Кралска кръв

Досън

Армията напусна Камнипол седмица след отрязаните ръце на лорд Ашфорт. Малка войска, поради липса на време. Двайсет рицари с техните оръженосци. Четиристотин пешаци, повечето селяни, мобилизирани по средата на сеитбата. Двайсетина професионални войници и пет пъти по толкова, които поне веднъж в живота си бяха стъпвали на бойно поле. Останалите бяха пълни новаци. Броните им не приличаха на нищо, мечовете, копията и лъковете бяха събирали прах по тавани и мазета с надеждата никога да не потрябват. Потеглиха в поход още преди вестта за мащабната мобилизация да е стигнала до всички краища на кралството. Щеше да мине още месец преди втората, по-голяма войска да се събере от южните графства и от границата със Саракал на запад. По предварителни преценки империята можеше да мобилизира шестхилядна армия, без да опразни съвсем нивите и да обрече народа си на масов глад идната пролет.

Но това беше за по-късно. Сега рицарите препускаха по широкия нефритов път, а каруците с храна и фураж трополяха след тях. Зад гърба им Камнипол се смаляваше, скоро дори Кралски шпил се превърна в неясно петно на хоризонта. А в челото на колоната лорд-маршал Досън Калиам яздеше рамо до рамо със своя син Джори, яздеше бързо, сякаш да повлече армията след себе си с личен пример и със силата на волята си.

Погледнат на картата, Астерилхолд беше само широка ивица земя, която делеше имперска Антеа от Северобреж, притиснат между двете големи северни кралства като оръженосец между двама рицари. Крайбрежната му ивица беше малка. Имаше само два големи града — Калтфел и Асинпорт. Отбраната му беше по-сериозна, отколкото се виждаше на картата. На юг река Сият се вливаше в морето през обширен заблатен район, подхранван от планинския отток по цялата южна граница на кралството. Нашествие през Сухата пуст би било трудно и времеемко. От запад — мочурища и болести. Река Сият беше плавателна в най-северния си участък, но останалото беше кално, студено, дълбоко и пълно с въртопи. Единственият антийски град, който беше въставал срещу Разсечения трон през последните двайсетина години, беше Анинфорт, клекнал на речния бряг, отровен от въздуха на Астерилхолд и приютяващ хора, верни и на двете кралства.

Досън беше изучавал войните на малките крале и разделението на Антеа, преди тя да се превърне в империя, и знаеше, че разликата между бърз конфликт и продължителна кървава война се крие в моста Сереф.

На един ден езда от Калтфел панделката на драконовия път прехвърляше реката над опасни бързеи. Според легендата пътят бил построен преди да се появи реката, навремето пресичал широка равнина, но хилядолетната ерозия на терена го превърнала в мост. Гарнизонни фортове имаше и на двата му бряга, стърчаха и се зъбеха един на друг през водата. Кралството, което овладееше двата форта, щеше да спечели войната, и планът на Досън беше да придвижи достатъчно голяма войска до моста и да превземе форта на другия бряг, преди крал Лечан да се е съвзел от неочаквания подарък на Гедер Палиако. И най-добре организираната атака през моста щеше да е кръвопролитна, но дори да загубеше петстотин мъже за един следобед, това щеше да му спести пет хиляди мъртви в тресавища и обсади, на кораби и по брегове за няколко години напред.

Походната шатра на Досън се издигаше солидна като къща. Дебела кожа върху железни рамки оформяше външните стени и няколко вътрешни. В средата на централното помещение имаше мангал, димът му се издигаше в сивкава спирала към дупката в тавана. Щурци пееха усърдно. Досън вечеряше с пиле, ябълки и гняв. Някогашният му съюзник Канл Даскелин седеше срещу него и си белеше ябълка с кинжала си.

— Не знам какво предлагаш, стари приятелю — каза Даскелин.

— Нищо не предлагам.

— Нищо? — Дълга зелена спирала падна на пода, бяла и сочна от вътрешната страна. — Защото на мен ми прозвуча сякаш обвиняваш лорд-регента в държавна измяна.

— Не говоря за преврат. Нито искам нечия глава, набучена на кол. Нечия важна глава поне. Но ако имаше начин да изритаме от града всички еретици на Палиако, не бих имал нищо против.

— И все пак…

— Знам какво видях, Канл. И ти щеше да го видиш, ако не беше зает с друго. Палиако не се отделя от онзи свой питомен свещеник. И какво изобщо знаем за тях и тяхната богиня? Прибързахме, това е истината. Позволихме паниката ни заради Маас и облекчението от проваления заговор да ни заслепят.

— Няма да ни е за пръв път — сухо отбеляза Даскелин. — Имали сме лоши регенти, имали сме и лоши крале. Имали сме свестни крале с лоши съветници и крале, които са управлявали пияни от бардака, докато съветниците им са имали грижата кралството да не изпадне в хаос. Като специален посланик в Северобреж, не ми харесва да режем посланици на парченца, но извън това не виждам особена разлика.

— Аз виждам — каза Досън. — Лошите крале, за които говориш, са си били наши крале. И наши лоши съветници. Били са антийци. А сега даваме властта на чужденци.

Мълчанието на Даскелин му прозвуча като съгласие. А после Даскелин каза тихо и замислено:

— Смяташ, че са ни забъркали в чужда война?

— Това не съм го казал — отвърна Досън и разкъса с пръсти пилето. Никога не би го направил у дома или на банкет, но сега бяха на военна кампания и етикетът беше останал зад гърба им. — Казвам, че ако Палиако съобразява решенията си с онези типове, значи сме изпаднали в същата ситуация, че и по-лошо, в която щяхме да изпаднем, ако Маас беше качил астерилхолдския си братовчед на нашия трон.

— Имам чувството, че очакваш нещо от мен. Но не знам какво.

— Искам да ги проучиш. Не всички, но поне онези, които издигна Палиако. Брут и Верен. И онези около тях. Разбери дали са лоялни на Палиако.

— Естествено, че са — каза Даскелин. — Всички ние сме му верни. Ти също. Иначе щяхме да сме в двора, а не в поход. Това е истинският знак за лоялност.

Досън поклати глава.

— Аз съм тук, защото го заповяда лорд-регентът. А не заради Гедер Палиако.

Даскелин се изсмя и щурците млъкнаха за миг. Отряза си парче от ябълката, лапна го и посочи Досън с върха на кинжала.

— Тънки разлики са това. Внимавай, че ще вземеш да се превърнеш в политик.

— Глупости — каза Досън. — Нищо не може да се направи, преди войната да е свършила по един или друг начин. Но докато аз съм лорд-маршал, мой дълг е да следя за лоялността. А когато приключим с Астерилхолд, ще дойде ред да се оправим и с онези свещеници.

Канл Даскелин въздъхна.

— С теб е трудно да заговорничи човек, Досън. Когато го пробвахме последния път, не се получи добре.

Досън се намръщи, после се усмихна горчиво.

— Сега аз си мисля, че ти очакваш нещо от мен.

— Най-малката ми. Сана. Харесала си е лорд-регента. Мислех си след като разчистим неговите еретици твоят Джори да помогне малко. Да му каже добра дума за нея.

На езика му беше да каже: „Искаш да стана сводник на дъщеря ти?“, но Досън отхапа от пилето и думите останаха неизречени.

— Сана е чудесно момиче — каза вместо това. — Каквото и да стане, ще се радвам да ѝ помогна.

— Говориш като дипломат — каза Даскелин. Досън се намръщи, но премълча. Щеше да преглътне обидата. Склонен беше да преглътне и други. Засега. Имаше време. А ако се провалеше при моста Сереф, щеше да му остане само време. И кръв и битки също. Даскелин се загледа в дима, който бавно се издигаше над жарника. Тъмните му вежди се сбраха притеснено.

— Имам един въпрос към теб. Дали е вярно, как мислиш? Че крал Лечан е знаел? И е одобрил заговора?

— Не знам — отвърна Досън.

— Но мислиш ли, че…

— Да.

Даскелин кимна.

— И аз. Което значи, че поне засега твоите чуждоземски конспиратори с мърлявите раса са прави.

Утрото ухаеше на полски цветя. През нощта беше валял дъжд, намокрил беше земята, а сега слънцето я затопляше. Ниска мъгла се стелеше до коленете на конете.

Съгледвачите го бяха намерили още призори, затова Досън беше подготвен за гледката. Реката завиваше от юг в дълбок каньон от земя и камък. Още по-пълноводна след нощния дъжд, тя хвърляше бели пръски почти до светлата нефритена лента на моста.

Фортът на отвъдния бряг беше кръгъл като барабан и висок колкото трима мъже, издигнат беше от сив камък и хоросан с цвета на стара кръв. Фортът на антийския бряг беше квадратен и направен от бели като тебешир тухли, обкрачил драконовия път. Тесни амбразури за стрелба с лък надвисваха над входа и изхода. Бойниците на покрива бяха тесни, колкото стрелец да се прикрие за миг-два, да пусне стрелата и да отстъпи назад.

И над двата форта се вееха знамената на Астерилхолд. Не бяха много обаче. Три стърчаха над белия форт, провиснали и потъмнели от дъжда. Още две имаше на другия бряг. А зад Досън чакаха двайсетина рицари от петнайсет дома. Баниен и Брут, Корензал и Остерлингов хребет, домовете и графствата на Антеа. Петнайсет знамена срещу пет. Четиристотин мъже срещу незнаен брой врагове, дебнещи зад бойниците.

Джори приближи коня си до неговия. Лицето му беше бледо и изопнато. Сега момчето имаше съпруга и дом. Досън още помнеше първата битка, в която беше влязъл с мисълта, че може да остави жена си вдовица. Това променяше нещата.

— Разделили са се — каза Джори. — Защо?

— Защото се надяват да удържат и двата бряга — отвърна Досън. — Ако струпат всичките си хора отсам реката и ние ги изтласкаме, ще трябва да се оттеглят в паника към отсрещния форт. Ако съберат хората си във форта на другия бряг, губят контрол над моста и единствения си безопасен път през реката.

— Така или иначе ще трябва да се изтеглят — каза Джори. — Държат фортовете, но ние имаме числено превъзходство. Трябва да са слепи, за да не го виждат. Ако съберат силите си на отсрещния бряг, имат някакъв шанс. Да се разделят така е лудост.

— Не е лудост, а смелост — поправи го Досън. — Виждаш ли трите знамена отсам? Те не са тук, за да печелят битка. Целта е да ни задържат, докато дойдат подкрепленията.

— Можем да завземем отсрещния форт — каза Джори. — Имаме достатъчно хора.

— Не знам дали ще са достатъчно, след като завземем белия. А ако техните подкрепления пристигнат навреме, нямаме никакъв шанс. — Досън се извъртя в седлото и нареди на оръженосеца си: — Дай сигнал за формация. Нямаме време.

Строиха се на бойното поле, стрелци, мечоносци и копиеносци, изкараха малката обсадна кула и тарана — дънер с обкован в бронз връх, дълъг колкото да го носят по трима души от всяка страна. Жалка работа. На зимните панаири слагаха по-големи дънери в кладите. Но сега нямаше да завземат замъци, а речни фортове; малкият таран трябваше да свърши работа.

Войската на Досън чакаше в строй. Оставаше му да свърши още едно нещо, преди светът да се обърне в стомана и кръв. Извика Фалон Брут. Мъжът пришпори коня си към него, комичните му мустаци се вееха.

— Лорд Брут — каза Досън. — Бихте ли се заели?

— За мен е чест, лорд-маршале — каза Фалон Брут ентусиазирано, сякаш нямаше търпение да се прояви. Взе рога от оръженосеца на Досън и пришпори коня си към белия тухлен форт. Спря малко извън обсега на стрелците и вдигна рога пред устата си. Досън се напрегна да чуе думите му.

— В името на крал Астер и на лорд-регент Палиако, и в името на Разсечения трон, предавате ли се?

За миг самият ден сякаш затаи дъх. После отговорът дойде, но толкова слаб, че не стигна до Досън. Последва го залп от стрели, сребристи под ранното слънце — забиха се на броени крачки от Брут и неговия кон. Рицарят вдигна отново рога пред устата си.

— Помнете, че съм ви дал шанс, тъпанари такива!

Препусна назад. Лицето му бе зачервено, безволевата му брадичка — вирната. Върна рога на оръженосеца и викна:

— Казвам да им пръснем задниците, лорд-маршале.

— Предложението ви е взето предвид, сър. И благодаря — каза Досън. — Сигнал за пехотна атака.

Пешаците се юрнаха напред като вода през сринала се дига. Стрелци се появиха на парапета на белия форт, стрели захвърчаха от бойниците. Досън не различаваше отделни крясъци в общия рев на атаката, но беше участвал в достатъчно битки и знаеше, че крясъци има. Тук, от разстоянието на командния пост, атаката изглеждаше спокойна и организирана, но там, в реката от тела, чувството беше най-кресливото, най-радостното и най-страшното чувство на света. Бяха започнали и връщане нямаше.

Тесни стълби се издигнаха високо — с куки, с шипове на върха, чу се глухият тътен на тарана, после още веднъж и още веднъж. Онези антийски войници, които имаха щитове, ги държаха над главите си, но малцина разполагаха с тази защита. Две от стълбите захапаха парапета на форта и по тях се закатериха мъже. Досън гледаше напрегнато и хапеше устни. Съзря някакво раздвижване на север. Покрай реката. Мъже с цветовете на Астерилхолд. Поне стотина. Крили се бяха в студената кал край брега, готови да нападнат противника в гръб.

— Сигнал за опасност от север — каза Досън и оръженосецът му вдигна тромпета. Три кратки ноти за опасност, две дълги за север. Мъжете в засада май бяха предимно мечоносци. Копията се брояха на пръсти. Глухият трясък на тарана надвишаваше всичко останало, но нещо в общия рев се промени. Хората на Досън се обръщаха към новия враг.

— Атака — извика Досън и изтегли меча си.

И рицарите на Антеа препуснаха към реката и врага. Пиките се оказаха повече, отколкото изглеждаше отдалече, но пак не бяха достатъчно. Кон изцвили от болка и падна някъде вляво от Досън, но самият той вече се бе врязал в мелето и сечеше с меча си по глави и рамене. Вдясно от него Макариан Вей, барон на Корензал, размахваше боен чук и ревеше стара кръчмарска песен. Вляво Джори преследваше вражески войник, комуто куражът бе изневерил. Досън усещаше приятна болка в пръстите си, по меча му имаше кръв. Еднообразният ритъм на тарана се промени и се разнесоха ликуващи викове. Вратата на белия форт поддаваше.

— Фортът! — извика Досън. — Довършете ги и към форта! Изтласкайте ги тия мръсници! Антеа и Симеон!

Отвърна му нестроен вик, а после рицарите на Антеа завиха с него и препуснаха към белия форт.

Телата на антийски войници и фермери, мъже и момчета, лежаха на меката пръст пред форта, паднали от стълбите или пронизани от стрели. Не всички бяха мъртви. Иззад стените трещяха звуци на битка и заколение. Досън не слезе от коня си, а го пришпори през двора на форта право към другата му врата. Рицарите яздеха след него.

Нефритеният мост се протягаше над реката. От двете му страни бяха прикрепени стари дъсчени перила. Дъските се бяха нацепили от времето и стихиите и само загрозяваха вечния и безразличен драконов път.

На моста стояха трийсетина мъже. Четирийсет по-скоро. Зад тях, на отсрещния бряг на реката, се издигаше кръглият форт. Оттук изглеждаше по-висок, стените му се издаваха под малък ъгъл навън в горния си край, за да затруднят катеренето. Портата му беше затворена и за врагове, и за съюзници.

Но когато я отвореха, за да вкарат хората си, Досън може би щеше да има шанс.

— След мен! — извика той. — Всички след мен!

Оръженосецът му отдавна беше изостанал, но рицарите и войниците подеха вика му. „След лорд-маршала“ — проехтя из форта като камбанен звън. Шестимата бойци вдигнаха захвърления таран и го понесоха. Единият беше целият в кръв, дясното му ухо бе отсечено. Победените вражески войници се стичаха с викове към кръглия форт да потърсят убежище, други спираха и се обръщаха да посрещнат втората атака.

А после над тях се вдигна ново знаме. И още едно. И трето. И четвърто.

Подкрепленията бяха пристигнали. Досън погледна през рамо към своите хора. Почти всичките му рицари бяха налице. Не беше така при пешаците обаче. Те се бяха стопили наполовина. Но все още имаха шанс.

— Стрелците напред! — изрева той.

Само десетина мъже изтичаха напред с лъкове в ръце.

— Не стреляйте едновременно, момчета — извика Досън над рева на водата и крясъците на мъжете, попаднали в капана на моста. — Искам онези копелета отсреща да прокълнат и майчиното си мляко. Не бързайте и се целете добре.

Стрелците опънаха лъкове и стреляха последователно. Мъжете в другия край на моста нямаше къде да избягат. Пищяха и ревяха от ярост. Успяха да се организират за жалка атака и бяха отблъснати. Ставаха все по-малко. Двайсетина. Осемнайсет. Четиринайсет. Десет. Зеленото на нефрита и червеното на кръвта бяха като боички върху палитра на художник, твърде красиви, за да са истински. В пристъп на отчаяние един от тях се метна в бурната вода. Девет. Досън не откъсваше поглед от портата на кръглия форт, по която тропаха обречените мъже. Тя не се отвори.

Нямаше да се отвори.

— Довършете ги — нареди Досън. — Ще пратим съобщение на лорд-регента, че инвазията е спряна и границата е подсигурена.

„И че сме закъснели“ — добави наум. Вдигна меча си и го смъкна рязко надолу в дуелистки поздрав към вражеския командир.

Първата битка във войната беше завършила без категоричен победител, а според собствения му опит това беше лош знак.