе завладяван нито веднъж от вражеска армия, беше видял своя дял от бунтове, кръвопролития и смърт като всеки друг град. Понасял бе загуби и трагедии. Беше се разраствал и усложнявал и сега на плещите му тежеше история като плетен шал. Площадът не бе построен, за да идват на него страдащите и виновните, но го правеше.

Гълъб разпери криле, сив на сив фон, прелетя над площада и кацна на бесилката. Маркъс внезапно изтръпна, завладян от силното усещане, че обитава руина. Поколения първокръвни, картадами и синаи бяха живели, обичали и умирали тук, в този град, ликували бяха в успехите си и страдали в провалите. Точно като гълъбите и мишките, солените гущери и дивите кучета. Маркъс не виждаше особена разлика между стените, покривите и проходите, които бяха построили хората, и птичите гнезда, които се гушеха под стрехите им. Е, птиците нямаха палци, вярно. Но нито едните, нито другите бяха дракони.

Сведе поглед към меча на Канин Майс. Хубав меч, добре изкован и добре поддържан. Върху дръжката имаше релефни букви — СРБ, — но Маркъс нямаше представа какво означават. Може мечът да е бил подарък от любима или от командир. Или Канин Майс го беше отнел от предишния му собственик, както Маркъс го беше отнел от него. Така или иначе, сега буквите не означаваха нищо.

— Така — каза Маркъс. — Гладен съм и трябва да поспя. Взе да ме избива на меланхолия.

— Да, сър.

Но когато стигнаха до офиса на банковия клон, завариха Пик Устерзал да ги чака. Сивата дъска за залози още висеше на стената, спомен от недалечното минало на сградата. Сега вместо залози на дъската записваха дежурствата. Три имена бяха записани с ъгловатия почерк на Ярдем — Корисен Моут, Хлебарката и Енен, — но нито един от дежурните не се мяркаше в помещението. Маркъс и преди беше забелязал, че когато нотариуската йему е тук, дежурните неизменно си намират неотложна работа в задната стая.

Жената седеше на ниското писалище, опряла лакът на плота. Документите за заема на Канин Майс бяха разстлани пред нея. Устните ѝ висяха над липсващите бивни, празнина между предните и задните ѝ зъби, заради която грозницата приличаше на кон. Почти би могла да мине за много грозна и много дебела първокръвна жена. Почти, но не съвсем.

— Върнахте се — каза тя.

— Да, мадам — отвърна Маркъс.

— Тя още спи.

— Моля?

— Видях, че се оглеждаш за момичето. Не е тук. Още спи. Какво стана?

Маркъс сложи меча на писалището. Пик го погледна, после вдигна смръщен поглед към Маркъс.

— Намерихме го там, където очаквахме да го намерим, а той знаеше, че го търсим. Опитах се да поговоря с него, а той се опита да ме убие.

— И?

— Не успя.

Пик кимна троснато и каза:

— Предал си го на съдията?

— Да. Напъхаха го в кутията.

Пик засмука устна, после взе писалката от мастилницата и написа бележка в полето на договора за заем. Макар ръцете ѝ да бяха възголеми, почеркът ѝ беше дребен и прецизен. Върна писалката на мястото ѝ, въздъхна издълбоко и отсече:

— Искам да уволните половината охранители. Вие изберете кои да си отидат.

Маркъс се разсмя, преди да е видял, че жената йему не се усмихва. Ярдем взе да кашля. Пик се почеса по ръката и ги изгледа изпод вежди.

— Изключено — каза Маркъс. — Хората ни трябват, всичките.

— Добре — каза Пик. — Тогава им намалете заплатите наполовина. За мен е без значение. Но трябва да пратя отчет на холдинговото дружество, а разходите ни са големи. Ако няма други издънки като тази — посочи меча на Канин Майс, — през есента може да върнем някои от тях на работа.

— С цялото ми уважение, мадам, но хората няма да стоят гладни до есента да ни чакат. Ще си намерят друга работа и няма да се върнат, когато ги повикам. Бил съм командир на отряд. По-евтино е да плащаш на неколцина, които не ти трябват, отколкото да ти трябват неколцина, които нямаш.

— Но банка не си ръководил — каза Пик. — До довечера искам списък с освободените. Ще се справиш ли сам, или имаш нужда от помощ?

Маркъс се наведе напред, отпуснал ръка върху дръжката на меча си. Беше уморен и гладен, а гневът му даваше чувство за свобода. И като всяко приятно чувство, то го изпълваше с недоверие. Хвърли поглед към Ярдем. Лицето на тралгуна беше като маска, празно. Все едно Пик беше попитала дали навън вали.

— Мога да се справя — каза Маркъс.

— Действай тогава.

Той кимна, обърна се и излезе на улицата. На изток слънцето гореше над градските покриви. Облаците се бяха пръснали като разбита армия, от каменния паваж се вдигаше пара. Маркъс протегна ръце и разкърши врат. Чак след това си даде сметка, че това са обичайните му движения преди битка.

Пое си дълбоко дъх.

— Мисля, че тази жена се опитва да ме ядоса — каза той.

— И успява ли, сър?

— Справя се доста добре. Така. Денят, когато ще ме хвърлиш в някоя канавка и ще поемеш командването на отряда?

— Не ще да е днес. Закуска и дрямка, сър? Или предпочиташ да са заемеш с това гладен и уморен?

Маркъс тръгна на запад, без да отговори. Няколко бездомни кучета повървяха след него, после свърнаха в една пресечка по дирите на закуска, която само те можеха да подушат. Порте Олива се беше събудил. Търговци бързаха към пазара, стражи от краличината гвардия правеха сутрешните си обиколки. Тимзинско момче се зададе насреща им с черна кобилица на раменете, приведено под тежестта на две големи ведра с урина — отиваше към перачниците, където щеше да продаде пикнята за избелване. Маркъс отстъпи встрани да му направи път.

После спря пред малка къща с червена врата, където първокръвно момиче с кожа тъмна като люспите на тимзин продаваше люто пиле, намазано с ечемичена паста и увито в големи листа. Облегна се на стената, Ярдем опря гръб до него. Маркъс изяде набързо пилето, облиза пръстите си и каза:

— Онази битка, дето Ситрин можела да я почне с холдинговото дружество?

— Да, сър.

— Мисля, че битката вече е започнала. Но не Ситрин е нанесла първия удар.

— Стигнал бях до същия извод, сър — каза Ярдем. И добави: — Все още ли смяташ да говориш с нея?

— Да.

— Че трябва да прояви търпение, да се държи като зрял човек и да изчака, докато нещата се уталожат от само себе си?

— Не.