Кралска кръв

Гедер

Подписано от Ситрин бел Саркор. Вече го бе чел стотици пъти и сигурно щеше да го прочете още толкова. Можеше да чуе гласа ѝ, сякаш хартията се беше пропила с него. Мекият гърлен тембър. Леката меланхолия в „най-добри чувства“. Гедер ѝ преди беше чел любовни писма, но обикновено под формата на поезия или текст на песен. Да ги оформиш като делова кореспонденция беше колкото странно, толкова и подобаващо за една банкерка.

След екзекуцията на Досън се бе притеснявал, че може да я е обидил, било с начина, по който бе протекла екзекуцията, било с реакцията си след това. Чувал беше, че да убиеш човек, особено за пръв път, е истинско изпитание, но не бе предполагал, че е чак толкова трудно — самият той едва не беше повърнал пред очите на целия двор. Това би било убийствено за репутацията му. Нищо, следващия път щеше да се справи по-добре. А дори да се беше засегнала от едно или друго, Ситрин явно му беше простила.

Стигна до вратата и мушна писмото в джоба си. Мъжки гласове, груби и стържещи в сравнение с женския глас, който бе чувал допреди миг в главата си, долитаха през вратата. Гедер даде знак на личната си стража да я отвори и влезе в заседателната зала. Басрахип го следваше по петите, след него влязоха и войниците от охраната. Това беше не толкова въпрос на етикет, колкото на навик.

Масата беше затрупана с карти, на пластове, които се застъпваха и припокриваха. Канл Даскелин и Фалон Брут стояха надвесени над тази бъркотия, навъсени и видимо ядосани.

— Господа — каза Гедер. — Правилно ли разбирам, че не сме отбелязали особен напредък?

— С Астерилхолд възникна проблем, който не бяхме предвидили — каза Даскелин.

— Работата е там, че благородните домове са ви на свършване — добави Брут. — По принцип са само четиридесет, и то ако броим източните Баниен, съименниците на големия дом Баниен. А покрай онези, които загубихме в бунта на Калиам, остават трийсет и четири, трийсет и пет най-много.

— Брут иска, щом така или иначе сме се захванали с това, да преначертаем картата на Антеа.

— Да, защото как един човек ще държи две имения от двете страни на реката? Как ще наглежда и двете? Ще прекарва по половин зима във всяко? Или ще ги редува през година? По-разумно е да се разширят съществуващите баронства.

— Това не са просто точки върху картата, Брут. Това са места. Моето семейство е живяло в имението си десет поколения. Дедите ми са погребани там. Не мога да разменя това за някаква поляна насред Астерилхолд, няма да е същото, разбери.

Гедер вдигна вежди. Не разбираше много от тази част на регентските си задължения, но знаеше, че Даскелин и Брут са прави. Имаше проблем и той трябваше да се разреши.

— Същото е с градовете — каза Брут и посочи обвиняващо големите точки на Калтфел и Асинпорт. — Няма как да ги направим част от баронство и да ходим там веднъж в годината. Опитаме ли, до пролетта ще са се разбунтували и ще се озовем там, откъдето започна цялата тази шибана история.

— Бунт няма да има — каза Басрахип.

— Лесно ти е да го кажеш, преподобни — възрази Брут. — С цялото ми уважение, но ти никога не си управлявал град. Градовете са по-лоши и от деца.

— Те имат храмове на богинята — каза Басрахип. — Праведният слуга ще ги държи в правия път.

Даскелин и Брут се спогледаха. Даскелин пръв отклони поглед и изсумтя:

— По собствените ни улици се водеха сражения половината лято.

— Да — отвърна Басрахип с широка усмивка. — Градът беше подложен на изпитание и бе пречистен. И ако позволите да отбележа, принц Даскелин, ние сме тук, а врагът е мъртъв.

— Като говорим за мъртви врагове — каза Брут, — има и трети вариант, но той означава да се откажем от масовата екзекуция на астерилхолдския нобилитет.

— И да дадем по-малка награда на хората, които останаха верни на короната — каза Даскелин.

— Не е никаква награда, ако не ти е по силите да я управляваш, Канл. Ако спреш да мислиш с кесията си и впрегнеш за разнообразие здравия си разум, и сам ще го разбереш.

— Стига! — викна Гедер и двамата млъкнаха смутени. — Третият вариант. Какъв е?

Една от картите падна на пода и се нагъна по свивките. Брут си подръпна мустака.

— Бихме могли да оставим управлението на Астерилхолд в ръцете на собствените му благородници. Вземете неколцина мъже от най-висшата им прослойка и нека се закълнат във вярност на Разсечения трон. Не твърде много, петима или шестима, колкото да… знам ли, колкото да заместят онези, които изгубихме. Преди може и да не са били на наша страна, но сега и за глупака е ясно кой командва парада.

Гедер пристъпи към масата и приглади една от картите. Астерилхолд беше много по-малък от Антеа, а заради тресавищата и планините на юг процентът на обработваемата му земя беше значително по-малък от този в империята. Ако не се брояха двата големи града, дори не би могъл да мине за сериозно завоевание.

— Започнахме ли вече да избиваме нобилитета? — попита Гедер.

— Не, милорд — отговори Даскелин. — Покрай бунта на Калиам изостанахме значително от предвидения срок.

— Задръжте екзекуциите. Мисля, че имам една идея.

Балната зала, където Басрахип беше подложил на тест мъжете от личната стража на Гедер, не беше използвана по предназначението си от няколко години. Дюшемето се беше изкорубило. Големият канделабър беше почистен, но имаше ръжда по сглобките. Гедер вървеше бавно из залата с присвити очи и я виждаше не в сегашния ѝ вид, а в друг, въображаем. Басрахип стоеше на прага със скръстени ръце. И да имаше някакво мнение по въпроса, още не го беше изрекъл на глас.

— Онова, което направихме тук — каза Гедер и кимна към амфитеатрално разположените скамейки. — Можем да го направим пак, нали?

— Стига да искате, принц Гедер.

Гедер тръгна между скамейките, изкачи се до четвъртия ред, обърна се и погледна отвисоко към Басрахип и пода на балната зала. Погледнат оттук, дори Басрахип изглеждаше дребен. Гедер усети мехурче на доволство да се надига в гърдите му. Почти все едно е открил рядка и интересна книга.

— Не с мъжете от личната ми стража обаче — каза той. — А с благородниците от Астерилхолд. Ще ги доведем тук и ще ги подложим на теста. Виновните ще хвърлим от някой мост, а невинните ще наградим със земи, титли и управлението на родната им страна. След като се закълнат във вярност на Разсечения трон, разбира се. Така ще разрешим всичките се проблеми, нали?

Басрахип пристъпи напред.

— Може да бъде направено, милорд.

— Добре — каза Гедер.

— Може ли да ви предложа нещо, принце мой?

— Да? Какво?

— Не е необходимо да чакаме, докато мъжете от Астерилхолд пристигнат. Може да използваме този план и по-рано.

Мина седмица, докато стегнат залата и тя придобие поне отчасти задоволителен вид. По заповед на Гедер боядисаха стените в черно. Скамейките останаха, но предните им редове бяха разглобени и от дървения материал майсторите сглобиха нещо като магистратска банка, но по-висока. Сладката миризма на стърготини се разнасяше из целия Кралски шпил. Гедер реши да остави ръждясалия канделабър, отчасти защото беше от масивно ковано желязо и отчасти защото щеше да мине още седмица, докато ковачите го сменят с нещо по-добро, а той не можеше да чака толкова.

Когато залата беше готова, Гедер доведе Басрахип, все едно свещеникът беше дете, на което правят подарък.

— Надявам се, че ти харесва — каза той. — Подозирам, че поне още година ще прекарваме доста време тук. Стражите ще стоят на пейките от двете страни, ей там. Аз ще съм на високата банка, а ти ще седиш някъде близо до мен, в ниското, откъдето ще чуваш по-добре затворника.

— Затворника?

— Или който е там — каза Гедер и махна с ръка.

— Великолепно е, милорд — каза Басрахип.

— Но?

Свещеникът кимна към стената в дъното и каза:

— Няма знаме. Аз бих сложил символа на вашия дом отдясно, а емблемата на богинята — отляво. За баланс.

— Гениално! — каза Гедер. — Ще го направим. Но… преди това. Чудех се дали не би искал да го пробваш. На практика тоест. Просто да проверим дали в сегашния си вид залата ще е в тон със задачата.

— Щом искате. Аз съм тук като ваш слуга.

Гедер грижливо организира всичко, като да беше празненство. Кои стражи, с какво оръжие и каква броня. Осветлението. Всичко. А после, когато най-сетне остана доволен, прати стражата в града. След четири часа те се върнаха с пленника си.

Гедер го погледна от високото си място. Бариат Калиам изглеждаше дребен и уплашен.

— Милорд — поздрави го Гедер.

— Лорд-регент.

— Благодаря ти, че прие поканата ми. Извинявам се, че се наложи да те доведат по този неприятен начин.

— Няма проблем — каза Бариат, като се оглеждаше. Погледът му се спря на шпалира от въоръжени стражи. — Може би не съм достатъчно официално облечен…

— Чух, че си напуснал къщата на брат си — каза Гедер. — Вярно ли е?

Бариат сви рамене.

— Не беше по мое желание, но така или иначе вече не живея там.

Гедер погледна Басрахип. Свещеникът кимна. Трябваше да сменят мястото му обаче, отбеляза си Гедер, така не го виждаше добре. Трябваше добре да помислят къде да застане.

— Скарал си се с Джори.

— Не бих стигнал толкова далеч — отвърна Бариат. Свещеникът се поколеба, после кимна, а Гедер си даде сметка, че не знае как да тълкува колебанието му. Може би беше вярно, че Бариат не би отишъл толкова далеч, но не този въпрос му беше задал Гедер. В ниското пред него Бариат изглеждаше по-скоро развеселен, отколкото стреснат и уплашен.

— Ти верен ли си ми?

— Извинете, милорд?

— Твоят брат се отрече от лорд Калиам. За разлика от теб. Затова те питам сега — верен ли си ми?

— Аз съм горд слуга на Разсечения трон и винаги съм бил — каза Бариат. Думите прозвучаха като предизвикателство. Басрахип кимна. „Да.“ Гедер изпита неочаквано и силно разочарование. Но пък нали точно затова беше довел човека тук.

Всъщност не. Не това искаше да разбере.

— Верен ли си ми? — попита отново.

— Вие сте лорд-регентът — каза Бариат. „Да.“ И все пак…

— Верен ли си на мен?

Бариат вдигна рамене. Измерваше го с поглед, както дървар би измервал дърво, което иска да отсече.

— Да — каза накрая. „Не“.

Гедер се изкиска.

— Мен трудно може да ме излъже човек.

— Щом казвате, милорд.

— Ти ме излъга. Отрязах ръцете на последния, който го направи. Имам предложение за теб. Ако не беше приятелството ми с брат ти, и това нямаше да ти предложа. Ще ти задам същия въпрос отново. Ако ми кажеш, че си ми верен, и аз чуя истина в думите ти, ще те направя лорд на Асинпорт и главнокомандващ на астерилхолдския флот. Ако кажеш, че си ми верен и излъжеш, ще умреш още тук и сега. Ако пък признаеш, че не си ми верен, ще пощадя живота ти и ще те пратя в изгнание. Давам ти думата си за това.

— Не разбирам — каза Бариат. — Това някакъв номер ли е?

— Чу условията ми — каза Гедер. — Така. За последен път. Верен ли си ми?

Бариат мълчеше, скръстил ръце на гърдите си, навъсен. Разкърши врата си. Когато заговори, гласът му беше тих, тонът — презрителен.

— Не — каза той. — Ти си един малодушен и малоумен гадняр и всеки, който обича Антеа, би искал да набучат главата ти на копие.

— Така и предполагах. Изгонен си от Антеа и всичките ѝ владения, считано отсега и до смъртта ти. Всеки, който те намери на антийска територия, ще може да те убие и да ми донесе главата ти срещу награда.

— Добре — каза Бариат. — И без това няма за какво да стоя тук. Това ли е всичко?

— Капитане! Изведете го — каза Гедер. — И го качете на каруца за която граница си избере.

— Да, сър! — Капитанът на личната му стража козирува и тръгна към Бариат Калиам да го разкара веднъж и завинаги от живота на Гедер.

Когато вратите се затвориха след тях, на лицето на Гедер се разля широка усмивка.

— О, да — каза той. — Това ще ми хареса, определено ще ми хареса.

Същата вечер Гедер седеше в кралските покои и разговаряше с Астер за проблемите и въпросите във връзка с Астерилхолд. Решенията ги вземаше Гедер, разбира се, но понеже Астер щеше да наследи последствията от неговите евентуални грешки, изглеждаше редно момчето да знае за колебанията му и да чуе аргументите в полза на едно или друго решение. Басрахип се разхождаше зад тях и пиеше от гадния чай, който толкова обичаше.

— Така че, ако имаме късмета да открием петима свестни и лоялни мъже в Астерилхолд — каза Гедер, — мисля, че ще успеем да задържим нещата в сегашния им вид, но обединени под властта на Разсечения трон.

Астер кимна и помълча, после попита:

— Ами Остерлингов хребет?

— Мислех си и за това — каза Гедер. — Изкушавам се да го задържа за Джори. Чакай, чакай. Чуй ме първо. Знам, че няма как просто да му го оставим. Направим ли го, всички ще решат, че могат да се бунтуват срещу трона, без това да поставя в риск близките им. Но Джори все пак се отрече от Досън и беше искрен, когато го направи. Нали така?

— Думите, които изрече, бяха истина — каза Басрахип.

— Затова си мислех, че когато ти станеш пълнолетен и седнеш на трона, едно от първите ти решения като крал може да е това — да му върнеш титлата и имението. Да оправиш нещата един вид. Да проявиш щедрост.

— Не е лошо — съгласи се Астер.

Басрахип се изкашля.

— Простете, че се намесвам, лорд принце…

— Това към кого е, към мен или към него? — попита Гедер. — Аз съм лорд, той е принц.

— Досега никой не е споменал най-сериозния проблем, произтичащ от това велико завоевание.

— Реколтата ли имаш предвид?

— Имам предвид следващата война — каза Басрахип. — Вие спечелихте, но на немалка цена. Всички го знаят. Великата империя се разшири, но изгуби хора. Загуби време. Стана по-богата и по-слаба. А няма по-голям стимул за война от богатството и привидната слабост на мишената.

Гедер отново се загледа в картата. Досега не се беше замислял, но границата между Астерилхолд и Северобреж беше не само дълга, а и лесно достъпна. Трудна за отбрана. Почука с пръст по картата и проследи линията между Калтфел и Карс.

— Не, милорд — каза Басрахип. Изглежда, картите все още му се струваха странно и нелепо изобретение. — Битката ви е от другата страна на тази хартийка.

— Какво? Саракал?

— Саракал, Свободните градове, Еласе — каза Басрахип. — Домът на тимзините. Сега, когато армиите ви са изтеглени на север, те ще хвърлят око на богатите и неохранявани южни краища на империята. Трябва да създадете буферна зона между вашата и тяхната територия. Така ще опазите кралството си, докато то си възстанови силите.

— Така ли мислиш?

— Вие сте избраникът на богинята — каза Басрахип. — Всички, що чуят името ви, ще се побоят от праведното наказание. Трябва винаги да сте нащрек. Винаги готов, както по границите на кралството си, така и по улиците на града си и по коридорите на двореца си.

— Сигурно — каза Гедер. — Звучи логично.

— Но тогава ще имаме още една граница, която да пазим, нали? — каза Астер. — Ако завладееш Саракал, какво ще правиш с Боржа? От уроците си по история знам, че Еласе страда от постоянните набези на Кешет. А набезите нерядко прерастват във войни.

— Не, малки принце — каза Басрахип. — Богинята се връща и нейната справедливост ще тури край на всички войни. Всички градове ще живеят в нейния мир. Този етап, през който минавате сега, е най-трудният. Мнозина ще ви мразят, ще ви презират и ще се боят от вас. Но вие ще спечелите въпреки това. Вашите слуги са с вас.

След като вечеряха, Гедер се зачуди дали да се оттегли в спалнята си, или да остане в библиотеката. Книгите го зовяха както винаги, но денят беше дълъг и изпълнен със събития, затова, макар и със съжаление, Гедер реши, че ще е по-добре да си почине. Удоволствията бяха за хора с по-малко отговорности. Книгите нямаше да избягат. Изпълнеше ли дълга си на регент, можеше да се отдаде на тих живот, изпълнен с научни занимания, дремки и — прекалено ли беше да се надява? — свое малко семейство. Красива млада жена в леглото му нощем, която ще е там и на заранта. Това определено би му харесало в дългосрочен план.

Когато го направиха регент, не си даваше сметка с какво се захваща. Каква огромна част от времето си трябва да посвети на държавните дела. Напоследък все по-често се замисляше с уважение за крал Симеон и всички други крале преди него. Басрахип беше прав. Ако не направеха нещо, Антеа щеше да изглежда слаба и уязвима в очите на съседите си, и на Гедер се падаше задачата да защити кралството, без значение от цената.

Сам в леглото, на светлината на едничка свещ, той извади отново писмото на Ситрин. Така му се искаше да беше останала. Да види как той подготвя почвата за едно успешно и мирно управление, което Астер да наследи след няколко години. Тя обичаше момчето. В това Гедер не се съмняваше. Със сигурност би одобрила всичко, което беше намислил.

Притисна листа към лицето си и вдиша жадно, с надежда да улови някакъв остатъчен аромат. Уви, усети само миризмата на хартия и мастило, но и мисълта за Ситрин му стигаше. Остави грижливо писмото до леглото си и се отпусна назад. Сънят не идваше, но какво от това? Умът му беше буден, преизпълнен с идеи и енергия.

„Ще следя с внимание всички вести, които идват от Антеа“ — беше написала тя. И какви невероятни неща щеше да види само.

Гедер щеше да донесе мир на света.