Кралска кръв

Клара

Войниците дойдоха със заповед, подписана лично от лорд-регента. Точно това не беше очаквала, но не се и изненада. В някакъв смисъл дори изпита облекчение. Дългите дни след ареста на Досън бяха истинско изпитание със своята нормалност. Да се буди в стаята си без него, да говори с прислугата и робите, да се разхожда в градините. Все едно Досън е заминал на поредната военна кампания. Само дето този път съпругът ѝ не предвождаше имперските войски от името на Гедер, а беше в затвора. Очакването на последствията беше толкова тежко, че когато първото последствие дойде, Клара си отдъхна.

Стоеше в двора пред къщата, докато изнасяха нещата ѝ. Леглото, в което бяха заченати и родени децата ѝ. Теменужките от солариума. Роклите ѝ. Ловните кучета на Досън, които скимтяха, подвили опашки. Капитанът ѝ отпусна десетина минути да събере най-необходимото и то се побра в кесията на кръста ѝ и една неголяма чанта. Тази проява на човещина не фигурираше в писмената заповед на регента. Ако капитанът бе спазил буквата, трябваше да я метне на рамо и да я изхвърли гола и боса на улицата. Не го беше направил и Клара му беше благодарна за това.

— Не може така, не може — каза Джори. Гласът му звучеше като пренатегната струна на цигулка. Яростта му избиваше в нечовешко напрежение.

— Може и още как, скъпи — каза Клара. — Нали не си очаквал, че ще ни оставят да си живеем постарому? Сега сме в немилост.

— Ти не си направила нищо лошо.

„Напротив — помисли си тя. — Обичах баща ти, а сега това се смята за държавна измяна. И още го обичам.“ Не го каза на глас. Вместо това хвана за ръка най-малкия си син и го поведе със себе си.

Слугите и робите стояха на улицата с личния си багаж. Приличаха на оцелели след природно бедствие. Клара отиде при тях, за последно тяхна господарка. Андраш още не беше свалил веригата от врата си. Очите му бяха разширени, уплашени. Клара вдигна ръце и заговори:

— Боя се, че, както и сами виждате, нуждите на това домакинство се свиха значително. — Усети сълзи в очите си и стисна зъби да ги спре.

„Вдигни брадичка — каза си. — Усмихни се. Ето, така е по-добре.“

— Онези от вас, които бяха роби в този дом, от този миг са свободни. Надявам се в свободата си да намерите поне толкова сигурност и спокойствие, колкото в робството си. На онези, които са служили като прислуга, мога да дам препоръчителни писма, макар че това може да се окаже лоша услуга.

Някой в задните редове се разхълца. Май беше една от кухненските помощнички.

— Не се страхувайте — каза Клара. — Всички вие ще намерите ново място за себе си в света. Това, което става сега, е неприятно. Болезнено дори. Но не е краят. Не е краят за никого от нас. Благодаря ви искрено за усърдието. Гордея се, че такива чудесни хора работиха за мен, и ще ви помня, докато съм жива.

Мина почти час, докато се сбогува с всеки поотделно. Към края стана особено тежко — всички искаха да я прегърнат за последно, кълняха се, че винаги ще са ѝ верни. Беше трогателно и изглеждаха искрени. Дано поне някои от тях запомнеха клетвата си, надяваше се Клара. Тепърва щяха да ѝ трябват съюзници. Сега не беше в положение да обърне гръб и на треторазреден портиер.

Джори нарами чантата ѝ и ѝ подаде ръка. Тръгнаха заедно по улиците. Клара спря на едно кьоше и купи кесийка захаросани виолетки от стар тралгун с един крак. Виолетките се топяха на езика ѝ. Клара поведе Джори на юг към Сребърния мост. Къщата на лорд Скестинин беше от другата страна на Прореза и Сабиха, благословена да е, беше избързала напред да предупреди, че идват.

— Според мен това е знак, че баща ти скоро ще го съдят — каза Клара. — Няма да е лесно.

— Не се тревожи, мамо — каза Джори. — Няма да го посрамя. Няма да го оставя сам в това.

Клара спря. Джори направи още няколко крачки, преди да осъзнае, че майка му не върви до него.

— Ще го посрамиш, и още как — заяви тя твърдо. — Ще се отречеш от него и от деянията му. Чуваш ли какво ти казвам? Ще му обърнеш гръб, и то публично, така, че всички да те видят.

— Не, майко.

Тя вдигна ръка да го прекъсне.

— Това не ти е спор в клуба. Синовната вярност е хубаво нещо, но сега времената са други. Ти имаш задължения. Към Сабиха и към мен.

Сега и той заплака, на улицата и посред бял ден. Но пък моментът беше подходящ да се изложат публично: Каруца изтрополи покрай тях. Клара хвана Джори за ръката.

— Баща ти знае, че го обичаш и почиташ. Нищо няма да промени това. Знае също, че имаш съпруга, за която да се грижиш. Собствен живот, път, по който си поел, при това не без негова помощ. Не би имал нищо против, че се опитваш да опазиш своето. Не ни остана много. А каквото ни е останало, трябва да го вардим със зъби и нокти.

— Татко не заслужава да се изправи сам срещу това.

Клара се усмихна, а сърцето ѝ се разкъса още малко. Нейният син, верен като куче. „Добре сме го възпитали“ — помисли си.

— Така е, не заслужава, но не би искал да се жертваш заради него. Аз съм му само съпруга, но синовете му трябва да оцелеят. Той заслужава да сте до него, но направите ли го, ще му стоварите допълнителната грижа да защити всички нас. Той знае, че го обичаш. Знае, че го почиташ в сърцето си. Но да знае, че страдаш с него и заради него, само ще влоши нещата. Затова ще се отречеш от баща си, Джори. Ако трябва, и името ще си смениш. Ще направиш каквото е нужно, за да си за Сабиха онова, което Досън беше за мен. Добър съпруг.

— Но…

— Това ще направиш — каза тя. — Разбра ли?

— Да, майко.

— Добре.

Градският дом на лорд Скестинин беше повече от скромен, по-скоро отстъпка пред традицията, отколкото работещо домакинство. Скестинин беше човек на флота. Летата си прекарваше по море, а не в двора, зимите — в провинциалното си имение и много по-рядко с Кралския лов. Клара прибра нещата си в една стаичка, толкова малка, че приличаше повече на будоар, освежи се, приглади роклята си и пак излезе. Времето летеше, а шокът от загубата на дома я пришпорваше към действие…

Къщата на Къртин Исандриан изглеждаше някак смалена и повехнала, отчасти защото делеше един вътрешен двор с къщата на барон Ибинлес — Гедер Палиако. Когато Астер седнеше на трона, Палиако щеше да се оттегли тук, а междувременно къщата се поддържаше в отлично състояние, беше нещо като градска забележителност. Всяка къща в съседство би бледняла в сравнение с дома на лорд-регента, а Исандриан от доста време беше в немилост.

Портиерът съобщи за появата ѝ, Къртин Исандриан я прие без бавене и я отведе в читалнята. Клара посегна да извади лулата си и осъзна, че тютюнът ѝ е останал в къщата, от която я бяха изритали позорно. Нямаше и щипка, а не беше редно да иска от Исандриан, щом и без това е дошла да моли.

— Чух, че са конфискували градското ви имение — каза той. — Искрено съжалявам.

— Е, това можеше да се очаква. Отнеха ни и имението в Остерлингов хребет. Колкото до Калтфел, Досън беше негов барон толкова за кратко, че загубата му е несъществена. Остерлингов хребет ще ми липсва обаче. През зимата е чудесно място.

— Да, помня — каза Исандриан с усмивка. — А за вашето гостоприемство се разказваха легенди. Дори от съперниците на съпруга ви.

— О, най-вече от тях — каза Клара. — Да си мил с приятелите не изисква никакви специални умения.

Думите ѝ разсмяха Исандриан. Добре. Току-виж се съгласил да я изслуша. Говориха за дреболии още няколко минути. В читалнята беше доста топло, но слънцето още не я беше напекло до непоносимост. След час-два и това щеше да стане.

— Признавам, че дойдох тук не само за утеха и съпричастие — каза Клара, — макар да бях сигурна, че ще намеря и двете при вас.

— С какво мога да ви помогна? — попита той.

— Със съпруга ми сте отколешни врагове и враждата ви не е тайна за никого.

— Чак врагове… По-скоро съперници.

— Не. Врагове. А в това да си нечий враг има голяма доза откровеност и няма притворство. Което ви позволява да ми помогнете. Нямам какво да ви предложа в замяна, но ви моля, по възможност, да кажете някоя и друга добра дума за синовете и дъщерите ми. Не официално, разбира се, а във „Великата мечка“ и насаме. Ще съм ви много благодарна.

— Дъщери? Мислех, че имате само една.

— Елисия и Сабиха — уточни Клара.

— А. — Исандриан кимна. Не изглеждаше чак толкова зле с къса коса. Вероятно просто бе трябвало да мине време, та хората да свикнат с новия му вид. Все пак ставаше въпрос само за коса.

— Винаги сте били много любезна с мен, лейди Калиам — каза той. — Дори когато съпругът ви предпочиташе да съм мъртъв. Боя се, че влиянието ми не е и наполовина колкото беше преди, но малкото, което още имам, е на ваше разположение.

— Благодаря ви.

След тази първа среща другите бяха лесни, или ако не лесни, то най-малкото неизбежни. Щом беше намерила сили да се моли на Къртин Исандриан, нищо не би я спряло да отиде със същата молба и при братовчед си Ерин Меер. И при жените, с които се събираха да бродират, и при другите от поетическия кръжец, който лейди Еминг беше организирала, и така из целия град, из целия двор, цял ден.

Този сорт малки неофициални аудиенции не бяха нещо ново за Клара, но досега другите търсеха нея, вместо тя да търси тях. Знаеше как да предложи курабийки и подкрепа без обещания. Формата ѝ беше позната. Единствената промяна беше в ролята, която играеше сега, и в залозите.

Елисия, слава богу, вече се беше отървала от името Калиам. Заслонена в семейството на съпруга си, тя спокойно можеше да се появява в двора, без да рискува позицията си. При Викариан рисковете бяха по-големи, но се беше разминало с малкия дявол — когато избухнаха размириците, момчето не беше в Камнипол. Той беше верен на бог и на кралския клир. И той трябваше да се отрече от баща си, но направеше ли го, щеше да се отърве.

Бариат и Джори бяха в най-голяма опасност от всичките ѝ деца, затова Клара съсредоточи усилията си в тази посока, упорито се отбиваше у всичките си познати, всички, които не биха ѝ затръшнали вратата в лицето. Всички, които я познаваха преди и се бяха възползвали по един или друг начин от връзките и доброто ѝ сърце. Сега беше неин ред да потърси подкрепа, да използва кредита на доверие, който беше натрупала с годините, да го превърне в инструмент. И като всеки нов, нетестван инструмент, понякога той оправдаваше надеждите ѝ, друг път — не. Случваше се да излезе от поредната къща, без да е сигурна дали молбите ѝ са ударили на камък, или тъкмо обратното. Но всичко това нямаше значение, стига децата ѝ да оцелееха.

Дойде време за вечеря и Клара намали темпото, защото в този час на деня не беше удобно да се натрапва неканена в домовете на хората. Спря при едно дюкянче, което предлагаше вчерашни питки с наденица, черна горчица и бира. Посегна отново към лулата си, после си спомни за тютюна и я прибра, като ругаеше под нос. Трябваше да си намери тютюн отнякъде. Както и храна, в този ред на мисли. И подслон, след като гостоприемството на лорд Скестинин стигнеше до неизбежната си кончина. Така де, не можеш да подслониш за вечни времена в дома си жената на предател. Ако Бариат се издигнеше във флота или Джори спечелеше голяма победа на бойното поле, Клара би могла да възвърне отчасти позициите си като майка на уважаван син. Но в обозримо бъдеще беше обречена да остане жената на съпруга си.

За няколко минути, докато седеше на грубата маса пред дюкянчето и столът се клатеше под нея, си позволи да отпусне лице — мускулите я боляха от постоянната усмивка. Беше объркана и се чувстваше празна по начин, за който дори не бе подозирала. Бракът ѝ, семейството ѝ, дребните забавни дворцови интрижки… и Досън със своята архаична любов към дълга и изначалната си неспособност да види последствията от сляпото си чувство за чест. Това бяха стълбовете на живота ѝ, откакто бе напуснала майчиния дом. Не беше построила сама този живот за себе си, по-скоро се беше сраснала с него.

Сега се чувстваше като саксийно цвете, което са извадили внимателно от саксията и са го измили от пръстта. Още не беше пострадала непоправимо, но бледите ѝ коренчета бяха изложени голи на стихиите. Не намереше ли почва, щеше да загине. Знаеше го така, както знаеше, че слънцето ще изгрее и есента ще дойде.

А в центъра на всичко това беше осезаемата липса на Досън Калиам. Мъжът, който я беше обичал повече, отколкото я беше разбирал. Централната колона на нейния живот. Клара още го помнеше такъв, какъвто го бе видяла в нощта на първата им целувка. Как бе крил страха си зад кавалерство, а тя бе загърнала своя в скромност, и така, докато не се притесни, че нито тя, нито той ще съберат смелост, че ще си седят в онази градина, жадни един за друг, докато самата земя не остарее. Тогава Досън беше млад и красив. Най-добрият приятел на принц Симеон. А коя беше тя тогава? Момичето, избрано от баща му. Бракът им беше уреден, без никой да ги пита.

Запита се дали не е могла да направи нещо, с което да го отклони от самоубийствения му курс. Искаше ѝ се да е могла. Ако цялата тази катастрофа беше по нейна вина, това би означавало, че е имала известен контрол върху ситуацията. Уви, беше само фантазия. Никакво соаре или приятен разговор за разтуха не биха примирили Досън със свещениците на Палиако и с мисълта, че те управляват кралството. Абсурд.

Върна се в дома на лорд Скестинин по мръкнало. Краката и гърбът я боляха. Подгъвът на роклята ѝ беше мръсен от уличния прахоляк, който бе делила с кучетата и конете. Изглежда, трябваше да свиква с миризмата на фъшкии като част от атмосферата на Камнипол. Голяма работа. Имаше и много по-лоши неща.

Още щом влезе, чу Бариат да говори гневно и Джори да му отвръща по същия начин. Стисна устни и тръгна към кавгата по тъмния коридор и оттам в трапезарията, осветена от евтини лоени свещи и обзаведена за семейство, което не живее тук.

— Той е баща на съпругата ми — тъкмо казваше Джори.

— А аз съм ти брат — ревна Бариат, лицето му бе толкова червено, че чак синееше. — Откога това няма значение? И кое е следващото — ще пропълзиш при онзи кучи син в Кралски шпил да го молиш за стая и парче хляб?

Сабиха стоеше на прага в другия край на стаята и стискаше копринена кърпичка. От изражението ѝ Клара се досети каква беля е направил по-големият ѝ син.

— Мили боже — каза тя и влезе в трапезарията с показната самоувереност на звероукротител, който се спуска в меча яма. — Човек ще рече, че сте деца и някой ви е взел любимата играчка. Какво става тук?

— Отседнали сте при Скестинин — каза Бариат и мигом насочи гнева си към нея. — Няма да я бъде тая! Той ме изрита от флота. Служих под негово командване години наред, а при най-малкия проблем той ме изхвърля през борда като развалена риба.

— Предвид ситуацията не…

— Аз съм най-възрастният мъж в това семейство. Значи аз нося отговорността за името ни — каза Бариат. — Няма да допусна този срам.

Клара не би могла да каже как се е променило лицето ѝ, но видя Джори да зяпва ококорен, а зачервеното от гняв лице на Бариат пребледня в отбрана. Лека усмивка пробяга по лицето на Сабиха. Клара погледна първородния си син в очите. Един ден той трябваше да стане барон на Остерлингов хребет, да. Бъдещето му се беше сринало в руини без предупреждение и без негова вина, а загубата подлудява хората. Кара ги да правят неща, които иначе не биха направили.

Клара отвори уста, затвори я, после започна отново:

— Моят съпруг — каза тя тихо, бавно и дори страховито — не е мъртъв. Ти си мой син. Джори е мой син. Сабиха е моя дъщеря. Лорд Скестинин ни е роднина и за всички ни ще е най-добре, ако не прекаляваме с гостоприемството му.

Бариат се намръщи, но все пак сведе поглед. Мечката бе укротена, временно поне.

— Джори иска да се отрече от татко — каза Бариат. Говореше като сърдито момченце.

— Знам, скъпи — каза Клара и седна с въздишка на един стол. — Същото ще направиш и ти.

Под надзора на Клара къщата на лорд Скестинин се укроти, пък макар и на косъм. Бариат се цупеше, но пък той от малък обичаше да се цупи. Джори тъгуваше по-ненатрапчиво и с повече грижа за околните. Клара седеше до чужд прозорец с изглед към чужда градина и плетеше дантела, защото бродерията ѝ беше паднала в жертва на регентското правосъдие. Точно преди лягане Сабиха дойде при нея и ѝ даде кожена кесийка тютюн. Клара я целуна мълчаливо по бузата. Не си казаха нищо. Понякога, реши Клара, равновесието е твърде деликатно, за да го рискуваш с излишни думи.

На сутринта дойде новината, че лорд Гедер Палиако е готов да обяви решението си за съдбата на предателя Досън Калиам.