Кралска кръв

Маркъс

— Ще те убия! — извика картадамът и вдигна юмруци. Косматите му страни и чело отнемаха от остротата на гнева и мъжът приличаше повече на сритано пале, отколкото на човек, чиито надежди за по-добър живот току-що са били сринати. — Не можете да го направите. Ще те убия!

— Няма — каза Маркъс. — Просто спри, става ли?

Стражарят от краличината гвардия, първокръвен младеж не по-голям от Ситрин, кимна към картадама и каза на Маркъс:

— Това е заплаха за убийство срещу гражданин. Ако искате, мога да го отведа при магистратите.

— И как ще си плати глобата? — попита Маркъс. — Остави го. Просто е разстроен.

Къщата се намираше на малък частен площад. Младият стражар беше единственият представител на властта. Мъжете и жените, които изнасяха от къщата вещите на картадама, бяха от хората на Маркъс. На Пик. На банката.

Беше се събрала тълпа. Съседи, улични търговци и случайни минувачи. А дори най-малката тълпа задължително се разраства. Енен, картадамката, която Маркъс беше наел в самото начало, още когато Ситрин го беше пратила да набере охрана за новоизлюпения си банков клон, излезе от къщата с хубава марионетка — беше я гушнала, както се гушка бебе. Наведе се и внимателно я остави върху растящата купчина багаж.

— Ами ти? Как можа! — извика ѝ картадамът. — Да направиш такова нещо на човек от своята раса?

Енен не му обърна внимание и пак влезе в къщата. Мъж ясуру — Харт, така му беше името, да — излезе с наръч дрехи. Някои бяха от коприна и брокат. Ясно къде бяха отишли парите на банката, помисли си Маркъс, но не туники и клинове бяха гаранцията по заема. Нито дори марионетките. Беше къщата и сега, когато картадамът беше спрял да обслужва заема си, именно нея бяха дошли да вземат Маркъс и неговите хора. Ярдем наведе глава да мине под ниския праг и излезе с дюшек под мишница. Картадамът избухна в безутешни сълзи.

Един мъж в тълпата се засмя и нададе подигравателен вой, все едно плаче и той.

— Това е всичко, сър — каза Ярдем. — Сега ще заковем прозорците. За да не влезе някой.

— Добре — каза Маркъс.

Картадамът седеше на дюшека, скрил лице в шепи. Тресеше се от хлипове. Маркъс приклекна до него.

— Така — каза му той. — Ето какво ще стане сега. Ще те е яд, много ще те е яд, и ще искаш да си го върнеш. На мен, на банката, на някого. След седмица най-лошото ще е отминало, но дотогава ще си под властта на гнева и няма да мислиш ясно. Ще си казваш, че е по-добре да запалиш къщата, да я изгориш. Щом няма да е твоя, поне да не е ничия. Нещо от този сорт. Слушаш ли ме?

— Разкарай се — изфъфли мъжът между хлиповете.

— Ще приема това за утвърдителен отговор. И ще оставя свои хора тук. В къщата и на улицата, в случай че ти хрумне нещо глупаво. Ако някой влезе в къщата, ще го убият. Ако някой се опита да я подпали отвън, ще го пребият. Хайде да не се стига до това, става ли?

Може да беше заради кроткия му тон, или заради нещо друго, но така или иначе картадамът млъкна, колкото да кимне. А това беше добър знак.

— Ще ти направя едно предложение — продължи Маркъс. — Не го приемай лично, нямам нищо против теб. И ти го правя аз, не банката. Изнесохме багажа ти, а няма къде да го прибереш. Нещата ти ще изгният на улицата. Никаква работа няма да ти свършат. Аз ще ти дам трийсет сребърни монети за всичко, а ти си върви. Започни на чисто.

Сълзи се стичаха от очите на картадама, блестяха като капчици роса върху късата му гладка козина.

— Струват повече — каза той задавено.

— Не и така, на улицата — отвърна Маркъс.

— Трябва да си взема поне марионетките. С тях си изкарвам хляба.

— Добре, избери си три. Цената остава същата.

Мъжът отчаяно заоглежда сандъците и дрехите си, голямата ваза, в която вехнеше букет цветя. Тълпата ги гледаше, къде с насмешка, къде с фалшиво съчувствие.

— Щях да си платя вноската — каза тихо картадамът.

— Не, нямаше — отвърна Маркъс. — Но това вече е минало. Вземи си куклите и среброто и започни на чисто, става ли?

Мъжът кимна. Още сълзи. Маркъс тикна в ръката му кесията с обещаните монети.

— Хайде, хора, да натоварим всичко това без три кукли по негов избор и да го закараме в склада.

— Да, сър — каза Ярдем. — После какво?

— После в банята. Чувствам се мръсен.

Лятото в Порте Олива беше като горски разбойник. Криеше се зад мекия морски бриз и дългите прохладни вечери. Говореше с дружелюбния тон на прибоя и птичите крясъци. И дори по пладне, когато слънцето тежеше като ръка на рамото му, Маркъс го намираше за поносимо. А после идваше атаката — жежки дни и потни нощи. Картадамите стрижеха телата си почти до кожа. Първокръвните и синаите зарязваха скромността в полза на удобството. Малко след пладне търговията замираше, всичко живо търсеше сянката и така до вечерта, когато лятното слънце губеше част от силата си.

Атаката още не беше дошла. Пролетта ги подлъгваше да свалят гарда. Но щеше да дойде.

Ситрин беше заминала преди три седмици и сигурно вече плаваше с кораб някъде между Сара сюр мер и Карс. Дните без нея бяха направени от същия материал като дните преди да замине — въоръжен ескорт за по-крупните суми, зорка охрана на сейфа с ликвидните средства, длъжници, които да бъдат подсетени за закъснелите си вноски. От време на време клиент или партньор на банката се нуждаеше от въоръжена охрана. Сега, когато никой не оспорваше властта на Пик, тя изглеждаше малко по-спокойна, но продължаваше да им измисля дребни задачи, които да свършат, и после се оплакваше, че това ѝ струвало пари. Така че в известен смисъл нищо не се беше променило, а в друг — промяната беше голяма.

— Тръгвам след нея — каза Маркъс.

Ярдем отпи глътка бира. Мълчеше. Мълчеше замислено и неодобрително. Маркъс опря лакти на дъсчената маса. Не бяха в обичайната си кръчма. Трима младежи ясуру с лъскави зелени люспи свиреха на тъпани в двора и сложният ритъм накъдряше въздуха. Маркъс се загледа в чинията си с телешко и грах, после я побутна настрани и каза:

— Сетих се как пътувахме от Ванаи, а Ситрин се правеше на момче.

— Ще облечеш рокля ли, сър?

— Мога да се маскирам като каруцар. Или като търговец. Не е задължително да разгласявам кой съм. Стигна ли в Карс, ще си кротувам, а когато Ситрин си свърши работата там, ще я придружа до дома.

— Защо?

— Няма смисъл да се крия на връщане.

— Не, имах предвид защо ще тръгваш след нея, сър? С какво ще помогне това?

— Не е ли очевидно? За да не пострада.

Ярдем въздъхна.

— Какво? — подкани го Маркъс. — Казвай. Знам, че ти се иска. Кажи ми, че не я заплашва нищо, че Корисен Моут и Барт могат да се грижат за нея не по-зле от мен. Тръгнала е право към война. Истинска война, а не дребните боричкания кой ще управлява Макиа, да речем. Ситрин не си дава сметка колко бързо може да се разпространи насилието. За разлика от теб. Ти знаеш, че съм прав.

— Ако смяташ, че три меча ще я защитят по-добре от два, защо не изпратиш някого другиго, сър? Енен например. Тя е ходила в Карс.

Ярдем го прикова с тъмните си очи. Маркъс така беше свикнал с ироничното му раболепие, че понякога забравяше колко лошо може да гледа тралгунът. В моменти като този обаче си спомняше, че по природа тралгуните са верни до смърт, но са също и свирепи ловци, които гонят до дупка. Прехвърли наум няколко аргумента, но под неумолимия поглед на Ярдем всички те му се сториха глупави, като да сечеш дърво с джобно ножче.

— Иска ти се Ситрин да е в опасност, сър, но тя не е.

Маркъс обузда нетърпението си.

— Какво искаш да кажеш?

Ярдем помръдна ухо, обиците му звъннаха, после сведе поглед към халбата си. Понечи да я вдигне за глътка, но Маркъс го изпревари — сложи ръка отгоре ѝ и я натисна на масата.

— Зададох ти въпрос.

Ярдем пусна халбата.

— След Елис, сър, ти търсеше отмъщение.

— Търсех справедливост.

— Щом казваш. — Ярдем вдигна рамене, явно решил да не влиза в излишни спорове. — Тогава аз бях с теб, подкрепих те. Е, не както сме сега, но бях с теб. Бях там. Ти не просто уби Пролезер. Ти планира убийството му, подготви всичко. Искаше да си сигурен, че той ще види смъртта си, ще разбере защо го убиваш, но ще е безсилен да те спре. Вярваше, че убиеш ли го, това ще облекчи нещата. Не че ще ги оправи, не си толкова глупав… Но вярваше, че… че справедливостта, разплатата ще ти донесе утеха. Но не стана така.

— Сигурен съм, че някъде в казаното от теб има валиден аргумент — изсъска Маркъс. — Защото знам, че не би извадил Алис и Мериам от гробовете им само за да спечелиш евтини точки.

— Така е, сър — отвърна Ярдем. В гласа му нямаше и следа от извинение. — Казвам, че ти уби Пролезер не само защото той трябваше да умре. А защото търсеше изкупление.

— Ако пак ще ми плещиш религиозните си…

— И със Ситрин се хвана по същата причина — прекъсна го решително Ярдем. — Видя в нея малко и безпомощно момиче в един жесток свят. Е, помогнахме ѝ. Понеже не намери покой в омразата, ти реши, някъде дълбоко в душата си, че любовта може да ти помогне. Спасихме Ситрин бел Саркор, но ти още не си постигнал жадуваното изкупление. Затова се опитваш да убедиш себе си и всички останали, че тя все още се нуждае от спасяване, макар да не е така. Тя си е съвсем добре, сър.

— Аз дори не исках да работя за нея — каза Маркъс. — Исках да си тръгна. Ти ме убеди да приема договора. Ти беше.

— Да. Но по онова време Ситрин се нуждаеше от нас.

— А сега не се нуждае?

— Да, сър. Не се нуждае — каза Ярдем с тих и мек глас. По-добре да се беше разкрещял, помисли си Маркъс. — Имаме спокойна работа и нелошо заплащане. Имаме покрив над главата и храна на масата. Ако не се лъжа, точно това сме търсили винаги.

— Изхвърляме хора на улицата, за да им вземем къщите. Как ти се струва това като начин на живот?

— Преди ни плащаха, за да ги убиваме, сър — каза Ярдем. — Сегашното едва ли е по-лошо.

Маркъс стана. Барабаните в двора стигнаха кулминацията си и млъкнаха отведнъж. В настъпилата тишина гласът на Маркъс прозвуча неочаквано силно.

— Сам си плати бирата.

— Да, сър.

Другите клиенти на кръчмата се отдръпнаха да му направят път, всички предпазливо извърнали погледи. Ако някой го беше заговорил, щеше да се стигне до бой, но никой не посмя.

Маркъс излезе на улицата. Привечерното слънце багреше високите облаци в червено и златно — кръв и монети. Небето зад тях изглеждаше още по-синьо заради контраста. Маркъс пое обратно на север към Големия пазар и кафенето, казармите и банковия клон. Кукловоди висяха по ъглите, приканваха минувачите да поспрат, да погледат и да се разделят с няколко дребни монети. Когато усети, че гневът му се е охладил от бяло до болезнено червено, Маркъс спря пред един, който разиграваше старата история за ясуруто Грошо Грошарски. Марионетката беше изработена добре, дори ѝ бяха нарисувани люспи, а кукловодът я управляваше умело, сякаш парчето издялано дърво наистина имаше собствени чувства. Не че Грошо притежаваше голям емоционален диапазон — стигаха му изненада, гняв и разкаяние. Когато героят хвърли жена си и бебето си в един кладенец, Маркъс метна една медна монета в торбата на кукловода и си продължи по пътя.

Всичко се свеждаше до това. Кръв, смърт и безсмислено насилие, което не постига нищо. В скечовете за Грошо Грошарски съпругата и детето се връщаха като отмъстителни духове, но и тук възмездието се свеждаше само до терзанията и смъртта на прегрешилия ясуру. Помирение нямаше. Нямаше начин да върнеш времето и да възстановиш онова, което си изгубил. Такава история му се гледаше на Маркъс, история за помирение. Само дето, дори да я видеше разиграна от кукли на някой ъгъл, нямаше да ѝ повярва.

От яд, ако не от друго, преповтори наум плана си. С добър кон и достатъчно пари щеше да стигне до Карс. Там щеше да си намери евтина квартира в квартала на първокръвните и да кротува, без да привлича излишно внимание. Вероятно. Лесно щеше да намери Медеанската банка, да се мотае около нея, докато види Ситрин, а после…

Спря при входа на една тясна пресечка и се изплю в сенките. Тази сутрин всичко му се бе струвало толкова лесно.

Едноетажната сграда срещу гимнастическия салон не беше строена за казарма, но сега беше казарма. Все още носеше белези от предишните си животи — камъни с различен цвят, запълнили отворите, останали след свалянето на някакъв прикрепен към стената голям механизъм. Таванската греда в единия край беше почерняла от стар пожар. Издялани в камъка резки, бележещи ръста, година след година, на някакво отдавна забравено дете. Може сградата да е била училище, помисли си Маркъс, или от онези пренаселени къщи, където десетина семейства живееха заедно. През зимата се отопляваха с тухларска пещ, толкова стара, че металните ѝ части бяха изтънели наполовина.

Мъжете и жените в сградата бяха неговият отряд. Частната охрана на Медеанската банка. Рядко се събираха всички, освен късно вечер, след работа или кръчмарски запой, когато се прибираха на групи или поединично, връзваха хамаци или разпъваха спални чували и лягаха да спят на топло и на завет. Сега в казармата беше само Хлебарката, тимзинското момче с кафяв хитин по кожата, чието истинско име не използваше никой. Пораснало беше, откакто Маркъс го нае преди година.

— Всичко наред ли е, капитане?

— Освен че светът тъне в развала и провал ли? — каза Маркъс и момчето се разсмя, сякаш се е пошегувал. Маркъс взе спалния си чувал и се качи на покрива. Гълъб се стресна от появата му и излетя панически. Маркъс разстла одеялото, легна по гръб и се загледа в облаците, които посивяваха, и небето, което потъмняваше. Гласове долитаха от улицата и казармата под него. А неговите мисли упорито се връщаха към Алис и Мериам. Семейството, което бе имал по времето, когато все още беше човек, който може да има семейство. Тъмната коса на Алис, прошарена тук-там. Продълговатото лице на Мериам, белязано с негодувание още от раждането си. Все още чуваше как малкото му момиченце се смее в люлката си, помнеше как притиска нежно устни към шията на жена си. Гениалният млад генерал, поборник и главнокомандващ на законния наследник Лиан Пролезер. По онова време вярваше, че има силата да промени света.

Бяха минали повече от десет години, откакто Алис и Мериам спряха да изпитват болките на живота. Имаше дни, когато не можеше да си спомни лицата им. Имаше други, когато ги усещаше до себе си в стаята, физически, осезаемо; невидими, тъжни и обвиняващи. Скръбта има тази сила да подвежда ума, Маркъс го знаеше, но това знание не му помагаше с нищо.

Капакът на покрива се отвори. И без да поглежда, Маркъс знаеше, че е Ярдем. Високият тралгун седна до него.

— Пик питаше за тебе, сър. Защо онези неща, дето ги купи от длъжника, са откарани в склада на банката.

— Защото аз съм началник на банковата охрана, затова.

— Ако ти ѝ го кажеш, може и да го сметне за по-основателно.

— Освен ако няма желание лично да отиде в склада и да изхвърли нещата на улицата, причината е без особено значение.

Ярдем се изкиска.

— Какво? — попита Маркъс.

— Аз ѝ изтъкнах същия аргумент. Тя обаче не прояви интерес към предложението.

— Тя, приятелю — каза Маркъс, — е една особено неприятна жена.

— Вярно.

— Но съвсем не е най-неприятният работодател, с когото съм си имал вземане-даване.

— Работодателите рядко са приятни, сър.

— И това е вярно.

Гълъбът отпреди малко, или друг като него, кацна на ръба на покрива и взе да ги оглежда подозрително, първо с едното си влажно черно око, после с другото.

— Е, Ярдем. Денят, когато ще ме хвърлиш в канавката и ще поемеш отряда?

— Сър?

— Няма да е днес.

— Това е полезна информация, сър.

— Как мислиш, дали от Мериам щеше да излезе добра банкерка?

— Трудно е да се каже, сър. При желание от нейна страна сигурно би се справила чудесно.

— Мисля да поспя. А с Пик ще се оправям утре сутрин.

— Да, сър. И… — Ярдем се изкашля. Звук гърлен и басов като далечна гръмотевица. — Ако съм прекалил…

— Това ти е работата, да прекаляваш. Когато е необходимо, е задължително да прекаляваш. Всички други ми имат страха и мълчат — каза Маркъс. — Е, освен Кит.

— Ще го запомня, сър.

Ярдем стана и си тръгна. Луната се скри зад тъмни облаци. Звездите изгряха, първо една, после шепа, после толкова много и толкова ярки, че не оставяха нищо на въображението. Маркъс ги гледа, докато мислите му не започнаха да гаснат по своя воля, затвори очи и придърпа одеялото да се завие. Ухание на печено свинско подразни обонянието му и изчезна, донесено и отвяно от капризния бриз.

Когато кошмарът очаквано дойде, не се различаваше съществено от предишните. Пламъците, писъците, тежестта на дребното мъртво телце в ръцете му. Само че този път в пожара имаше трима. Събуди се, преди да е разбрал дали третият е той, или Ситрин.