Кралска кръв

Маркъс

Пътуваха цялата нощ. Маркъс опита какво ли не, за да се освободи. Опъваше въжетата на китките и глезените си. Опита се да прегризе каишката, която стягаше парцала в устата му. Търкаляше се по пода на каруцата, изпъваше докрай веригата с напразната надежда да измъкне халката, за която беше закачена. Когато най-сетне спряха — с първите птичи песни призори, — не беше постигнал друго освен да си изкълчи едната китка и да омаже с кръв от носа си цялата каруца.

Гласът, който отвърна на поздрава на коларя, му беше познат, но Маркъс не се сети чий е, докато мъжът не надвисна над него със зъбата усмивка.

— Да, това е той — каза Капсен Гостермак и поклати тъжно глава. — Добро утро, капитан Уестер. Жалко, че се срещаме отново при такива неприятни обстоятелства.

Дори със зъби като неговите усмивката му успяваше да излъчи отегчение от фриволностите на света, с щипка ирония за разкош. Ако не друго, тъмничарят му поне имаше чувство за хумор.

— Ако съм разбрал правилно, човекът върви с такса — каза Капсен.

— А, да — рече коларят. — Бях забравил.

— Че как иначе.

Маркъс чу дрънчащи монети в кесия, която сменя притежателя си, после двамата го измъкнаха от каруцата и го понесоха в предутринния мрак като заклано прасе. Остра болка преряза раменете му, а изкълчената му китка се намести. Болезнено.

Гълъбарникът беше построен от неогладени и неизмазани камъни, затова, когато Капсен го подпря на стената и извади голям железен ключ, Маркъс успя да си одере бузата на някакъв остър ръб и да размести парцала в устата си. Изплю ядно мократа кървава топка.

— Ще го удвоя — каза той. — Колкото и да ти плаща, ще го удвоя.

Капсен се засмя някак със съжаление.

— Вече ми плащате повече от щедро, капитане. Аз не съм алчен човек.

Гълъбарникът беше някъде двайсет на двайсет стъпки. Гълъбите се разхвърчаха. Капсен и каруцарят го завлякоха до железен прът в единия ъгъл — двата му края бяха циментирани дълбоко в стените, вързаха го за него и го зарязаха коленичил на каменния под. Коларят си тръгна, а Капсен извади тънък, гаден на вид нож. Гълъбите пак се разхвърчаха, сякаш се тревожеха за здравето на Маркъс.

— Имам известен опит с това — каза Капсен, докато режеше въжетата около глезените му. — Завърти се. Благодаря. Тази история може да се развие по два начина, но за мен парите ще са еднакви и в единия, и в другия случай. А вие разполагате с безспорно ограничената свобода на ето тази верига.

— Пет стъпки свобода — изръмжа Маркъс.

— Относителна употреба на понятието, признавам — каза Капсен и сряза въжетата на китките му. — Алтернативата са едни стари окови, които се мотаят в мазето. Ръждясали са, а и са правени за синай, така че ще ви стягат. Но ако настоявате, може да използваме тях.

— Ще те убия — каза Маркъс.

— Аз не умея да въртя меча — каза Капсен. — Така че, ако се опитате, ще съм принуден да действам решително, безмилостно и от разстояние. Не съм достатъчно опитен да се справя в близък бой с майстор на меча като вас. Така, храната се сервира рано сутрин, нещо леко на обед и по-питателна манджа преди залез. Нощното гърне ще го изхвърлям веднъж на ден. Вратата ще е заключена отвън, а вие сте твърде едър, за да минете през отворите за гълъбите. Ако се опитате да ми стъжните живота, аз ще стъжня вашия.

— Повече от това? Вече съм окован за стената на гълъбарник.

— Стъжняването е друг термин с относително значение — каза Капсен. Усмивката му изглеждаше искрена.

— Защо правиш това?

— Аз отглеждам гълъби и пиша поезия. Трябва да си плащам с нещо данъците.

Отдръпна се назад и Маркъс се надигна колебливо. От коленете надолу краката му бяха изтръпнали и безчувствени.

— Ако искате, мога да ви отпусна час-два за опити. Опити за бягство имам предвид — поясни Капсен. — Докато дойде време за закуска.

През следващата седмица Маркъс опита всичко, което можа да измисли. Опита се да скъса ремъците. Опита се да разбере как е прикрепена веригата — извиваше се, докато раменете и лактите му не изтръпваха от болка. Отблъскваше се от стената и се хвърляше напред с цялата си тежест, с надеждата нещо да се счупи или разхлаби, а после подхвана на нова сметка всичките си неуспешни опити. След това реши да вика за помощ и вика, докато не прегракна. На шестия ден си спомни, че е чувал как късали въже с въртене. Реши да изпробва и това — усука веригата до откат, докато не стана четири пъти по-дебела, отколкото в началото, и твърда като прът. Напрегна мишци да я усуче още, да счупи някоя брънка.

— Ооо — каза Капсен, когато дойде да му донесе вечерята. — Това не го бях виждал досега. Много сте съобразителен.

— Благодаря — изръмжа Маркъс. Не беше лесно да превърти веригата обратно и докато успее да я охлаби, яденето изстина.

Към средата на втората седмица в гълъбарника Маркъс установи, че гневът му започва да губи силата си. Светът се бе свил до един малък неразрешим проблем. Това го убиваше, изсмукваше цялата му енергия. Дълго след като беше признал пред себе си, че няма начин да избяга, той продължи да се опитва, пробваше всички методи, които беше пробвал и преди, очакваше същите резултати, но нямаше нищо против съдбата да го изненада приятно. Каквото и да станеше след това, първата му задача беше да избяга.

Гълъбите, изглежда, го възприемаха като безплатно забавление. Пристъпяха на прътовете си и го наблюдаваха любопитно, първо с едното око, после с другото. Понякога децата на Капсен се катереха по стените отвън, надничаха през малките отвори, зяпаха Маркъс с отворена уста, после скачаха на земята и се разбягваха със смях. Нощем Маркъс си отмъщаваше, като мяташе камъчета и бучки пръст по гълъбите. Заспалите птици се събуждаха, вдигаха врява и му обръщаха възмутено гръб.

По-късно през нощта започваха кошмарите. Те не бяха новост за Маркъс.

Поредната зора се изсипа в отворите високо на стената, белезникава светлина със синкав оттенък. Гълъбите обсъждаха нещо помежду си с въпросително гукане. Ключът се превъртя в бравата по-рано от обичайното, вратата се отвори — но не беше Капсен.

— Кит?!

— Здравей, Маркъс — поздрави го жизнерадостно актьорът. — Търсех те. Сега вече разбирам защо е толкова трудно да те намери човек.

— Трябва да ме измъкнеш оттук.

— Няма спор. Но първо искам да поговорим.

Майстор Кит седна и опря гръб в грапавата каменна стена. Изглеждаше състарен. Имаше повече бяло в косата, отколкото при последната им среща, а толкова слаб Маркъс не го помнеше дори от дългия преход с кервана от Ванаи до Порте Олива. Маркъс опъна веригите си да издрънчат.

— Мога да говоря с теб и без да съм окован за стената. Така че защо първо не ме освободиш?

— Знаеш ли защо си порязваме палците, когато подписваме договор или споразумение? — попита Кит и извади ножа си. Прост ловджийски нож, но остър.

— Защото така се подписва договор — каза Маркъс.

— Но как е започнала тази традиция? Защо с кръв, а не… знам ли. Със сълзи например. С плюнка. Според легендата тази традиция датира още от времето на драконите и по-точно от последната война, когато Морад създал своя Праведен слуга, а брат му по люпило създал тимзините. Последната човешка раса.

— Щом казваш. За праведен слуга не съм чувал, освен когато са се опитвали да ме убедят в ползата от оръженосец, но подозирам, че имаш нещо предвид, като ми разказваш тази история. Нали?

— Според мен обредът е имал за цел да покаже, че никоя от страните по договора не е опетнена. Ако единият или другият е бил в състояние да подмами отсрещната страна към съгласие, кръвта го е разкривала.

— Без съмнение си прав. Кит? Ще ме освободиш ли най-сетне от оковите?

— Гледай внимателно.

Кит убоде палеца си и след миг там се появи капчица кръв. Порязването беше миниатюрно, почти като убождане с игла, но кръвта беше толкова гъста, че изглеждаше почти черна. Не, чакай… в центъра на капката имаше нещо, малък съсирек като люспица от струпей, който си пробиваше път през прореза в кожата на Кит.

Люспицата се търколи, като остави яркочервена диря след себе си, и разпъна миниатюрни крачка.

— Добре. Това, признавам, е странно — каза Маркъс.

— Не го пипай. Хапят. Оказва се, че са отровни и в прекия смисъл на думата.

— Нищо лично, Кит, но… в кръвта ти живеят паяци?

— Да. Живеят там още откакто станах свещеник на богинята преди много, много години. Мисля, че всички ние носим маркера, макар че не съм го подлагал на тест. — Кит хвана малкия паяк и го смачка с нокти. — Аз се изпокарах с братята си. Изгубил бях вярата си, а в братството на богинята съмнението не се толерира. Може би си спомняш, че преди да напусна Порте Олива, се чу за някакъв нов култ, допълзял от планините източно от Кешет. Е, това е моят култ. Култ на мъже, чиято кръв е заразена също като моята. Войната с Астерилхолд и броженията в Антеа според мен са само първите колебливи крачки към нещо много по-голямо. И много по-лошо. — Кит вдигна кървящия си палец. — Ето затова режете палците си, когато подписвате договор. Заради хора като мен.

Маркъс прокара пръсти през брадата, която му беше порасла в плен. Студени тръпки лазеха по гръбнака му, но той успя да овладее гласа си.

— Значи това си имал предвид, когато каза, че на света се е появило зло. Имал си предвид себе си?

— Хората като мен. Заразата в кръвта ми е знакът на богинята, но не и нейната сила. Богинята дава дарове на своите свещеници. Ние сме повелителите на истината и лъжата. Веднъж ти споменах, че мога да бъда много убедителен и че е трудно да ме излъже човек. Всички ние, свещениците, притежаваме този талант. Кажи ми нещо, което не знам. Истина или лъжа, няма значение.

— Кит, не мисля, че сега му е времето за салонни трикове…

— Повярвай ми, това не са дребни шмекерии на хитрец — каза Кит.

— Добре. Ъ-ъ. Откраднах захаросани ядки от едно приятелче, когато бях малък.

— Така е, откраднал си — каза Кит. — Дай пак.

— Изгубих си меча още в първата си битка.

— Не. Това е лъжа. Давай.

Маркъс се намръщи. Нещо се гърчеше в стомаха му. Отначало не разбра какво е, после разпозна наченките на страх.

— Преди около месец намерих сребърна монета на улицата пред банковия офис.

— Не.

— Не беше сребърна, а медна.

— А. Да. Така вече става.

Маркъс издиша продължително.

— Хубав номер — каза той. — Досещам се колко изкусително може да е такова едно умение.

— И това дори не е най-лошото, което умея. Ако поискам, паяците превръщат всяка моя дума в принуда. Хората ми вярват и се подчиняват, без значение колко нелепа или опасна е молбата ми. Ако преценя, че е в мой интерес, мога да те убедя, че си бог. Или че жена ти и дъщеря ти още са живи, но се крият от теб. Дори да знаеш, че не е така, дори разумът ти да крещи друго, сърцето ти пак ще те отведе там, където аз ти кажа. Аз мога да го правя и те могат да го правят.

— И въпросните „те“ са в Антеа?

— И много близо до трона.

Маркъс замълча, обмисляше казаното. Корупцията и развалата сред крале и принцове беше стара колкото света. Умопобърканият хитрец беше стандартен персонаж в стотици песни. И все пак в паячето, изпълзяло от пробитата кожа на Кит, имаше нещо, което хвърляше Маркъс в тих ужас.

— Какво искат?

Кит се загледа в палеца си. Миниатюрната рана се беше затворила, нито кръв, нито паяци изтичаха от тялото му. Гласът му прозвуча почти замечтано:

— Докато бях там, ни учеха, че богинята ще възстанови справедливостта сред хората. Че ние трябва да съхраним вярата си и да чакаме деня, когато богинята ще ни изпрати знак. Лидер, комуто да служим като Праведен слуга, а чрез нас богинята ще изкорени всички лъжи.

— Толкова лошо ли е това?

— Да, така мисля, но по-важното е, че може би дори не е вярно, така реших тогава. Избягах рано, още бях младши свещеник, най-долно ниво. Като такъв, на мен се падаха някои дребни задължения по поддръжката на храма. Едно от тях беше да следя храмът да е изметен. Не че хващах метлата лично. Не, имаше един старец, който се занимаваше с това. Дори не му помня името. Един ден го попитах дали е измел и той каза „да“. Измел бил. И казваше истината. Усетих го с кръвта си, като с теб преди малко. Само че онзи старец беше объркан. Грешеше. Мислеше, че е измел. Сигурен беше. Но изобщо не беше хващал метлата. Така аз изпаднах в немилост.

— Заради един непометен под?

— Защото открих доказателство, че някой може едновременно да е убеден в думите си и да лъже. Започнах да се съмнявам дори в откровенията на богинята. Думата „вероятно“ влезе трайно в речника ми. Изметен ли е храмът? Вероятно да. Но може би не. Богинята е вечна, справедлива и неподвластна на лъжите, вероятно. Ние сме нейните избрани и обичани деца, вероятно. Или може би не. Болезнено осъзнах разликата между истина и убеденост. Започнах да се съмнявам. И щом тръгнах по тази пътека, стана невъзможно да го скрия. Един ден висшият свещеник дойде при мен. Открил бил лекарство за моето злощастно объркване. Щял да ме заведе при самата богиня. Дълбоко в недрата на храма, по тайни коридори, в нейната свещена камера. Работата е там, че единствено висшият свещеник има правото да общува директно с нея. А сега аз щях да споделя тази върховна чест.

Гълъбите се размърдаха, сякаш притеснени от гласа на Кит.

— И онова, което си видял там, не ти е харесало?

— Избягах — каза Кит. — Висшият свещеник ме уверяваше, че няма да ме сполети нищо лошо, и аз му повярвах. Знаех, че ме лъже, но въпреки това му повярвах. Казах си, че нищо лошо няма да ми се случи. Че тя не би наранила един от своите. Вярвах, че правят всичко, водени от искрена загриженост за добруването ми. И че докато имам вяра в богинята, тя няма да ме нарани. А после, по навик, си помислих — може би, вероятно. Богинята вероятно няма да ме нарани. Но би могла. И веднага щом се появи съмнението, разбрах, че е твърде вероятно да ме принесат в жертва. И че самият аз изобщо не държа да се слея с богинята. И си тръгнах.

— Защо имам чувството, че не е минало без перипетии?

— Не мина. Вече десетилетия живея в свят, който ние, свещениците, не познаваме. И той се оказа много по-сложен, отколкото ме бяха учили. Истина и лъжа, съмнение и убеденост. Реалността се различава от теорията. Мразя убедеността, защото тя прилича на истина, но не е. Вече имам някаква представа как цял един народ може да пострада заради собствената си убеденост.

— И?

— То е като да се преструваш, а после да забравиш, че се преструваш. Да изгубиш връзка с реалността. Ако справедливостта се основава на убеденост, а убедеността се различава от истината, това отваря широко вратата за всякакви зверства. Сега ставаме свидетели на началото. Ще има още.

— Вероятно — каза Маркъс. Смехът на Кит стресна птиците и те се разлетяха панически.

— Да — каза Кит под дъжд от пера. — Вероятно. Но по всичко личи, че се чувствам длъжен да спра това. Стига да успея.

— И как ще го направиш?

— Има мечове. Изковани от дракони и с отрова по острието, която е вечна. Пазехме няколко такива в храма, но аз открих друг. Знам къде е. Вярвам, че такъв меч може да убие богинята, да прекърши силата ѝ. Смятам да го намеря и да се върна с него у дома. И най-сетне да сляза в свещената камера.

— Това е много глупав план — каза Маркъс. — Шансовете да оцелееш са минимални. И къде се вписвам аз във всичко това?

— Ти ще си моят мечоносец. Паяците в мен се противят на острието. Едва ли ще мога да го отнеса лично до храма. Но мисля, че ти ще успееш. От всички мъже, които опознах в годините след бягството си, ти имаш най-големи шансове за успех.

Маркъс поклати глава.

— Всичко това ми звучи някак твърде драматично, да не кажа измислено, Кит. Двама мъже, тръгнали да търсят вълшебен меч? Сигурен ли си, че не разиграваш някоя стара пиеса за кралица на демоните и юнак, който ѝ отсича главата?

Кит се засмя.

— Доста време търках дъските на театралната сцена. Това сигурно се е отразило на мирогледа ми. И все пак вярвам, че съм прав. — После добави меко: — Ела с мен, моля те. Имам нужда от помощта ти.

— Сбъркал си човека, Кит. Не съм от онези, които се изживяват като избрани за едно или друго.

— Напротив, такъв си. Аз те избрах.

Вълнението — и радостта — заляха Маркъс като прилив, пробил защитна дига. Точно това беше искал, за това беше копнял мълчаливо в еднообразната скука на Порте Олива. И сега бог му го поднасяше на тепсия. Той обаче се заинати като магаре на мост.

— Не мога. Ситрин е в Камнипол. Трябва да я защитя.

— А дали ще можеш?

— Ще мога — каза Маркъс.

Кит вдигна пръст. Усмивката му беше мека, наполовина тъжна и наполовина весела.

— Не забравяй с кого говориш. С човек, който владее някой и друг салонен трик. Дали ще можеш да я защитиш?

Маркъс сведе поглед към мръсните си ръце. Ноктите му бяха изпочупени и нащърбени от борбата с веригите. Нямаше меч, нито пари. Буца затъкна гърлото му.

— Не.

— И аз мисля, че няма да можеш — каза Кит. — На същото мнение е и Ярдем, както и онази неприятна нотариуска, която ви прати банката. Мога да се хвана на бас, че Ситрин също не очаква от теб да я спасяваш. Ако е в опасност, едва ли ще седи и ще чака татенцето ѝ да оправи нещата.

— Тя не ми е дъщеря. Не я възприемам като такава.

— Щом казваш.

— Започваш да ме дразниш, честно — каза Маркъс.

— Виж, Маркъс, по всичко личи, че животът ти в Порте Олива е приключил. Може би има начин да се върнеш към него, да го изковеш в броня, която няма да те захапе, но лично аз не виждам как ще стане това.

— Когато Ситрин се върне. Когато вече не я грози опасност.

— Опасности винаги има, Маркъс. Винаги и за всички. Това и двамата го знаем. Според мен ти търсиш благородна кауза, за която да умреш — каза Кит. — И аз ти предлагам точно това. Ако успеем, ще сме спасили Ситрин и безброй невинни хора като нея. Но ако ми кажеш, че предпочиташ да се върнеш в Порте Олива и да сплашваш нередовни длъжници, ще те оставя на мира.

Камък тежеше в стомаха му, истината го притискаше като в гроб. Въпреки това Маркъс успя да се усмихне.

— Ще ме освободиш ли, преди да си тръгнеш?

Кит стана, сложи ръка на рамото му и го завъртя. След няма и минута кожената стяга, която го беше държала в плен сякаш години, падна. Маркъс разтърка кожата си там, където възстановеното кръвообращение го бодеше като с иглички. Прекрасно беше отново да командваш собственото си тяло. Един гълъб влезе през дупка в стената и кацна при другите.

Кит отстъпи назад. Мълчанието им беше изтъкано от светлина и страх. Маркъс неведнъж беше поверявал живота си в ръцете на този човек. Знаеше, че би могъл да му обърне гръб, за да се заеме с Ярдем, комуто дължеше отмъщение, и да тръгне след Ситрин в опит да я спаси. Тази мисъл беше силно изкусителна и като всички приятни неща, той я подложи на съмнение. Кит чакаше.

Беше пълен идиотизъм. И обречен поначало. Древни загадки, приключенски мисии за спасяването на света… детски мечти бяха това, залъгалки за наивни детски главици.

— Онези свещеници. И богинята им. Толкова ли са лоши, колкото ги представяш?

— Вярвам, че са.

— И онзи твой вълшебен меч. Къде се намира?

— В един реликварий на северния бряг на Лионеа.

Маркъс кимна и каза:

— Значи ще ни трябва кораб.